Джилиан Филип
Непокорна кръв (16)

15

Лесно беше да се каже да не изпъкваме много. Трябваше да бъдат свършени толкова много неща, да се купува хляб и бира, да се ловува. Не можехме вечно да стоим далеч от селото, но прекарвахме в него колкото се може по-малко време. Притеснявах се за Ма Синклер, но известно време не посмях да стъпя в кръчмата.

Изглежда, селото не можеше да живее без божи човек и още преди старият свещеник да е изстинал в земята, се появи нов. Виждахме го наоколо: проповядваше мрачното си евангелие, мръщеше се на флиртуващите девойки, притискаше кокалестите си длани пред гърдите в молитва, но не стъпваше в кръчмата, както правеше предишният жрец. Този беше доста по-млад, макар че от изпълнената му с достойнство походка и морални висини човек би си помислил, че е живял по-дълго и от Ший, но никога не е обичал нищо.

Ние така и не отидохме на служба в малката мрачна църква; никога не бяхме ходили и нямахме намерение да започваме сега. Освен това пристигането на жреца съвпадна с болестната епидемия в селото. В началото дори Конал и аз се оказахме с треска и гадене, сякаш болестотворните миазми бяха плъзнали из цялата долина и не можеха да се разсеят. Ние не се разболяхме от чумата, ако наистина беше чума; просто не бяхме свикнали да се разболяваме и Конал ми се струваше още по-изнервен. Той мърмореше, че хората от долината го смятат за лечител, че не знае каква е тази болест и какво да прави с нея, затова няма смисъл да си показва носа навън. После го чух да мънка нещо под носа си за вина, за лъжа и че по-добре да си държим устата затворени и да не изпъкваме много.

Не беше чума. След няколко седмици болестта отмина и животът в долината се върна в нормалното си русло. Ние преглътнахме лошите си предчувствия, посещенията ни в селото зачестиха и правехме всичко възможно да не обръщаме внимание на религиозните тиради на жреца, които той изнасяше на калния пазар. Стараехме се да не изпъкваме много и вярвахме във Воала. И аз почти бях забравил за свещеника, почти се бях научил да не се притеснявам от проповедите му за божия гняв и собствената му омраза, когато един ден той прекоси долината, мина през брезовата горичка и почука на вратата ни.

Конал се стресна, изпълнен с подозрение, но нямаше как да изгони човека. Жрецът се намъкна предпазливо в черната къща, на лицето му беше изписано презрение, което не можеше да прикрие, и той сумтеше от отвращение. Този мъж беше най-кокалестото създание, което бях виждал през живота си. Бледите му очи имаха жълтеникав оттенък, кожата му имаше цвят на пергамент, косата му беше рядка и изтощена. Само боговете знаеха — е, поне неговият бог — как беше успял да омагьоса селото и долината.

— Добър вечер, братя мои. — Той се усмихна. Усетих как ми се повдига; не му се усмихнах в отговор, но Конал сграбчи ръката му, погледна я и я пусна бързо, сякаш беше хванал змия.

— Не съм ти брат — изтъкнах аз.

Той ме изгледа, без да каже нищо, достатъчно продължително, за да ме накара да се размърдам от неудобство. Когато не сипеше омраза и гняв, гласът му напомняше шумоленето на вятър през мъртви листа.

— Ти си глупакът, нали? — Той ми се усмихна заговорнически. — А може би не си, а?

Конал беше отстъпил леко назад към дървения стол и аз знаех защо, но може би точно това му движение ни издаде; може би просто Брандир не можа да потисне недоверчивото си изръмжаване. Леа го перна с лапа, но вече беше късно. Аз погледнах разтревожено към жреца, но той просто се наведе и погледна замислено към палетата под стола, след което отново се изправи.

— Какъв странен избор на… — Той се поколеба и облиза горната си устна, — … домашни любимци.

Знаех, че мъжът щеше да каже, нещо друго, но той подбираше думите си много внимателно.

— Много мило, че ни посетихте, отче — каза машинално Конал.

— Моля — усмихна се мъжът. — Не ме наричай отче. Аз съм пастор на моето стадо. Нямам никакви идолопоклоннически амбиции.

— Не. — Конал се изчерви и ме погледна. Аз завъртях очи. През цялото време знаех, че той допуска грешка: опитваше се да разбере тези хора и техните мутиращи теологии, онзи техен бог, който не можеше да реши какво иска. Тихичко му го казах, но той дори не ме погледна. Просто изглеждаше нещастен.

— Не сте идвали на църква — каза жрецът. — Нали знаете, че присъствието е задължително?

— Да, отч… ваша свет… свещенико — успя да изрече неуверено Конал.

— Разбира се, вие сте нови тук, затова ще проявя снизхождение. — Той огледа от глава до пети дрехите ни. Аз отказвах да нося грубите риза и шотландска пола на селянин; намирах ги за грозни и неудобни, макар че според селяните си бяха доста практични. Накрая дори Конал се предаде и също като мен се върна към ризата и панталоните, направени от кожа или вълна. Притесняваше се, че ще се набиваме в очи, но удивените погледи секнаха след малко повече от седмица. Свикнаха с нас. А аз свикнах с Воала. Всъщност дори започнах много да го харесвам.

Но този мъж ни беше забелязал. И изглеждаше така, сякаш няма намерение да ни остави току-така. Усетих как горната ми устна се нацупва, затова побързах отново да приема неутрално изражение.

— Духовният презвитериански съд излезе с декрет — обяви той с тънка усмивчица, — че онези, които не посещават неделните богослужения, трябва да бъдат наказвани на стегалката.

Двамата просто го гледахме със зяпнала уста.

Той се обърна и погледна изпитателно Конал.

— Чувам, че често си правил компания на моя… предшественик.

— Да — отвърна Конал.

Жрецът тихо цъкна с език.

— Преподобният Дъглас не е проявявал особена страст в прилагането на божията воля. Откакто пристигнах, свърших толкова много работа.

— Лошо — казах аз. — Трябва да си почивате. Елате в кръчмата.

Погледът, с който ме стрелна, беше неочаквано открит, и ненавистта в него бликаше с кристална чистота.

— Уискито — изсъска той — е абоминация. Хората в тази долина признаха греха си и осъзнаха, че се намират в смъртна опасност. — Жрецът изкриви устни. — Надявам се, че скоро ще мога да кажа това и за вас.

Не трябва да плюя. Успях да се удържа да не се изплюя в краката му. Конал кимна и промърмори още някакви учтивости, а когато най-накрая хлопна вратата зад гърба на жреца, той затвори очи и въздъхна така, сякаш не си беше поемал дъх, откакто мъжът прекрачи прага ни.

Брат ми се обърна към мен.

— Виждал ли си някога този човек на слънчева светлина?

Намръщих се.

— Сигурно. Нали е лято. Пък и той по цял ден обикаля из долината.

— Имам предвид дали си го виждал изложен на слънчевите лъчи?

Замислих се.

— Не знам. Какво имаш предвид?

Той сви рамене.

— Нищо, в главата ми се въртят разни мисли. Не съм съвсем сигурен. Не се притеснявай.

— Да бе, да.

Той изведнъж ми се ухили. Това ми хареса, радвах се да го видя отново в старото му амплоа. Подобно нещо се случваше все по-рядко, но винаги, ми действаше успокояващо. Уплашеният Конал караше и мен да умирам от страх.

Не знаех как ще се отървем от безконечните, затъпяващи ума църковни служби, но Конал трябваше да намери начин. Заклех му се, че ако трябва да търпя смърдящите на сяра убеждения на онзи човек, ще си прережа собственоръчно гърлото и така ще се спася от нещастието си. Дългият живот си е дълъг живот, казах аз на Конал, но пък трябва да си заслужава да се живее.

Конал смяташе, че трябва да се примирим. През живота си не бях се примирявал с нищо, с изключение на проклетите му образователни амбиции. Обичах го и знаех, че го прави от най-добри чувства, но съвестта си беше моя.

Цяла седмица размишлявах върху това, докато главата ми не започна да пулсира от болка. Исках жрецът да забрави за нашето съществуване, исках да се изтрием от спомените му, както ставаше при останалите, но нищо не се получаваше. Бледите му очи ме откриваха винаги, когато се озовавах в селото, и той се усмихваше.

Страхувах се от него.

Но нямаше да се примиря. Животът ми вече не ми принадлежеше, но душата ми си беше моя и аз отказвах да го направя. Не исках да ме сложат в стегалката, не исках да ме шибат с камшик и най-вече не исках да се карам с Конал. Той беше моят капитан и имаше право да ми нареди да го направя, способен беше да ме просне в безсъзнание на пода и да ме завлече до църквата. Но ако капитулирах пред този жрец, аз щях да изгубя нещо, което имаше огромна стойност за мен и което никога нямаше да си върна. Отстояването на собственото мнение си заслужаваше изтърпяването на един як бой от Конал или от жреца. Но не бях сигурен дали щеше да се размине само с това и да, много ме беше страх.

Последната ми сутрин в селото беше в една събота. Помня я, защото стиснах зъби и се мобилизирах да се изправя срещу моя капитан същата вечер или, ако не успеех да събера смелост, в неделя на разсъмване. Бях отишъл там сам; трябваше да се тегли чоп за най-добрите дрехи следващата година, да преговарям за заема на общинското рало, да определя цената за подковаването на конете. Бях отишъл да купя и малко бира и уиски, и малко смелост заедно с тях.

Бях толкова напрегнат и неспокоен, че без малко да не чуя мъжете. Но слава на боговете, вниманието ми беше привлечено от един глас: оплакващия се глас на Макийн.

— Тя е проклета измамница. Разрежда бирата и продава твърде скъпо онова нейното калпаво уиски.

Спрях се, но те не ме забелязаха, така че се шмугнах в сенките. Беше ми пределно ясно кого одумват, но онова, което ме обезпокои, бяха ниските им, приглушени гласове и бързите погледи през рамо. Това не бяха просто оплаквания на мъже, които биха отишли право в кръчмата и биха се оставили с радост да бъдат измамени отново.

— Да — рече друг. — И онова, което Родрик Мор ти каза, е чистата истина, Уилям. Жени като тази са заплаха за всички добри мъже. Просто има такива, които не искат да чуват и не искат да знаят за опасността. Това е.

— Да, глупаци! Чак когато собствените им деца се разболеят, когато собственото им мляко се вкисне, когато болестта връхлети самите тях, тогава ще го забележат. Те не се интересуват от нещастието на другите хора: не и докато не им се случи на тях и тогава много съжаляват. Добре, но аз няма да стоя и да гледам как съсипват съседите ми.

— Ти си добър човек, Уилям Макийн. Прав си, време е праведните мъже да вземат всичко в ръце. Аз съм с теб. — Едрият червенокос мъж плесна дебелата ръка на Макийн. — Ще идем да намерим момчетата на Шоу. Те ще искат да участват.

— Аз отивам да наблюдавам мястото — каза сериозно Макийн. — Не бива да й позволяваме да се измъкне, а и тя може да е направила магии, които да я предупредят. Има и други села, които изобщо няма да са благодарни, ако й позволим да отиде там без да бъде изповядана, без да се покае и без да бъде наказана.

— Ще повикаш ли свещеника?

— По-късно — изръмжа един дребен мъж. — Първо да намерим момчетата на Шоу. Хич няма да са доволни, ако решим да правим нещо без тях.

Наблюдавах ги как се отдалечават, изпълнени с жажда за кръв и със самочувствие, после се облегнах на кирпичената стена и започнах да пресмятам. Тримата братя Шоу: къщата, която деляха с добитъка си се намираше на около миля нагоре по долината, но тази тълпа тука въобще не се беше разбързала. Те се наслаждаваха на момента и искаха да продължи колкото се може повече.

Конал беше казал, че ужасът от вещиците идва на вълни, като прилива. Каза, че години наред този ужас ще бъде стаяван и лека-полека ще се засилва, докато накрая не се събуди с рев като океанска буря. Конал се надяваше, че ще успеем да избегнем прилива по време на нашето изгнание.

Такъв беше брат ми, вечният оптимист.

Ма Синклер държеше сърдитото си старо пони в една пещера под малка скала, заградено единствено от стръмните склонове, сивите скали и собственото му нежелание да бяга. То ме погледна под рошавия кичур на челото си, без да спира да преживя твърдата трева, но когато го хванах за грубата грива, не се уплаши. Само преглътна тревата и ме ухапа, после аз също го ухапах и двамата бързо се разбрахме, така че аз го поведох през тесния проход в скалите.

Когато стигнах до скалите, надвиснали над селото от север, спрях и погалих понито по топлия врат. Тук, от скалите, се виждаше цялото малко селище. Никой не поглеждаше насам, освен по случайност, и аз можех ясно да видя гърба на кръчмата и Уилям Макийн, който се криеше зад нея.

Засмях се, а понито тръсна врата си и изцвили в отговор. Помръдна едното си ухо назад и ме погледна лошо. Почесах го между ушите и отметнах сивия кичур косми от лицето му. Стори ми се, че някъде дълбоко в очите му проблесна сребрист лъч, който не беше отражение на слънцето.

Повдигнах леко клепача му, за да се уверя, след което отново се засмях и пуснах кичура обратно на челото му.

— Ти пък откъде се взе? — Почесах го по врата. — От любовника? От трийсет години ли си с нея? Или той й е подарил майка ти или баща ти?

Понито откъсна още трева и я задъвка, без да ми обръща внимание.

— Мисля, че си ти.

Животното клюмна, сякаш беше работило до изнемогване, въздъхна и подгъна задните си крака. Аз огледах задния двор на кръчмата и глупака Макийн, който си мислеше, че е скрит.

— Ти не си глупаче — казах аз на понито. — Знаеш много добре какво трябва да се направи.

* * *

— Ма — казах аз, почуквайки по бара. — Трябваш ми.

Раздразнена, тя обърна гръб на клиента си.

— Какво има, момче? Заета съм, не виждаш ли?

— Трябваш ми — повторих аз. — Ела веднага. Става въпрос за понито. Понито има нужда от теб.

Брадатият мъж ме погледна.

— Ей, не можеш ли да я оставиш на мира? — Той нетърпеливо потропа с пръсти по бара.

Ма Синклер се обърна към мен. Изгледа ме продължително и сериозно, и най-накрая се усмихна. Зъбът й проблесна.

— Спокойно, Донал, момчето е дошло да помогне. А ти ще си помогнеш сам, докато се върна.

— Да си помогна сам ли? — Брадаткото не чакаше втора покана и присъствието ми вече изобщо не го интересуваше. Аз грабнах едно калаено канче от бара и поведох възрастната жена към задния изход.

В края на усойната алея, която минаваше през двора и водеше към улицата, протегнах ръка пред Ма Синклер и тя се спря. Вдигнах чантата с дрехи, пари и храна, които бях събрал набързо от колибата й, и ги хвърлих в ръцете й.

— Искаш ли да вземеш още нещо?

Тя огледа набързо съдържанието на чантата.

— Това е достатъчно. Ти си добро момче. Толкова ли е зле?

— Много. Ш-шт, един от тях се крие отзад.

— Кой?

— Макийн.

— Ох, момче. Той е доста по-голям от теб.

— Водя си помощник. — Аз пъхнах пръсти в устата си и отворих дървената врата.

Точно навреме отвън се разнесе тропотът на копита, понито се появи в двора и разтърси гривата си. Сянката на Макийн, притисната към задната част на къщата, се отдели от стената и той пристъпи напред.

Понито не беше воден кон и изобщо не приличаше на такъв, но може би беше познавало някой от тях в един от предишните си животи. И определено знаеше какво се очаква от него. Когато вниманието на Макийн сякаш беше привлечено от вратата на кръчмата, то повдигна срамежливо и изкусително глава, леко изцвили и затупа с копито по камъните. Дъртата кранта изви грациозно дебелия си врат, напърчи мършавата си опашка и за миг дори изглеждаше красива.

— Е-ех — изтананика Макийн, — а ти откъде се появи, мое гиздаво момче?

Той протегна ръка към юздата на понито, и когато пръстите му докоснаха муцуната му, моите се свиха здраво около калаеното канче. Той не погледна кончето в очите, нито обърна внимание на рязкото отмятане на главата му. Огледа го от всички страни и отвори устата му, за да погледне пожълтелите му зъби; и тогава понито, засегнато от дързостта му, захапа яростно пръстите му.

Не исках да стане точно така, нито глупакът да запищи като момиче, но набързо му запуших устата с един силен удар с канчето. Той залитна назад и се стовари по лице в калта. Улових бързо понито за юздата и набързо привързах чантата към седлото му.

Ма Синклер не се правеше на ощипана девственица; тя бързо запретна поли и когато се наведох да я повдигна към седлото, успях да зърна кюлотите й. После й подадох една манерка с вода и една с уиски, които тя бързо пъхна в колана си.

— Тръгвай — казах аз, плеснах понито по задницата и то тромаво препусна.

 

 

Когато се разделихме, слънцето вече се беше спуснало ниско над хълмовете, но ние се намирахме достатъчно далеч от долината, за да видим синевата на океана, която блещукаше на хоризонта.

— Така — каза тя. — Изглежда, никога повече няма да видя кръчмичката си, но пък ти благодаря. Ти ще се оправиш ли?

Аз се обърнах и погледнах към долината.

— Той така и не ме видя.

— Донал те видя, обаче.

— Да, но аз съм глупакът на селото. Ще решат, че ти си ударила Макийн — отвърнах аз, помръдвайки с рамене.

— Да. Вярно е, че мога и че с удоволствие бих го направила.

— Ще се оправя — повторих аз. — Ти по-добре тръгвай. Колкото се може по-далеч оттук.

Тя се наведе напред и аз усетих сухите й устни върху бузата си и миришещия й на уиски дъх върху кожата си.

— И вие се махайте оттук, ти и брат ти. Мисля, че и за вас идва времето да си вървите.

— Да. — Имах неприятното чувство, че беше права. Хванах повода на понито и стиснах възлестата й ръка около него. — Тръгвай, Ма.

Тя ме погледна и се усмихна.

— Нали ти казах.

— Какво?

— Ще бъда на ваша страна. Суеверията се оказаха верни, нали?

— Да — промърморих аз.

Гледах как тя и понито й поеха по билото на хълма; полата й беше запретната върху голите й груби крака, а понито вървеше бавно и с достойнство по обраслия с прещип хълм и гонеше досадните мухи с опашката си. Тя повече не се обърна.

Това беше последният път, когато видях Ма Синклер. Никъде не я открих жива, но не я намерих и в някой вонящ затвор, нито я чух да пищи в някоя клада, затова ми се иска да мисля, че е успяла да си намери някое друго местенце. Надявам се, че е открила някое селце, където са харесали уискито й и са нямали нищо против лечителските й умения, отварите й и красивото й съсухрено лице. Ще ми се да мисля, че е оцеляла в този лов на вещици и всички други, които последваха, но така и не можах да разбера със сигурност.

Обърнах се към селото, чиито пушеци от комините едва се виждаха в далечината, и се затичах натам.