Джилиан Филип
Непокорна кръв (19)

18

Сега вече знам, че вътре в крепостта нямаше как да се приближа до Конал. Дори Воалът си има своите ограничения, своите безмилостни професионални стражи, които знаят какво правят. Затова ми харесаха ония двама глупаци край външната стена — поне ми допадна тяхното безгрижие и самоувереност, както и вкусът им към силното уиски. Доста неща видях, докато седях и наблюдавах кулата, и едно от тях бе, че и двамата пазачи се постараха да изпразнят мехурите си на едно и също място.

Когато първият пазач най-накрая тръгна към леглото или към жена си, аз бях прекарал сума ти време лежейки на няколко метра от заместника му, без да бъда забелязан. Отчасти това се дължеше на собствените ми умения, но основната причина беше Воалът. Кейт сигурно си умираше да се отърве от него.

Изчаках, докато човекът се изпикае, кискайки се под носа си и ръсейки ругатни, след което отново седна на земята, облегнал гръб на стената. Клепачите му натежаваха от изпитото уиски, а и той се беше освободил от тежестта в пикочния мехур, така че от време на време главата му клюмваше, но мъжът явно се страхуваше много повече от жреца и неговите наемници, отколкото бих предположил. Той се насили да остане буден, надигна се и тръгна да обикаля напред-назад.

Знаех си, че накрая ще заспи, но реших, че достатъчно време съм проявявал търпение. Тихо пропълзях към него по корем. Нуждаех се само от едно докосване, обаче близко до гръбнака или мозъка. Помислих си дали да не му отнема ножа, но това пак щеше да е просто дребно удоволствие, а и мъжът щеше да вдигне тревога. Вместо това го измамих със смешна лекота и използвайки най-елементарна стратегия: хвърлих камък към по-далечната стена. Когато той се обърна по посока на шума, аз изминах на бегом последните няколко метра, притиснах сънната му артерия и го задържах така, докато не изпадна в безсъзнание. Отне ми по-малко от две секунди и той нямаше никакво време да реагира. Дори не усети присъствието ми — когато се събудеше, щеше да се оправдава с продължителността на дежурството. „Кучият син извади късмет“ — помислих си с горчивина. Поне щеше да се събуди.

Дори не ми се наложи да утъпквам прорасналата твърда трева, защото пазачът се беше погрижил и за това. Най-отдолу на стената се намираше най-малката и най-тясна решетка. Легнах на земята до нея, притиснах лице към желязото и надуших първо острата воня на тяхната урина, застояла и прясна, а после и миризмата на гнило. Зрението ми беше като на котка, но дори аз не можах да видя нищо в подземната дупка.

Той беше там. Затворих очи и усетих как сърцето ми заби в ритъма на различни емоции. Облекчение, жалост, болка. Умът му продължаваше да бъде затворен за мен, както и затворът му. Опитах се да кажа нещо, но гърлото ми беше затъкнато от сълзи. Притиснах челото си към ръждясалата решетка и тогава го чух.

Той говореше много тихо, но слухът ми беше толкова добър, колкото и зрението. Веднага разбрах, че не говори на мен, защото не знаеше, че съм там. Не спирах да ругая наум — най-ужасните ругатни, за които можех да се сетя. Той не беше сам.

— Чуй ме. — Гласът му звучеше пресипнало и сухо. Имаше нужда от вода. — Трябва да си признаеш.

— Няма!

Кръвта ми застина във вените. Гласът беше момичешки, но прозвуча пискливо по-скоро заради страха и болката, отколкото заради пола й.

— Трябва.

— Ти си един от тях! — Тя го заплю, но аз можах да чуя ужаса в гласа й. — Ти си заедно с пазачите. Ти си заедно със свещеника!

— Не съм — отвърна той.

— Няма да призная! Невинна съм!

— Няма значение. Аз също. — В мрака настъпи продължителна тишина. — Невинен съм също като теб и си признах. Ти също го направи. Така всичко ще свърши по-бързо.

За миг можех да чуя само тежкото й, ужасено дишане, докато тя обмисляше думите му. След това изсъска:

— Ти си техен човек. Знам какво искат. Знам номерата им!

— На сутринта — каза той и в сухия му глас се прокрадна развеселена нотка, — заедно със струйката пикня на пазача, тук ще проникне сребърен лъч светлина. Тогава ще можеш да ме видиш, дори и да е само за миг, и ще разбереш, че говоря истината.

— Не ти вярвам. Откъде се взе? Не знаех, че си тук. Не ти вярвам. — Тя всеки момент щеше да избухне в плач и аз се уплаших, че ще изпадне в истерия. „Млъкни! — помислих си със злоба. — Да не си посмяла да заплачеш и да докараш стражите. Да не си посмяла, глупачко!“.

— Чуй ме — каза Конал. — Тихо сега.

Отново настъпи тишина и аз чух как дишането й бавно се успокоява и утихва.

— Вярваш ли ми? — попита той.

— Защо да ти вярвам? — Гласът й натежаваше от горчивина, но истеричната нотка вече я нямаше.

— Няма причина. И все пак?

— Ти вещер ли си?

— Не.

Последва кратко колебание, после тъничкият й глас отново се чу:

— А аз?

— И ти не си вещица, момиче, не повече от мен. За нищо не си виновна. Аз съм виновен, че имам не тези предци, които трябва, че не съм този човек, който трябва. Различен съм от теб, но и двамата ще умрем от една и съща смърт. Не можем да избегнем това. Дори и да се отречеш от мен.

В гласа му се усети усмивка, а нейният срам можеше да се усети. Тази мисъл сигурно й беше хрумвала.

— Измисли си някаква история — каза той в настъпилата тишина. — Измисли си нещо за изповедта. Пак ще го приемат.

— Защо? — Агресията й се беше изгубила; в гласа й се усети смущение. — Нищо не съм направила.

— Трябва. Дай им каквото искат. Кажи им, че си участвала в Черна меса, летяла си във въздуха, целувала си задника на Дявола. Трябва да измислиш нещо. Разкажи им някакви извратени глупости. Хайде, аз ще ти дам няколко идеи. Това е за твое собствено добро.

Сълзите отново заплашваха да избият.

— Никога не бих казала нещо такова, камо ли на тях!

— Няма значение. Трябва да го кажеш. Моля те.

— Защо? — извика тя.

— Защото ако ги зарадваш с някоя добра история и отречеш Дявола, ако покажеш покаянието си… — Той се поколеба.

— Какво? — Можех да усетя съживената надежда в гласа й и почувствах съжаление към горкото глупаво дете.

— Може първо да те удушат — каза той. — Преди да те изгорят.

Тя се разплака, но тихо, отчаяно.

— Струва си — добави той.

Той не знае, осъзнах аз. Не знае, че неговата смърт няма да е милостива. По някаква причина жрецът беше скрил това от него. Известно време отвътре не се чуваше никакъв глас, а само тихото хълцане на момичето, но тя успя да се съвземе по-бързо, отколкото очаквах.

— Не си окована, нали? — попита я той след малко.

— Не. — Тя подсмръкна.

— Аз воня — каза той — и не мога да ти помогна по никакъв начин, но съм окован. Не мога да те нараня.

Тя се промъкна до него, бързо и шумно, препъвайки се и падайки. Чух дрънкането на веригата му, когато той обгърна жената силно с ръцете си. Сърцето ми се изпълни с любов към него. Заболя ме толкова силно, че трябваше да затая дъх. „Погрижи се за себе си — помислих си аз. — Сантиментален идиот такъв, забрави за нея!“.

Но той все още не ме чуваше.

— Когато ги чуеш да идват — каза й тихо той, — отдръпни се от мен. Сложили са те тук с надеждата, че ще те уплаша. Ако ни видят така, ще оковат и теб.

Задавеният й от сълзи глас прозвуча приглушено.

— Значи не мога да им попреча да ме убият.

— Не — отвърна нежно той. — Но можеш да се опиташ да получиш по-лека смърт. И с малко повече късмет ще бъдем заедно.

„С малко повече късмет — помислих си мрачно аз — няма да бъдете заедно“.

— Не знам — проплака тя. — Не съм сигурна. За изповедта.

— Какво са ти направили досега?

Думите й прозвучаха задавено.

— Една… игла или нещо такова. Шило. Търсеха някакъв белег — място, където няма да я усетя — Гласът й отново се изтъни. — Накрая казаха, че са намерили мястото. Знам ли. Може и да са намерили.

— Не, не са. Горкото момиче.

— След това те… те завързаха ръцете ми зад гърба и ме увесиха на тях. Помислих си — тя преглътна тежко, — помислих си, че не бих могла да издържа така и една секунда.

— Следващия път ще те окачат на въже, ще вържат тежести на краката ти и ще те пуснат надолу, почти до пода. Аз оцелях, но ти едва ли. Да не би да си мислиш, че могат само веднъж да изкълчат крайниците ти? Мъжът от града после ги оправя. Всеки път. Признай си, момиче.

Тя отново замълча, но след като отново заговори, гласът й беше спокоен и не трепереше.

— Те ще искат да им дам имената и на други. Ще поискат да обвиня хора, които познавам, а това не мога да го направя.

— Чуй ме, повече не мога да ти помогна. Кажи им, че си ми последователка. Единствената ми последователка. Изпратил съм те в Балчатан да правиш магиите ми вместо мен. Аз ще им кажа същото, ще се съглася да им дам още информация, защото те искам в ада с мен. Поне в това бих могъл да ги убедя. А свещеникът се интересува само от мен.

— Защо?

Той замълча и отвърна сухо:

— Лично е.

Чух достатъчно. Всъщност бях чул твърде много. Тихо, под носа си, промърморих:

— Конал.

Известно време не се чу никакъв звук, доста дълго, може би десетина минути. Чаках. Повече не се обадих; знаех, че ме е чул. След това в мрака се разнесе дълбокото неравномерно дишане на спящото момиче. Едва ли й бяха позволили да спи през изминалите дни и сега тя се беше откъснала напълно от света. И от мен. Той се размърда, прехвърляйки тежестта й на другата си ръка; чух как веригата му издрънча. Преместването сигурно му е причинило болка: чух го как изпъшка през зъби.

— Сет — каза тихо той и аз усетих неохотно възхищение в гласа му. — Не те ли нараних достатъчно?

— Направи го. Смятам да те оставя тук. — Стиснах зъби и преглътнах сълзите си, но гласът ми прозвуча дрезгаво. — Говори ми, Конал, говори ми истински. Моля те.

— Не.

— Моля те — повторих аз. — Не ме блокирай. Не сега.

Той отново замълча за дълго.

— Добре, ще говоря с теб. Но само ще говорим. Опиташ ли се да влезеш в главата ми, ще те изхвърля отново и този път ще е завинаги. Разбра ли ме?

Знаех защо и сърцето ми заблъска в гърдите. Тогава разбрах, че ще ги убия за това, че са му причинили болка. Ще ги избия всичките. Но сега само казах:

— Да.

— Мурлин.

Нежността, с която произнесе името ми, отново напълни очите ми със сълзи.

— Ще те измъкна оттук, Ку Хорах. Кълна се, че ще го направя.

— Не се кълни в нищо, защото няма да го направиш. Много е трудно.

— Трябва да опитам.

— Направиш ли го, ще хванат и теб. И тогава ме чака нещо по-ужасно и от сега. Ще убият душата ми. Мислех, че си се прибрал у дома.

— Как можа да си го помислиш? — Направо побеснях.

— Добре. Не съм си го помислял. Нескопосник такъв.

— Бихме могли да използваме Воала…

Той тихо се засмя.

— Нали ти казах преди, ти си незабележим, не си невидим. Смяташ ли, че ако не ме виждаха, щяха да ми причинят това?

— Ще ги избия — казах аз. — А жреца ще убия последен. Ще го накарам да ме моли да го убия.

— Това не е жрец. Недей, Сет. Върви си у дома.

— Мога да изчакам, когато стражата е най-разсеяна. Преди зазоряване. Мога да се престоря, че съм…

— Разкарай тези мисли от главата си, сополанко — рече тихо той — А не трябва да забравяме и нея.

Стиснах зъби, за да не изкажа на глас мислите си.

— Бихме могли… знам ли. Да придърпаме Воала и върху нея. Да я държим между нас.

— Не можем да го направим. Ако ни хванат, всички ще бъдем заедно и тогава освен тялото ми, ще разбият и сърцето ми. Не, Сет. Няма да я оставя, няма да рискувам и твоя живот.

Отчаях се и безкрайно се раздразних.

— Тогава няма какво да направя за теб — казах аз на глас.

— Има. Едно нещо. — Умът му отново нежно докосна моя. — Донеси ми една кама.

Знаех какво си е наумил.

— Няма!

— Донеси ми кама. Моля те. Не искам да изгоря, Сет. — Гласът му потрепери. — Чух гласовете на последните.

Чул ги бил? Аз ги видях. Той виждал ли е някога как кожата става на мехури и се разтапя, как очните ябълки избухват, как мазнината цвърчи и се стича? Помирисвал ли е опечено живо месо? Чул ги бил. Знае ли колко време им трябва, за да умрат?

Хиляди години. Стотици хиляди. Вечност.

— Да — казах аз. — Добре.

— Първо ще прережа нейното гърло, а след това моето. И повече не се тревожи за мен.

— Добре — казах аз. — Стига да не губиш много време за нея. Погрижи се за себе си. И го направи както трябва, некадърнико.

Стори ми се, че зърнах проблясването на зъбите му, когато се усмихна.

— Ще го направя, ти само ми я донеси. А сега тръгвай.

— Не искам да те оставя — възпротивих се.

— Знам.

— Какво ще направят сега?

— Не се тревожи — промърмори той.

— Не ме карай да се смея.

Вместо това той се засмя, малко прегракнало.

— Повече разпити няма да има. Сега ще ми носят храна и вода, за да ме поддържат жив, докато ме изправят на кладата. Просто ми донеси една кама.

— Млъквай. Няма нужда непрекъснато да ми го повтаряш.

— Колко пъти да те моля да си идеш? Ако те хванат, ще те изгорят и ще го направят бавно. И дори няма да те изгорят, докато не те накарат да съжаляваш, а мен още повече. Какво чувство за лично достойнство ти е останало, Сет? Колко от скъпоценната ти гордост?

Притиснах лицето си към малката решетка, сякаш така щях да успея да я разтопя и да го докосна. Вонята на урина беше нетърпима. Помислих си, че ще разпозная навсякъде пазачите по миризмата на урината им. Можех да ги проследя като хрътка. И един ден щях да го направя.

— Сет. — Гласът му се беше снижил до шепот. — Те идват. Опитай се да ми донесеш камата, но се пази да не те хванат. Това е заповед. — След това той отново замълча. — Не се оставяй да те заловят. Прибери се у дома и живей. Това е желанието ми. Върви.

Чух как момичето се размърдва в ръцете му.

— Хей — каза той и веригите му задрънчаха когато я разтърси. Тя сигурно веднага се събуди, измъкна се от прегръдките му и изтича в другия край, дишайки уплашено.

Отстъпих назад и едва не се спънах в припадналия пазач. Изругах. Мъжът имаше нож и ако не бях толкова потресен, щях просто да го взема и да го подам през решетката на Конал. А сега резетата на килията му тракаха гръмотевично и пазачите влизаха вътре. Вече беше твърде късно.

Освен това не бях сигурен дали ще мога да го направя; все още бях дълбоко шокиран от молбата на Конал. А и всичко щеше да е твърде лесно. Можех да се промъкна обратно и по всяко време отново да приспя пазача. Следващия път щях да прережа гърлото му, преди да дам камата на Конал, а после щях да изчезна и Конал щеше да е недосегаем за злобата им. Усмихнах се. Все пак щеше да има втори път.

Аз щях да се върна.