Джилиан Филип
Непокорна кръв (15)

14

— Агнес Сампсън — каза Конал. — Агнес Сампсън и Джеймс Шести.

Брандир се опита да прескочи крака ми и се катурна настрани. Внимателно го вдигнах с една ръка и го сложих на земята от другата страна, където искаше да отиде. Когато си бяхме вкъщи, палетата можеха спокойно да си играят около нас; но когато се налагаше да отидем някъде, винаги ги скривахме в една стара дупка на язовец, която се намираше в подножието на хълма. Те знаеха много добре, че трябва да стоят вътре и да мълчат — бяха вълци Ший и се бяха научили на това още преди да се научат да не пикаят в къщата, — но ние за всеки случай затрупвахме изхода с камъни и клони.

По-черен и от мрака, Брандир си играеше в тъмния ъгъл с кълбото от стари въжета, които му бях дал за играчка. Далеч по-царствена и високомерна, Леа се беше изтегнала по гръб в краката на Конал и се преструваше, че спи. Той я почеса по коремчето и продължи упорито да ме образова против волята ми.

— Джеймс Шести, Мурлин. Коя е майка му?

— Мария, кралица на Шотландия^[1] — отвърнах аз с отегчен глас.

— Мария, кралица на Шотландия — съгласи се той, — която издава закон срещу вещиците през 1563 година.

— Срещу която въстават собствените й капитани и я предават на съседната държава, където е обезглавена след съответния съдебен процес — промърморих аз, но не чак толкова тихо, — създавайки по този начин опасен прецедент.

Конал не каза нищо. Знаех си, че ми е ядосан, защото пълното мълчание често беше признак за гнева му. Преди го бърках с липсата на интерес, докато един ден юмрукът му не се стрелна светкавично към лицето ми.

Сега обаче предпочитах да знам какво ме очаква, затова нервно надигнах глава. Той ме гледаше, но като че ли мислеше дълбоко, дъвчейки нокътя на показалеца си.

Най-накрая каза:

— Внимавай, Сет. Внимавай какво си мислиш.

— Мога да кажа същото и за теб.

— Да. — Устата му се изкриви. — Не забравяй, Сет: на колене. Унизен. Целуващ ръката й пред целия двор. В погледа ти не се чете нищо друго, освен смиреност. Свиквай с тази мисъл.

— Дали Килревин е трябвало да прави същото всеки път, когато се е връщал от изгнание?

— Всеки път. Виждал съм го.

— Дали е жертвал гордостта си?

Конал се поколеба.

— Не — отвърна той. — Не, по някакъв начин успя да я запази.

— Тогава и аз ще я запазя. Дори на колене — казах аз.

Той ме погледна многозначително.

— Агнес Сампсън — повтори той. — Обявена за вещица преди няколко години от Гили Дънкан, докато е бил подлаган на мъчения. Гили Дънкан е бил арестуван за лечение с билки.

— Изводът е, че не трябва да си врем носовете в делата на простосмъртните и трябва да спрем да им правим толкова много услуги.

— Изводът е — каза мрачно той, — че Воалът ни е нужен. Нямаме друга защита. Не трябва да го приемаме за даденост.

— Нали каза, че Кейт не може да му повлияе по никакъв начин?

— Тя няма да спре да се опитва. Двамата с теб ще я откажем от това й намерение.

— Ох — изпухтях. Проклятие. Аз да не съм му някакъв дипломат? Понякога си мислех, че брат ми не може добре да преценява хората. — Агнес не знам коя си — напомних му с въздишка.

— Агнес Сампсън. Образована, уважавана, но това изобщо не й помогнало. Кралят наредил да бъде измъчвана.

— Тогава нека гние в ада на собственото си въображение — казах аз и ударих с ръка по неговата „Демонология“. — Само един малоумник би повярвал на показанията на изтезаван свидетел.

— Да, но за нещастие мъченията не се отразили добре на Агнес Сампсън, тя полудяла и казала на краля, че знае какво е рекъл на булката си в сватбената нощ. И му го повторила, дума по дума.

Изцъках през зъби.

— Това не е особено трудно.

— Трудно е, ако не си наполовина Ший, идиот такъв. Тя не е знаела, че е, не е знаела, че може да чете мислите му. Така че в началото Джеймс е започнал като скептик, а е завършил, пишейки проклетата „Демонология“.

— А с нея какво е станало?

— Удушена и изгорена. Късметлийка.

Аз повдигнах вежди.

— Късметлийка, че първо е била удушена. — Конал внезапно се изправи. — Стига за днес. Извинявай, Сет. Дойде ми малко в повече.

— Не ми се извинявай — казах аз, преглъщайки хапливите думи.

— Имам малко работа — в селото. Ще се видим ли в кръчмата? — Той вдигна Леа от краката си.

— Да.

Брандир беше сгащил въжето си в ъгъла. Докато наблюдавах неподвижната му стойка, напрегнатите мускули, внезапното убийствено замахване с лапа, си помислих: той ще стане страхотен ловец. Ако оцелее.

Протегнах ръце и той скочи щастливо към тях. Отворих с ритник задната врата и го изнесох навън, а Леа припкаше по петите ми.

— Хайде в дупката си, любими мои. Също като нас.

* * *

— И той изгубил мъжката си сила, казвам ви. Изгубил я! И то в сватбената си нощ!

Мъжете в ъгъла сигурно се бяха наливали с уискито на Ма Синклер от часове. Разказвачът не можеше да задържи слюнката си зад почернелите си зъби и обливаше другарите си с пръски, докато удряше с юмрук по масата. Но те бяха толкова пияни, че изобщо не му обръщаха внимание. Добре поне, че онзи с цигулката беше спрял да я тормози.

Аз очаровано ги наблюдавах, облегнат на бара, докато Ма Синклер ми вадеше бутилка от доброто уиски. Златният й зъб проблесна от ухилената й уста, а аз изкривих лице в преувеличено недоверие. Нямаше смисъл да се намесвам в разговора. След не много дълго половината от тях щяха да се натръшкат в несвяст по пода.

Ма Синклер обаче не се сдържа.

— Вярно ли, Уилиям Макийн? — извика тя към другия край на помещението. — Аз доколкото разбрах, въобще е нямало какво да губи.

Това й спечели мрачен поглед от Черните зъби.

— Дръж си езика зад зъбите, жено.

Понечих да му отвърна, но някой ме изпревари: един дребен арендатор, който живееше по-нататък в долчинката. Той седеше сам в тъмния ъгъл, надвесен над чаша бира, но вдигна глава и погледна към шумната маса.

— А ти се дръж по-прилично, Макийн. Родрик Мор се напи като глупак на сватбата. Нищо чудно, че не е направил нищо през нощта.

Носът и бузите на Черните зъби се зачервиха от гняв.

— Родрик Мор беше прокълнат от вещица!

— Такова нещо няма, лековерен глупак такъв.

Макийн изрева от яд и се надигна олюлявайки се.

— Тъй ли, Маккинън? Осмеляваш се да ме наричаш така в лицето?

— Току-що го направи — сопна му се Ма Синклер. — Сега сядай долу, Уилиям, или повече кракът ти няма да стъпи тук.

Мъжът изръмжа и успя да седне на мястото си, преди да се е строполил на земята.

— Само слугите на дявола твърдят, че няма вещерски проклятия — промърмори той.

Този път Маккинън се надигна заплашително.

— Ще се осмелиш ли да го повториш отново с мъжки глас?

Неколцина от останалите се спогледаха неспокойно; едва ли смятаха, че Макийн има някакви шансове да остане достатъчно дълго на крака, за да може да бъде ударен. Атмосферата вече не ми харесваше, а щом видях разтревоженото лице на Ма Синклер, изгубих желание и да се включа в кавгата. Мъчителят на цигулката надигна нервно инструмента си и изкара няколко погребални ноти от нещастните й струни. В този миг разбрах, че вече не издържам. Тръснах чашата си на бара и отидох до него, протягайки ръка. Той се сепна и отпусна лъка.

— Пфу, не му я давай! Него хич го няма в главата! Това е братът на ковача.

— Това не значи, че не може да свири — обади се друг.

Ма Синклер ме гледаше с лошо предчувствие, но аз й намигнах, без да свалям глупавата усмивка от лицето си. Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „С твоите камъни по твоята глава“.

— Да, дай му я, Джон — извика той. — Не ща да ти слушам стърженето. Неговото едва ли ще е по-зле.

Неохотно и с презрение Джон ми подаде цигулката и лъка. Аз изкарах една пробна, дрезгава нота от нея, която накара Макийн да прихне от смях и да засипе отново другарите си със слюнка. Последва нов дрезгав тон, този път по-мелодичен, и инструментът ми проговори. Горката цигулка, вината не беше нейна. Затегнах един от ключовете й, изпробвах още един дълъг тон и се усмихнах. Тя харесваше докосването на пръстите ми. Протегнах единия си крак напред, подпрях се на тока на обувката, поставих инструмента под брадичката си и засвирих.

Мисля, че досега не бяха чували нищо такова. Те си имаха техните джиги и рилове, които, бяха доста жизнени, но в тяхната музика не се усещаше размазващият див ритъм на нашата песен, която ти влиза в гърдите и кара сърцето ти да бие силно, а кръвта да кипне. Гледах ги и се усмихвах, а те ме зяпаха с отворени уста. Но независимо дали харесваха музиката ми или не, аз виждах как краката им потропват по пода, а пръстите им барабанят по масата. Не бях най-добрият цигулар в моя клан, не бях свирил и от доста време, и когато най-пияният от тях се надигна и се впусна в тромава джига, се разсмях, представяйки си как Реил щеше да ги накара да танцуват, докато не си изпочупят краката.

Ма Синклер ме гледаше със смесица от признателност и възхита; Маккинън седеше като хипнотизиран и от главата му бяха изхвърчали всякакви мисли за бой. Аз бях влязъл в крачка и свирех като дявол, като техния Дявол, техния Анти-бог. Простосмъртните казваха, че той е баща и повелител на всички Ший: така си мислеха те за нас. Ние не бяхме Хората на мира: ние бяхме Низвергнатите, Ангелите на Ада, непоправимо зли. Обърнах гръб на тълпата и изведнъж се изпълних с гняв, който се вля в цигулката, докато тя не започна да вие като демон. Тогава се изсмях силно и отново се обърнах с лице към тромавите ми танцьори. Макийн отстъпи толкова бързо назад, че падна по гръб.

Сега всички се смеехме, дори Макийн. Студ обгърна тялото ми, но аз не осъзнах, че вратата на кръчмата е отворена, докато нещо още по-студено не прониза съзнанието ми.

— Престани.

Цигулката изпищя и замлъкна, и тишината се спусна над помещението като замръзнала плащеница. Когато Конал взе инструмента от ръцете ми, аз го погледнах с триумфална усмивка.

— Привличаш вниманието към себе си? — промърмори той и я тикна в ръцете на Джон Скапания Свирач.

— Момчето е добро — промърмори Джон, страхувайки се да ме погледне.

— Ха! Момчето не би трябвало да има такива умения. — Това беше Макийн, но когато Конал се обърна към него, той изсумтя и отмести поглед.

Маккинън не можа да се сдържи.

— Ти си глупаво същество, Макийн, ти и глупавите ти приказки. Само допреди миг щастливо тръскаше дебелия си задник…

Нещата може би щяха да се влошат, но в този миг в стаята влетя една жена, която в бързината си не обръщаше внимание, че полите й се търкат в калта. Кристин Маклин, селската клюкарка: вечно кисела лелка, която обичаше първа да научава всичко. Новините сигурно бяха добри или поне си заслужаваха. В противен случай кракът й нямаше да стъпи в кръчмата; бях подочул възгледите й за онези от нас, които го правеха и тя шумно изразяваше неодобрението си към онази жена Синклер и незаконните й казани за уиски.

Тя изсъска развълнувано няколко думи в ухото на плешивия си съпруг и аз забелязах как сърдитите му очи се разширяват от изумление. Новините бързо се разнесоха, мъжете наскачаха и бързо се прекръстиха, забравяйки, че не би трябвало да го правят. После бързо скриха ръцете зад гърбовете си и се спогледаха виновно. Шепотът премина в мърморене, което прерасна в силен груб шум.

Конал ме хвана за ръката.

— Да се махаме.

— Какво става? — Аз грабнах бутилката с уиски. Определено имахме нужда от разтуха.

— Нищо хубаво. — Той стисна ръката ми и ме повлече след себе си към изхода, промъквайки се покрай тълпата, която беше започнала да се стича към пазара.

Аз го наричах пазар, но там никога не беше имало истински пазар; хората просто разменяха храна и пиво, сечива и умения. Той представляваше просто утъпкано празно пространство пред църквата, между кирпичените къщи и мелницата. Без да пуска ръката ми, Конал рязко спря и ме бутна назад.

Жрецът лежеше по гръб, с глава върху дигата, която ограждаше църквата. Той продължаваше да се гърчи и тресе, докато тълпата се събираше около него. Малко след като пристигнахме, спазмите спряха и той остана да лежи там вцепенен.

Конал изруга под носа си.

— Нещо не е наред — промърмори той. — Сет, това не е редно. Прилича на…

Гласът му рязко секна, когато някой го блъсна напред и аз бях повлечен заедно с него. Конал погледна стреснато през рамо, но нямаше начин да разбере кой го е блъснал. Нечий глас, който не можах да разпозная, извика:

— Ето го ковача! Той е лечител.

— Да, така е! Пуснете го да мине!

Конал пусна ръката ми и ме бутна назад към хората, за да застане сам до трупа на жреца.

Клюкарката Маклин стоеше някъде до мен; можех да чуя гласа й.

— Падна по гръб, изведнъж. Като дърво. Никога не съм виждала нещо такова. Даже не можа да извика, горкият. Притисна ръце към лицето си, сякаш беше поразен от гръм и така си отиде.

Тя се наслаждаваше на случилото се с цялото си сърце, дъртата крава.

— Тук има нещо неестествено — изръмжа нечий глас зад мен.

— Това не е първото неестествено нещо, което видях днес. — Макийн ме стрелна с поглед и се ухили гадничко.

— Припадък — подхвърли някой. — Удар.

Очите на жреца бяха широко отворени, но в тях не се виждаше капчица светлина, те бяха изпразнени от съдържание. Забелязах как ръцете на Конал леко треперят, докато спуска клепачите му, но се наложи да опита няколко пъти — очите не се затваряха, сякаш жрецът не можеше да повярва какво му се е случило. Докато наблюдаваше действията на Конал, тълпата утихна. Най-накрая той успя да спусне клепачите и очите останаха затворени. Той колебливо отмести ръце.

— Значи нищо не може да се направи? — Беше мелничарят. Убиецът на вълци.

Някой промърмори нещо в другия край на тълпата. Не можах да чуя думите му, но някакъв глас изрази тъжното си съгласие:

— Да. Адски си прав.

— Мъртъв е — каза Конал и се изправи. Поколеба се за миг, сякаш реши, че пропуска нещо, после отстъпи назад и притисна гръб към първата редица зяпачи. Кристин Маклин, която си беше пробила път напред, за да вижда по-добре, отново направи с пръсти онова прекръстващо движение пред гърдите. Останалите започнаха да се споглеждат и последваха примера й.

Конан изруга тихо под носа си.

— Пристъп? — попитах го аз, когато той отново ме повлече към къщи.

Той замълча за миг, поглеждайки през рамо. Отново никой не ни наблюдаваше. Всичко пак беше наред. Поне така си мислех.

— Възможно е. Да вървим.

Но явно не всичко беше наред. Познавах Конал много добре.

— Какво има?

— Проблеми — каза Конал и се изплю на земята. — Да вървим.