Джилиан Филип
Непокорна кръв (22)

21

Толкова много години. Оттогава изминаха толкова много години, а аз все още сънувам, че пръстът ми на спусъка е действал с частица от секундата по-бързо, и се събуждам с писък, облян в пот. Все още.

В мрака протягам ръка към жената до мен, по-добрата половина от душата ми, а тя ме прегръща и ме приспива отново, мислейки си, че сънувам някое друго време, някои ужасни неща, които са все още в бъдещето ми. Понякога — твърде често — е точно така. Понякога не е.

Тя знае, разбира се, че аз едва не убих мъжа, когото обичаше. Има толкова много жени, които и двамата сме обичали, но тя беше по-различна. Все още е. Чаках я твърде дълго. Твърде дълго. Съдбата е жестока.

Не, в онзи ден беше милостива. Беше милостива в деня, когато не убих брат ми. Бях на косъм да го направя и Съдбата обича да ми го напомня. В малките утринни часове.

Но аз не й признавам, че сънувам смъртта му. Това няма значение. Сега си имам достатъчно кошмари, от които да избирам. Не е нужно винаги да знае кой е. Трябва да знае само, че тя е бариерата ми пред тях. Това е всичко. И тя го знае много добре.

По плочките в двора зачаткаха копита, зацвилиха коне, мечове подрънкваха в ножниците си. Мъжът върху сивия жребец ми изглеждаше познат, но за миг просто не можах да направя връзката. Той беше добре облечен, висок и елегантен, но дрехите му бяха набити с прах от дългото пътуване и видът му имаше безмилостното излъчване на човек, който доскоро е участвал в битка. Двайсет и тримата мъже, които яздеха след него, имаха същото излъчване и всички държаха в ръцете си оголени мечове.

Настъпи пълна тишина, нарушавана единствено от приглушените, изпълнени с болка хълцания на привързаното към кола момиче.

— Ако подпалите дървата — заяви новодошлият с леден глас, — хората ми ще посекат всички ви на място. Мъже, жени и деца.

Мъжете, които държаха главните, се спогледаха и леко отстъпиха назад, но жрецът си проправи път между тях, размахвайки библията си.

— Вие нямате думата по тези въпроси, ваша милост! Не трябва да позволяваме на вещиците да живеят!

— Не трябва и да убивате — рече спокойно ездачът. — Но подозирам, че и тази заповед я уважавате толкова, колкото и аз.

Маклауд. Жив и здрав, завръщащ се от любимите си битки. Веднага му простих всички презрителни погледи, всички снизходителни усмивки. Простих му за скромния ми живот в другия свят и му простих за невзрачната колиба. През живота си не бях срещал човек, който толкова точно да знае кога да се появи.

Смутените и ужасени хора се бяха отдръпнали назад, но не и наемниците на жреца. Те стискаха здраво ножниците и тетивата, очаквайки заповед.

Графът и жрецът продължиха да се гледат твърдо, сякаш цяла безмълвна вечност. Кожата на скулите на жреца се опъна дори повече — тъй като му отнемаха плячката, аз очаквах всеки момент да се хвърли към гърлото на графа, но не можех нито да помръдна, нито да продумам. Едва дишах.

Жрецът грабна оръжието на близкостоящия селянин и го вдигна над главата си, разтегнал жълтеникавите си, устни в злобна усмивка, разкриваща грозните му зъби. Почти едновременно Маклауд вдигна ръката си и щракна с пръсти.

Един от ездачите му метна копието си, което безпогрешно прониза жреца. Някой в тълпата изпищя; после се разнесе колективно ахване. Наемниците гледаха втренчено с полуизвадени от ножниците мечове, но вече беше твърде късно.

Жрецът падна на колене, расото му се надипли около него като черен пушек, но озъбената усмивка не угасна. Той се опита да избъбри някаква анатема, но от устата му се разнесе само зловещо ръмжене. Мъжът не падна, а остана на колене пред графа. Минаха няколко дълги, спиращи сърцето минути, преди окончателно да се убедя, че е мъртъв.

Че то е мъртво.

— Конал Макгрегър не е магьосник, глупаци такива, а и да беше, пак щеше да струва колкото десет от вас. Свалете го оттам — каза спокойно Маклауд. — Момичето също. А вие се разотивайте и знайте, че ако на някого отново му мине през акъла да прави нещо подобно, лично ще го обеся, а семейството му ще обрека на глад.

Хората на жреца просто се ометоха тихомълком. Наблюдавах ги как се отдалечават. Бях запомнил лицата им и се заклех, че един ден ще ги погледна от съвсем друг ъгъл. От тълпата, която беше започнала да се разпръсква, се чуваше съвсем тихо мърморене. След смъртта на жреца оставаше само един човек, от когото да се страхуват, а и те знаеха много добре кой маже филията им с масло и от коя страна. Някои вече започваха да изглеждат така, сякаш се срамуваха от себе си.

Двама от бойците на графа разрязаха въжетата на Конал. Ръцете му трепереха, когато ги разтриваше, за да си възстанови кръвообращението. Той се олюляваше, но стисна зъби и отказа помощта им. А после смее да се оплаква от моята нетърпима гордост?

Момичето не можеше да стои на краката си и след като я освободиха, просто се свлече, плачейки, върху купчината дърва. Тя се сви от страх пред бойците, но Конал клекна до нея и я вдигна на ръце. Видях го да залита отново и едва не я изпусна, но бързо се съвзе. Видях всичко това, макар да тичах надолу по стълбите от стената към двора. Доверих се на ума си да усети стъпалата, и на краката си — да ги намерят, защото не можех да сваля очи от брат ми.

Той слезе, олюлявайки се, от кладата. Главата на момичето се притискаше към врата му, а ръцете й почти го задушаваха. Един от бойците се опита да я вземе от прегръдките му, с намерението да му помогне, но той рязко се дръпна и го погледна предупредително.

Мъжът само се усмихна напрегнато. В очите му проблесна сребриста светлинка. Докато тичах нетърпеливо по стълбите, аз го чух доста ясно.

— Махай се оттук, Ку Хорах.

Конал го погледна втренчено. После отстъпи крачка назад, обърна се и едва не падна от рязкото движение, но когато застана пред коня на Маклауд, главата му беше високо вдигната.

Той притискаше силно момичето към гърдите си.

— Благодаря ви, ваша милост.

Маклауд го изгледа изпитателно.

— Предлагам ти да се махнеш оттук, Макрегър, заедно с брат си. Ще ми липсвате, но така ще е по-безопасно и за двама ви.

— Ще си имате проблеми заради това, ваша милост. Аз също съжалявам.

— О, няма да са чак толкова. — Графът сви рамене и погледна презрително към мъртвия жрец. — Това е привилегия на богатите и могъщите. Но преди нещата да се подобрят, ще стане още по-зле, а протекцията ми не е безгранична. Затова тръгвайте.

— Да, ваша милост.

— Зарежи любезностите, Макгрегър. Не ти подхождат.

Дотичах до тях, стиснал лъка в ръцете си. Неколцина от бойците се обърнаха към мен с вдигнати мечове и аз бях готов да се изправя срещу тях с голи ръце, само и само да се добера до Конал, но Маклауд вдигна ръка и те се отдръпнаха.

— Аха. Резервният план, Макгрегър. — Той се усмихна. — Голям си късметлия, че имаш такъв брат.

— Знам, ваша мил… Така е.

Не можа да ме прегърне, защото държеше момичето, и аз я възневидях за това, но той притисна буза към главата ми и аз го прегърнах, а по лицето ми се стичаха сълзи.

— А тя? — Маклауд кимна към хълцащото същество.

— Майка й почина преди пет месеца. Тя няма друго семейство. Доведеният й баща я предаде на… на свещеника — рече горчиво Конал. — Не може да се върне в Балчатан. Трябва да дойде с нас.

Маклауд махна презрително с ръка.

— Разбира се, разбира се. — Той отново щракна с пръсти. — Дайте им коне — нареди той на мъжете си, — и ги ескортирайте до границите на земите ми. След това съдбата им остава в техните ръце. Трябва да заминеш далеч оттук, Макгрегър. Нали знаеш какво имам предвид?

Слисаният Конал се поклони.

— Ще ми се да не се беше налагало да го правиш — въздъхна Маклауд.

Когато брат ми надигна глава, зърнах познатата стара усмивка на устните му. Не можех да повярвам. Мислех си, че ще се разтреперя, но успях да се въздържа: все още бяхме заобиколени от простосмъртни и аз все още не им вярвах. Напълно възможно бе това да е някаква извратена шега, за да ни изтормозят, преди да ни убият.

Не всички от тях бяха простосмъртни, разбира се. Боецът със сребристия проблясък в очите върна момичето на Конал и когато отстъпи назад, му намигна. Двамата несъмнено размениха мисли, преди Конал отново да се обърне към Маклауд.

— Благодаря, ваша милост. Нека вашият бог ви помага.

— Сбогом, Макгрегър, и да се надяваме, че ще помага на всички ни. А за в бъдеще? — Графът въздъхна. — Внимавай на кого разкриваш светлината в очите си.