Джилиан Филип
Непокорна кръв (11)

10

— Аз бях виновна. — Ейли не можеше да се успокои.

Аз, тя и разгневените ни хора се бяхме събрали около Шона в преддверието на голямата зала. Щеше да е по-добре, ако го бяхме оставили да си поеме дъх, но не можехме да го направим. Лечителят, извикан от лейтенанта на баща му, се опитваше да затвори раните, но те бяха дълбоки и ужасни, и кръвта му беше оплискала навсякъде, а острието на ножа беше засегнало дори вътрешността на устата му. Невъзможно беше да не му останат белези. Кейт беше свършила добра работа за майка ми.

— Не. — Гласът на Шона беше променен и фъфлещ, но в него се долавяше само търпение и съчувствие, и скрито потискане на болката. — Не си виновна ти.

— Не ти му причини това — рече гневно един от хората на баща им.

— Тихо. — Лечителят избърса потта от челото си. После притисна нов ленен парцал към бузата на Шона и даде знак на един от бойците да го придържа така. Лечителят се беше опитвал да затвори раните цял ден и половината нощ, но не стигаше доникъде. Шона беше изпадал в безсъзнание няколко пъти и беше изгубил доста кръв, преди лечителят да спре кръвотечението, но нито веднъж не извика и не изруга. Остави това на Ейли и на мен. Беше потънал в мълчание, сякаш се беше вкопчил в онази своя част, която тя не беше успяла да промени.

— Вещица. Вещица. — Ейли едва сдържаше гнева, мъката и разкаянието си.

— Стига толкова — изсъсках аз, посочвайки с поглед непознатия лечител, притеснен за нея.

— Не! Кълна се, Сет…

— Тихо! — Лейтенантът на Нийл надигна глава. — Слушайте.

— Какво? — попита раздразнено Ейли през сълзи.

Цялата сграда беше потопена в неспокойно мълчание. Равномерното мърморене от предния двор секна. Разнесе се тропот на ботуши; връх на копие се остърга в камък, мечове скърцаха в ножниците си. Някакъв изнервен кон тропна с копито и изцвили пронизително. Стори ми се, че дочувам въздишката на вятъра, който се виеше между дърветата далеч отвъд входа на пещерата.

Първо почувствахме съзнанието му: студеното му, гневно съзнание. Не може да не стиснеш гневно зъби, когато усетиш, че някой от твоите е пострадал. След това го чух, всички го чухме: тропотът на копитата на дяволския кон.

— Той дойде — казах аз. — Той е тук.

* * *

Тринайсет часа, след като го бях повикал, брат ми спря коня си в предния двор. Когато влезе с големи крачки в сградата, Конал не ме погледна; не погледна никого, освен Шона. Той взе много внимателно лицето му в шепите си и го погледна. Пусна го и го погали по косата. След това се обърна и отвори широко вратите на залата, профучавайки покрай зашеметените пазачи. Стъпките му отекнаха в каменните стени, докато вървеше сред смълчаните хора към подиума на Кейт.

— Какво си направила, Кейт? Имаше ли нужда от това? Само за да удовлетвориш суетата на Лилит?

— Близнаците винаги са си вирели носовете, Ку Хорах. — Кейт му се усмихна любящо. — Може би този урок е бил необходим. Ще им помогне и на двамата. Смирението е добродетел.

— Нямаш никакво право. Те бяха заложници заради мен! Ако баща им беше жив, щеше да ти обяви война.

Сух смях, пърхане на мигли.

— Да, но не е.

Той беше олицетворение на стомана и лед.

— Но аз съм.

Да лежиш отпуснато върху диванче може и да става за флиртуване с ухажорите или капитаните ти; става и за позиране пред подчинените ти, за да могат да ти се възхищават по-добре. Кейт беше направила голяма грешка, когато бе решила да посрещне Конал по този начин. Той се извисяваше над нея и изглеждаше много по-силен, по-благороден и изпълнен с достойнство. Изглеждаше хиляди пъти по-гневен. Кейт не се ползваше със симпатията на всички хора в залата, нито с уважението им. Флиртуването й изведнъж започна да изглежда глупаво и аз не бях единственият, който усети как изведнъж тя потреперва. В очите й за миг проблесна страх: прикрит, ясен страх на жена, която се е изправила пред смъртта си и го знае. Перо да паднеше на пода в залата, щеше да се чуе; бях разигравал тази сцена в съзнанието си хиляди пъти и се зачудих дали Конал може да сложи край на всичко тук и сега, като поиска короната от нея. Но той й се беше заклел във вярност и въпреки нарастващото си отвращение все още не беше готов да я предаде.

Мигът отмина и Кейт се взе в ръце.

— Да не би да оспорваш решението ми, Конал Макгрегър?

Гневът на брат ми премина в изненада.

— И от кога това е престъпление за народа на Ший?

Настъпи продължително мълчание, по време на което те само се гледаха в очите. Не знам какво прелетя между тях; никой не разбра и според мен никой няма да разбере, дори сега. Но накрая Кейт примигна и се изправи.

— Махай се от очите ми, Ку Хорах. Можеш да прибереш заложниците в крепостта си, но кажи на лейтенанта си Реил, че той поема командването й. Що се отнася до теб, да видим дали животът сред простосмъртните ще те научи на по-добър самоконтрол.

Аз се отдръпнах назад ужасен. Не можех да повярвам, че го чувам от устата й, но пък не виждах друг начин да избегне свалянето от власт. Опитах се да чуя оживените шепоти и мърморене в залата, да отгатна каква подкрепа ще получи, ако реши да й се възпротиви, но не можах да разделя шока от веселието, раздразнението от съчувствието. Бях изтръпнал от страх.

Но когато затръшна вратата на залата и дойде при мен, Конал се усмихваше.

— Е, Сет, аз съм изгнаник. От другата страна на Воала, естествено.

— Значи идвам с теб — отвърнах аз. Това не беше проява на смелост; той просто нямаше да отиде там сам. Бях чувал твърде много от страховитите истории на Йорна, знаех какво мислят простосмъртните за нас и на какво са способни. Това най-вероятно бяха приказки, разказвани на уплашени деца, но аз не исках да рискувам. Естествено, че нямаше да го оставя да се изправи пред тях сам. Естествено, че щях да отида с него.

Той ми се усмихна.

— Естествено, че ще дойдеш.

Така и стана. И много пъти след това съм се чудел как ли щяха да се развият нещата, ако не бях отишъл.