Джилиан Филип
Непокорна кръв (8)

7

Тичах като луд, но въпреки това когато ги намерих, вече се смрачаваше. Белият дроб ме болеше и крайниците ми трепереха от изтощение, но все пак успях да ги открия. Естествено, бях се ръководил от слуха; ако бях използвал съзнанието си, щяха да разберат, че съм там и щях да си изпатя. Но звуците от битката не могат да се сбъркат. Не могат да се понесат, но също така не могат и да се сбъркат.

На седем мили във вътрешността на сушата и още по-нататък на юг имаше група от малки земеделски имения, които лежаха в зоната, контролирана от баща ми, и Григар се беше задължил да ги защитава в замяна на зърното и месото, които те пращаха на крепостта. Къщурките бяха струпани около древен кладенец, който беше пропаднал под земното равнище, с огромно количество трева, която се изливаше в него, сякаш земята се опитваше да погълне себе си. С покрив и стени от зелен влажен камък, той никога нямаше да пресъхне, а водата му беше сладка, без намек за соленост; знаех за него, защото един от фермерите ми го беше показал веднъж и ми беше дал да опитам чаша от водата. Денят беше горещ, а аз се бях отклонил с цели мили от пътя, бях само на девет, прегладнял и обезводнен. Той се скъса да се смее, докато поглъщах чаша след чаша вода, додето най-накрая тя не започна да се връща и не му се озъбих. После ми даде малко хляб и изсушено говеждо, само защото го бях разсмял.

Прекрачих през тялото му, докато се промъквах приведен зад къщата му. Знаех, че това е неговото тяло, защото разпознах лицето, което беше гримасничело пред мен, и червената му коса; а главата, на която принадлежаха те, набучена на един от коловете на оградата, изглежда, пасваше на трупа в краката ми.

Разбира се, главата не се хилеше.

Сега вече имах лошо предчувствие за всичко това. Предчувствието не беше нищо повече от предчувствие, защото все още не дръзвах да се пресегна със съзнанието си, но вече не ставаше въпрос за хокане от бащата на Шона или от собствения ми баща. Сега осъзнах, че не искам да издавам местоположението си, защото не исках главата ми да бъде набучена на оградата. Отново погледнах към лицето на фермера и по изражението му разбрах, че смъртта му не е била особено приятна. Предполагах, че частите от другия труп, пръснати из двора, бяха на любовницата му, но трябваше да ги преброя, за да съм сигурен. Кой знае къде беше главата й.

Какъв е смисълът да си дивак, ако не можеш да се вслушаш в най-дивите си инстинкти? Спрях се точно насред покрития със съсирена кръв двор и се заслушах, здравата се заслушах. Вече се беше смрачило, от деня беше останала само светлосинкава ивица на хоризонта, така че можех да забравя за очите си. Забравих и за съзнанието си, забравих за налудничавите си страхове и предположения и се оставих да помириша и почувствам битката. Оставих се да я чуя, да я чуя както трябва. Не беше трудно, тъй като тя се приближаваше. А това беше възможно единствено ако баща ми отстъпваше.

Сега можех да чуя отделните гласове, отделните писъци, ревове и викове сред дрънченето и стърженето на метал в метал. Имаше някои гласове, които разпознах, и това бяха гласовете, паникьосани от поражението. Имаше и гласове, които не можех да разпознах. Те надаваха яростни бойни викове.

Побягнах.

Лошото беше, че не избягах достатъчно далеч и че не бягах в правилната посока. Инстинктите ми бяха имали своя проблясък и сега, когато паниката ме връхлетя, ги бях изгубил. Затичах се към горичка от брулени от вятъра борове и осъзнах, че това е смъртоносен капан. Побягнах обратно по пътя, от който бях дошъл, и внезапно съобразих, че там е открито поле и ще се виждам от мили, а враговете ми са с коне. За отвратителни секунди и минути страхът накара мускулите ми да се вледенят, а вътрешностите ми — да се разлеят; стоях между разрушените къщички и техните разфасовани обитатели и не можех да се помръдна.

Не знам какво ме накара да побягна към кладенеца. Това беше място, където можеха да ме притиснат натясно и да ме хванат, но беше и място, където можех да се скрия. Чувствах съзнанията, търсещи други съзнания, но сега бях по-добър в изграждането на щит. Ако блокирах мисленото претърсване на Килревин за достатъчно дълго време, Конал можеше да ме намери. Разбира се, че щеше да го направи. Щеше да дойде за мен. Беше ми обещал.

Но аз не можех да го извикам, дори и в тази суматоха. Битката сега беше край мен, шумът й вцепеняваше ушите ми и замайваше мозъка ми и аз не се осмелих да погледна назад, докато слизах надолу по коварните каменни стъпала, издълбани в склона. Отдолу, в пълна тъмнина, се виждаше пастта на кладенеца, негостоприемен, но готов да ме погълне целия. Ужасно се страхувах да не се стоваря в черната лъщяща вода, още повече ме беше страх, че може да не стигна достатъчно бързо долу. Сграбчих стената, почти изгубих равновесие, а после глезенът ми потъна в студената вода. Застинах ужасен, но виковете тук звучаха още по-силно, звънтенето на стомана беше още по-ожесточено, хриптенето и воят на умиращите мъже се чуваше още по-ясно. Вкопчих се в грубия камък и се придвижих по ръба към другата страна, която не се виждаше толкова добре. Бях нагазил до бедрата си във вода, но не обръщах никакво внимание на студа, който се впиваше в плътта ми като зъбите на адски хрътки.

Двама мъже се спуснаха по стълбите, сражавайки се. Аз се притиснах плътно към тъмната стена и забелязах огнени проблясъци по черната повърхност, но малките вълнички, които се бяха образували при придвижването ми, бързо ги разпръснаха. Опитах се да дишам колкото се може по-безшумно, но не ми беше лесно.

След това проблемът изведнъж намери своето решение, защото аз просто спрях да дишам. Чуваше се само страховито дрънчене на стомана и съскащото дишане на мъжете, чието единствено намерение беше да се убият един друг. Единият залитна назад; чух как мечът му изстъргва по стената над главата ми. От каменния покрив над главата ми отекна метален звук — двамата се биеха до кладенеца. Първият отнесе силен удар и изпъшка; в този миг разбрах, че това е баща ми.

Ако мъжът беше Конал, веднага щях да му се притека на помощ, кълна се, че щях да го направя. Но не беше той, а и аз почти не познавах баща си, ала чистата истина беше, че умирах от страх. Можех само да наблюдавам как отразените пламъци лумват отново и Аласдер Килревин отблъсква баща ми към черния басейн. И двамата изглеждаха изтощени, сякаш битката им беше продължила твърде дълго; никой от тях не правеше светкавични движения, просто редуваха удар и париране.

Григар имаше толкова много рани, че се изумих как може все още да се движи, камо ли да се бие, но дори така ме беше страх от него. На лицето му зееше огромна рана, от лявото слепоочие до дясната му челюст, и според мен едното му око беше мъртво. Ръцете и гърдите му бяха осеяни с разрези, сякаш някаква голяма котка си беше играла с него, или може би някой добре охранен вълк. Сега си спомням прякора на Килревин; наричаха го Вълка и вече знаех защо. Лицето на Григар беше изкривено от омраза и гняв, но дори когато отразяваше ударите на баща ми, Килревин се усмихваше.

Кракът на баща ми се подхлъзна на последното неравно стъпало и той политна назад. Килревин скочи заедно с него, изпускайки меча си едновременно с баща ми. Килревин впи пръсти в гърлото на Григар и натисна обезобразеното му лице под водата.

В този миг аз сигурно най-после си бях поел дъх, но не и баща ми. Той повече не получи тази възможност. Килревин продължи да го натиска във водата, ръцете и краката му се мятаха на всички страни, докато накрая потръпна няколко пъти и застина.

Притиснах се към стената, стараейки се да не помръдвам. Не трябваше да правя никакви вълнички във водата, не и докато Килревин стоеше изправен срещу мен и гледаше замислено тялото на баща ми. Една сгърчена ръка се надигна над водата, Килревин вдигна меча си и го заби в гърлото на Григар, след което спокойно го извади и го избърса в ръкава си.

Мъжът стоеше неподвижно до водата. Аз също.

Той затаи дъх. Аз също.

Съзнанието му пусна пипалата си. Аз затворих очи от страх, че яркостта в погледа ми ще се отрази в тъмната вода.

Тогава той се изплю, обърна се и изтича нагоре по стъпалата.

Аз треперех и гледах баща си, давайки си сметка, че сега вече никога нямаше да го опозная. Стоях си там и размишлявах часове наред. Шумът от битката утихна, накрая вече не се чуваха дори стонове и тъмнината погълна всичко наоколо. Едва тогава здравият ми разум се завърна и аз отпратих мислите си към Конал, пищейки като някое малко дете.

* * *

Мисля, че баща ми го беше призовал по-рано, когато е осъзнал, че по някакъв начин е бил примамен към собствената му смърт, защото брат ми пристигна по-бързо, отколкото се бях надявал. Изкатерих се на четири крака по стъпалата на басейна, защото повече не можех да стоя там с Еригар.

Огледах се в озарената от пожарища тъмнина и седнах на тревата, която беше омазана с кръв и изпражнения, и Бог знае още какво. От ранените вече не се носеха стонове и писъци, защото не бяха останали никакви ранени. Онези, които не бяха избягали с останалите, вече бяха мъртви, и аз се опитвах да не мисля за това, докато стоях замръзващ и треперещ в кладенеца, очаквайки писъците да утихнат.

Останах там на лепкавата от кръв трева цяла нощ, докато не пукна зората и аз не чух как Конал се приближава. Той галопираше заедно с двама от лейтенантите си, но за какво беше цялото това бързане? Много преди да спрат, би трябвало да знаят, че са твърде закъснели. Слизайки от конете си, те размениха няколко думи, зашеметени от касапницата, която се разкри пред очите им, обсъждайки какво да правят с труповете. По-късно щяха да изпратят отряд, който да ги събере, но телата бяха твърде много, за да ги преброят. Нийл Мор Макиън лежеше с разпорен от чатала до гърдите корем и прерязано гърло; аз седях и го гледах втренчено, чудейки се дали да съобщя на Ейли и Шона за неговия край и как да го направя. По нивата бяха пръснати крайници, глави и насечени тела, мъжки и женски. Братът на Ранях беше разпънат на кръст върху вратата на хамбара. Те го свалиха оттам, свалиха и набитата на кол глава на червенокосия арендатор и я поставиха до тялото му.

Нали знаете как ни наричат простосмъртните? Хората на мира.

Само ни ласкаят. Защо? Може би от страх. Може би такива са легендите.

Не чувах какво ми говорят Конал и лейтенантите му. Те отнесоха със себе си само две тела: Конал и Реил слязоха до кладенеца и изнесоха оттам подгизналия труп на баща ми. Взеха и тялото на Нийл Макиън. След като ги привързаха към гърбовете на два коня, Конал ме вдигна на крака и ми помогна да се кача на неговия, след което се метна зад гърба ми и ме прибра в крепостта като жив труп. Усещах топлината на тялото му зад моето, пулса на кръвта му, вдигането и спускането на гърдите му и това като че ли беше единственото нещо в този свят, което беше истинско.

Кланът ни очакваше. Ленора вече знаеше, разбира се, че любимият й е мъртъв, но стоеше изпълнена с достойнство в двора. Тя мълчаливо изчака синът й да мине през портата и да спре пред нея. Когато погледнах в сините й тъжни очи, веднага разбрах, че ако има някаква магия, която да върне Григар на наше място, тя без да се поколебае би пожертвала и мен, и Конал.

Беше облякла траурни одежди: свободни бели копринени панталони и дълго бродирано бяло палто, красивата й кестенява коса беше сплетена на дълга плитка, привързана с бяла панделка. Гарванът й беше кацнал на стената зад гърба й. Лек вятър рошеше перата на крилете му и пухчетата на гърлото му, но птицата стоеше неподвижно, наблюдавайки трупа с лукавите си, черни като мрамор очички.

Под безмълвните погледи на хората от клана Ленора извади нож от колана си, отряза плитката си и я постави до тялото на любимия. Когато тялото на Григар беше отнесено, за да бъде предадено на мишеловите, аз си помислих, че гарванът също ще се присъедини към тях, но той не помръдна от мястото си.

Ленора постави ръка върху юздата на Конал и го погледна в очите.

— Ще заминеш ли с Григар? — попита я много тихо той.

— Не — отвърна тя. Гласът й беше равен и безизразен. — Все още не. Тук имат нужда от мен.

Усещах любопитството му.

— Кой?

— Не знам. Още не е роден, който и да е, но въпреки това трябва да остана.

— Искаш ли капитанството? — попита я той.

— Не, ще се откажа от него. Крепостта е твоя.

— Добре.

Тя го погледна твърдо.

— Това означава, че вече не принадлежиш на Кейт.

— Разбира се. Тя го знае.

— Да — рече замислено Ленора. — Знае го. Затова ми е чудно защо…

Погледът й се стрелна към мен, сякаш тя изведнъж си спомни за съществуването ми, и бързо преглътна думите, които й бяха на езика. Но мен така или иначе не ме интересуваше. През мъглата, която ме беше обгърнала, успях само да разбера, че Конал се връща, че вече той ще бъде капитан на крепостта и че ще е до мен. И макар да знаех, че птиците вече разкъсват собствения ми баща, както и баща на Ейли и Шона, не можех да не усетя радостта в сърцето ми.

Нали ви казах, че съм оптимист.