Джилиан Филип
Непокорна кръв (28)

27

— На какво се смееш, мамка ти? — погледна ме Йорна.

— Какво?

— Да разкараш тая усмивка от лицето си, дребосък такъв. — Поне беше спрял да ме нарича сополанко, а и аз нямах намерение да се карам с него заради епитетите, с които ме нарича, защото — за разлика от Каррик — той ми беше приятел и двамата си допадахме. Вярно, че не го показвахме често, но си беше така.

Ала ако в този момент видехте ядосаното му лице, и през ум нямаше да ви мине подобна мисъл.

— Аз някога да съм злорадствал над теб? — изрева той.

Така си беше. Насилих се да скрия усмивката си. Честно казано, изобщо не усещах, че се хиля доволно, докато той не го спомена. Махнах притъпения връх на меча си от гърлото му и му помогнах да се изправи на крака.

Синият купол на небето блестеше над нас и двамата бяхме плувнали в пот, но този път аз водех с шест атаки на една и се чудех кога ли ще избухне. Привлечените от топлото слънце зрители само влошаваха положението, а някои от тях дори започнаха да го освиркват. Вината за това до голяма степен си беше негова, тъй като той беше тренирал някои от тях и всички те бяха падали по задник пред острието на меча му. Е, на мен това повече нямаше да ми се случи.

Добър бях, мамка му. Отново се ухилих, просто не можех да се сдържа.

— Заради нея е, нали? — Той вирна глава. — Затова ли се фукаш така?

Огледах се. Катриона, естествено, стоеше до оградата и ни наблюдаваше с лек зачатък на усмивка. Аз, естествено, знаех, че тя е там. Просто го бях забравил. Донякъде. Не че ме интересуваше. Усмивката изчезна от лицето ми.

Тя беше свикнала с променения си външен вид. Никой не я пляскаше по врата, никой не й подсвирваше, никой не й се подиграваше. Никой не я блъсна на пода в конюшнята, за да я изнасили. Така че тя спря да притичва от сянка към сянка, забила поглед в земята, с пламнали бузи и ръце, стиснати пред чатала й. Ухилих се, спомняйки си неудобството й и установих, че тя отново ме гледа срамежливо усмихната. Да, все още срамежлива, все още слаба, но с хубав задник. Краката й обаче имаха нужда от малко заякване. Когато осъзнах, че ги зяпам, се изплюх и се обърнах към Йорна, повдигайки меча към лицето си за поздрав и покана.

— Забрави. — Той почисти тренировъчния си меч от пясъка и се отдалечи с тежка стъпка. — Толкова е доволен от себе си — промърмори той. — Самодоволно малко лайно.

Събралата се групичка зяпачи се пръсна; някои от тях повече не ми обърнаха внимание, но един или двама ми подвикнаха поздравления. Всъщност излязло от устата на Орна, „самодоволно малко лайно“ също си беше комплимент. Пак се усмихнах, и което беше още по-лошо — гледах право в Катриона. Отново.

— Гриан няма ли нужда от теб? — Погледнах я с най-строгия си поглед.

Тя сви рамене и поклати глава.

— Изгони ли те?

Тя погледна към разровения пясък на арената и го ритна с токчето на ботуша си.

Засмях се, не можах да се сдържа.

— Брат ми ли ти каза къде да дойдеш?

Погледът й срещна моя, после се отмести и тя се засмя със странния си беззвучен смях.

— Не се тревожи — казах. — Не го приемай лично. Той иска да си почиваш, това е. Не, че не иска да те вижда наоколо.

Тя колебливо кимна.

— Наистина — продължих аз. — Сериозно говоря. Той те харесва. Притеснява се за теб.

Тя ми се усмихна открито, което ме накара да извърна поглед към крепостната стена. Не знаех какво да кажа; просто исках да се махне оттук. Имах неща за вършене, приятели, с които да се видя. Исках да препусна с жребеца си към мочурищата, да намеря Шона и да му разкажа как съм унизил Йорна. Страшно щеше да му хареса.

Объркан, раздразнен, смутен, аз се намръщих и погледнах към Катриона. Погледът й се рееше към морския хоризонт.

— Искаш ли да пояздим? — попитах аз.

* * *

Облачните сенки преследваха светлите слънчеви петна по равнината и мочурищата. Катриона седеше зад мен на жребеца, настръхнала от притеснение, неспособна да се вкопчи здраво в мен заради малката кожена чанта, която бях преметнал през гръб. Бях постлал тънко одеяло върху гърба на жребеца, тъй като момичето беше свикнало да язди със седло, но като че ли от него не й стана по-удобно.

Усмихнах се. Харесваше ми как тънките й ръце обгръщаха кръста ми и се бяха вкопчили толкова силно едва в друга, че чак кокалчетата им бяха побелели. Усетих как тялото й леко промени положението си, когато тя отметна глава назад, за да се наслади на слънчевата светлина. Бях доволен, че започва да се отпуска, но по някаква странна причина исках да се облегне на мен.

— Хей — казах й аз.

Слабото й телце отново се притисна към мен, натискът на ръцете й върху корема ми отслабна. Когато погледнах през рамо, видях въпросителния й поглед, леко обезпокоен, сякаш се беше притеснила, че е направила нещо неправилно.

Извих се леко назад, плъзнах ръка около кръста й и я повдигнах от гърба на жребеца. Когато я придърпах напред, краката й ритаха диво и жребецът сърдито изпръхтя. Чух неравното й уплашено дишане, усетих как пръстите й се вкопчват в ръката ми, но преди да успее да се уплаши както трябва, аз я настаних пред мен. Едната си ръка поставих на кръста й, а с другата държах поводите.

През ребрата й се усещаше силният ритъм на сърцето й. За минутка-две тя остана вцепенена от страх, но след като не казах нищо, нито пък помръднах, тялото й постепенно се отпусна. Ръцете й обгърнаха моите, пръстите ни се сплетоха. Най-накрая тя се облегна назад и отпусна глава в ямката на рамото ми.

Това ми хареса. Тялото й прилепваше добре към моето.

Помислих си, че трябва да кажа нещо, но като че ли в момента това не ми изглеждаше твърде важно. Не че тя щеше да се оплаче от мълчанието на някой друг. А и не след дълго разбрах, че на нея й е все едно дали ще говоря или не, защото вече беше дълбоко заспала в ръцете ми.

Продължих да яздя, защото не бях сигурен какво да направя, а не исках да я будя. Това, че се намираше в безопасност при нас, не означаваше, че може да спи. Знаех го много добре заради моите безсънни нощи. Конал единствен от нас спеше и то защото изтормозеното му тяло не му позволяваше да прави нещо друго. Кошмарите щяха да го връхлетят по-късно.

Не исках да водя жребеца до езерото Дю, където беше домът му. Изкушението можеше да бъде твърде голямо при наличието на още един непознат човек на гърба му, затова яздих, докато не стигнах до тихата борова гора край езерото на Галанах. В прошарените му златисти сенки въздухът беше по-хладен, едва се усещаше ветрец и аз оставих жребеца да спре и да опъне мускулестия си врат към водата. Той заклати главата си нагоре-надолу, започна да бие с копито в обраслата с корени земя, направи няколко танцувални стъпки и звучно изцвили.

Катриона се събуди стреснато и изплашено си пое дъх. Ръцете ми се стегнаха около кръста й и тя се вкопчи в тях толкова силно, че ме заболя.

— Всичко е наред — казах аз, после се обърнах към коня. — Само пиене. Нищо друго.

Той изцвили присмехулно и потопи муцуната си в чистото езеро. Напи се, после вдигна мократа си муцуна и пристъпи във водата.

— Даже не си го и помисляй.

Той изцвили невинно и плесна с копито във водата.

Пръстите на Катриона най-после отпуснаха хватката си и аз стиснах ръцете си в юмруци, за да възвърна кръвообращението си.

— Силна си — казах сухо аз. — Всичко е наред. В безопасност си.

Усещах, че трябва често да й го повтарям.

— Знаеш ли какво представлява той? — попитах я аз.

Тя кимна бързо, уплашено.

— Всичко е наред — повторих отново. — Но първо трябва да слезеш ти. Защото ако сляза пръв, той ще те хвърли от гърба си.

Тя ме пусна и аз й помогнах да прехвърли крака си през шията на животното. То ни погледна странно, но аз не му обърнах внимание. Ръката ми, която беше докоснала бедрото й, изтръпна, сякаш кръвообращението ми отново беше спряло. Разтръсках я раздразнено и помогнах на девойката да слезе. Тя отстъпи назад, наблюдавайки ме как също слизам, а след това погледна към черното, злобно око на коня.

— Отивай, любов моя — казах му аз, докато свалях одеялото от гърба му и издърпах юздата през ушите му. — Махай се.

Той отново разтърси черната си грива, препусна и се изгуби в горските сенки.

— Отиде на лов — казах аз. — Гладен е. А ти?

Тя кимна. Вече не беше изплашена, а само нетърпелива. Проснах одеялото върху един боров пън, двамата се настанихме върху него и си поделихме ябълките, месото и овесените питки, които носех в кожената чанта. Тя ядеше лакомо, почти зверски, съсредоточена изцяло върху напълването на стомаха си. Наблюдавах я развеселено. Скулите й вече не изглеждаха толкова изпъкнали. По ребрата й имаше повечко плът. Задникът и бедрата й бяха по-заоблени, но тя никога нямаше да придобие структурата, която бихте нарекли „добре сложена“.

Тя усети погледа ми, поколеба се и също ме погледна. Устните й се разтеглиха в широка смутена усмивка и същевременно лицето й се изчерви. „Красива е — помислих си аз. — Красива е, когато се усмихва“.

Усмивката не слезе от лицето й, когато въздъхна и хвърли огризката от ябълката в езерото. Тя вдигна във въздуха сребристи пръсти, които проблеснаха на слънцето, и остана да се поклаща на повърхността. Събрах малко камъни от брега и започнах да ги хвърлям по нея, опитвайки се да я улуча, и Катриона се присъедини към мен. Тя беше ужасен стрелец. Засмях се и се опитах да я науча, но само си изгубих времето.

— Хич не те бива — казах аз.

Тя кимна и театрално скри лице в шепите си.

Започнах внимателно да отмествам пръстите й, един по един. Осакатените й нокти вече изглеждаха по-добре: някои бяха паднали и на тяхно място израстваха нови. Тя игриво притискаше пръстите си към лицето веднага, щом ги отмествах и аз се засмях, но когато отместих показалеца й, разкривайки окото й, видях, че то се взира сериозно в мен.

— Но пък се оправяш добре с конете — допълних. — И успя да накараш Гриан да се държи като нормално същество. — Поколебах се, нещо се затъкна в гърлото ми. — Ти си страхотна гледачка на капитана.

Хванах ръцете й и ги свалих от лицето й. Тя ги отпусна върху коленете си и погледна усмихнало към сребърното езеро. Изглеждаше толкова щастлива, че чак й завидях.

— Мисля, че започна да свикваш тук, нали? Започна да свикваш с нас.

Катриона се обърна към мен, прехапа устните си и каза:

— Да.