Джилиан Филип
Непокорна кръв (10)

9

Да бъдеш заложник не е нещо непоносимо. Тримата бяхме оставени на самотек; хранеха ни и се отнасяха добре с нас, а и оцелелите хора от отряда на бащата на Шона също бяха дошли. Конал беше настоял на това и ние останахме доволни, защото те бяха също толкова лоялни към близнаците, колкото бяха и към Нийл. Така че поне имахме приятели, които ни разбираха, приятели, с които можехме да говорим за крепостта и морето, и черните крави, и миризмата на ширналите се зелени поля. Дори ни позволяваха да излизаме на езда и да ходим на лов с ескорт, стига в него да бяха включени и бойци на Кейт. И ние се възползвахме от това колкото се може по-често, избягвайки от мрачната красота на подземната крепост, защото единственото нещо в заточението ми, което не можех да понасям, беше отсъствието на небето.

Добре де. Отсъствието на небето и присъствието на майка ми.

Лилит предпочиташе да не ми обръща внимание, което много ме радваше. Чудех се дали изобщо някога съм я обичал? Дали изобщо ми беше дала възможност, или ме беше окуражавала да я обичам? Понякога, когато я гледах, си мислех, че сигурно е имало такива моменти, когато съм бил много малък, но сега не можех да открия дори следа от това в съзнанието си. Не можех дори да си представя какво е да обичаш Лилит.

Тя винаги беше с Кейт, дясна ръка на кралицата, и командваше капитаните с лекотата на човек, свикнал да му се подчиняват. Знаех, че те не толкова я уважаваха, колкото се страхуваха от нея, но така или иначе се получаваше. Освен това благоговееха пред красотата й; досега това не ми беше хрумвало. А и бях забравил за чара на Кейт Никнивън, но пък когато съм бил на седем това едва ли ми е правило впечатление, а и последния път, когато я бях видял, бях ангажиран със съвсем други неща. Но сега имах време да наблюдавам Кейт, да я изучавам, да я поглъщам с поглед. Да се оставя да ме заслепи.

Нашата кралица беше Дъщеря на Снеговете, красива и страховита като името си, но в нея нямаше капчица студенина. Косата й беше като свилена коприна, очите като топъл кехлибар, а бледата й кожа сияеше. Само боговете знаеха на колко е години; никой нямаше точна представа. Сигурно бе по-стара и от Лилит. По-стара от всички нас, с изключение на Ленора. И да не си помислите, че възрастта ви прави по-добри и по-мъдри. Прави ви невротични и жестоки.

Това научих за собствената си раса в онзи черен лабиринт.

Ейли ме хвана няколко пъти да зяпам Кейт, скрит в сенките, но не започна да ми се подиграва заради това. Ние тримата обичахме да се дразним: това ни помагаше да убиваме ужасяващата, непоносима скука.

— Ти си омагьосан — каза ми тя веднъж. Беше ме хванала да се мотая край арката, която водеше до голямата зала на Кейт. В онзи ден вътре беше пълно с народ (а може и да беше нощ; човек никога не може да е сигурен под земята), но Кейт се виждаше отдалеч, излегната върху диванчето на подиума, където хората й можеха да я виждат и да й се възхищават. Това беше един от дните, в които раздаваше правосъдие, и залата беше претъпкана с посетители, куриери и капитани. Ейли ме смушка.

— Омагьосала те е.

— Стига глупости — сопнах й се аз. — Просто е много красива. Не мога ли да я гледам?

— Влюбен си в нея — подразни ме Ейли.

Гърлото ми се стегна.

— Не съм. — Макар че не можех да отрека, че не ми беше повлияла. Може би трябваше да използвам това, за да накарам Ейли да ревнува, но бях още млад и зелен и не знаех нищо за любовта и измамата в сравнение с онова, което знам днес. Не исках да я накарам да ревнува, никога не съм искал да я нараня, по какъвто и да е начин, нито дори да засегна непоколебимата й гордост. — Тя просто е красива. Както и майка ми, а аз не съм влюбен в нея.

— Лилит? — рече Ейли с унищожително презрение. — Лилит? Красива?

Аз я погледнах. Гласът й изведнъж бе станал силен и рязък, и аз се стреснах от откритото й неподчинение. Със закъснение осъзнах, че виновна за това може би е скуката. Ние бяхме отегчени, тя беше отегчена, това беше фаталната причина.

— Добре де — избъбрих аз, опитвайки се да я успокоя и да върна разговора в нормалното му русло. — Не се ядосвай. Ти също си красива.

— Не съм — отвърна презрително тя. — Виж, Шона вече може да се нарече красив.

Това си беше чистата истина. Физически привлекателните изсечени скули бяха характерни за расата ни, но по някакъв начин Шона изглеждаше по-благ и не толкова студен; той изглеждаше по-красив от мнозина. Но с притеснение осъзнах, че Ейли не е издигнала преграда пред съзнанието си, че гласовете около нас утихват, хората започват да се обръщат по посока на нейния висок развълнуван глас. И тя сигурно го знаеше, но беше толкова отегчена, беше в ужасно настроение и въобще не й пукаше.

— Лилит те изостави — рече мрачно тя. — Захвърли те в ръцете на баща ти, а дори и него не можа да задържи. Що за майка е това? Сигурно е хубавичка, да. Но брат ми е красив. На това му викам аз красота. Освен това — добави тя с триумф в гласа — той е красив и вътрешно.

Настъпи пълна тишина. Множеството се раздели, оформяйки нервен коридор, и по него вървеше майка ми, елегантна като змия. Тя се усмихваше, но никой не се осмели да застане на пътя й, докато тя не стигна до центъра на залата. Застана пред Ейли, която посрещна студения й поглед с безразличие.

В ужасната тишина се разнесе гласът на Лилит:

— Доведете брат й.

Ейли ахна изненадано. Според мен въобще не й беше хрумвало, че Лилит може да замеси Шона в това. Но пък самата Ейли си беше виновна. Аз познавах извратената логика на майка ми и умирах от страх за Шона.

Той изобщо не показваше страх, а само лека изненада, когато един от собствените му хора го отведе до мястото, където стоеше Лилит. Шона погледна към мен и Ейли и повдигна въпросително вежда, сякаш искаше да разбере какво става. Ейли стоеше зашеметена; видях, че е твърде объркана и изпълнена с вина, за да позволи на брат си да надникне в съзнанието й. Това се случваше изключително рядко и той се намръщи.

Мъжът, който го беше довел, наблюдаваше предпазливо Лилит, без да сваля ръка от рамото му, но двама от нейните хора пристъпиха напред и отведоха Шона със себе си. Нашият човек ги наблюдаваше недоверчиво, но не се намираше на своя земя, за да протестира. Все пак не беше запознат. Не знаеше какво им беше наредено.

— Красив е, нали? — Лилит повдигна брадичката на Шона и го погледна в очите. Тя беше толкова висока, че се наложи леко да приклекне. — Красив и отвътре. Разбира се само сестра му твърди това.

Установих, че не мога да дишам.

Майки ми кимна на хората си.

— Да видим вътрешната му красота. Отворете го.

Ейли изпищя и се хвърли към пазача, и ако не се беше вкопчила в дръжката на меча му, мъжът щеше да разпори Шона, преди да успеем да си поемем дъх. Мъжът, който беше довел Шона, изтегли своя меч, но веднага беше обграден от хората на Лилит. Аз се хвърлих между Шона и екзекутора му, но когато започнах да се моля, всъщност гледах майка ми.

— Майко, недей. Моля те. Моля те.

Бях се заклел повече да не искам нищо от нея, а ето че отново я молех за милост. Това ме накара да я мразя още повече и тя го разбра, и се разсмя.

— Те са заложници! — извика един от хората на Шона. — Те са заложници за Ку Хорах и се намират под защита!

— Той не е — усмихна се Лилит и кимна към Шона. — Не сме го искали.

Шона не каза нищо, но в очите му се четеше такъв шок и недоверие, че дори не се опита да се освободи от ръцете на мъжете, които го държаха. Ейли виеше от ярост и ужас, но Лилит се обърна към нея и жестоко я зашлеви през лицето, за да млъкне. А после, сякаш си имаше работа с някое слугинче, тя зашлеви и мен.

Толкова се уплаших, че залитнах назад, а един от пазачите ме изрита жестоко в корема. Изкара ми въздуха и аз дори не можех да помръдна. Отчаяно се опитвах да си поема дъх и не видях кога Лилит е кимнала на един от пазачите, който извади меча си и пристъпи към Шона. По лицето му не се четеше нищо. Съвсем нищо. И аз разбрах, че Шона е изгубен.

— Спрете — каза Кейт Никнивън.

Всички като че ли замръзнаха по местата си. Някои хора в залата бяха твърде шокирани, за да помръднат, други бяха твърде уплашени; някои бяха просто любопитни, жадни за кръв и силни усещания, и аз никога не го забравих. Хората на бащата на Шона бяха обградени и макар да бяха извадили мечовете си, кралските стражи ги надвишаваха по брой. Бавно и болезнено си поех дъх и погледът ми започна да се прояснява. Ейли стоеше на четири крака до мен и се опитваше да се изправи, но аз се хвърлих към нея и я сграбчих в прегръдките си, притискайки съзнанието си към нейното, както Конал беше правил с мен. Тя трябваше да се успокои. Ако Шона въобще имаше някакъв шанс, то това беше той и аз не исках тя да провали всичко. Ейли застина в ръцете ми и утихна, но аз усещах, колко е напрегната.

Кейт постави ръка върху рамото на Лилит.

— Лилит — изгука тя. — Няма нужда от това.

Усетих, че отново задържам дъха си.

— Аз бях жестоко обидена, Кейт. — Гласът на майка ми беше тъжен и сериозен, и огорчен. Колко я мразех.

Кейт погледна към Ейли.

— Арогантно дете — рече студено тя. — Но брат ти не заслужава да умре заради твоята глупост.

Докато гледах моята прекрасна кралица, аз знаех, че не я интересува дали Шона ще живее, или ще умре от ужасна смърт. Това беше политика. Залата беше пълна с народ и тя трябваше да изглежда справедлива и милостива, и строга и щедра. И най-вече — авторитетна.

Ейли трепереше в ръцете ми.

— Така е, Кейт. Накажи ме, обидата беше от мен, вината е моя. Прави каквото искаш с мен. Лилит трябва да си отмъсти на мен. Не на Шона.

— Не! — извика Шона.

— Не — отекна в съзнанието ми.

— Не — съгласи се Кейт, вдигайки ръка. — Не, Ейли, няма да те накажа. Ти си твърде жилава и смела, и упорита. Страхувам се, че Лилит е права. Той не заслужава да умре, но ти трябва да бъдеш наказана. — Тя издърпа от колана си дълъг нож с обсипана със скъпоценни камъни дръжка. — И това е единственият начин да го направя.

Преди който и да е от нас да успее да си поеме дъх, тя се обърна и насече няколко пъти лицето на Шона. Напред-назад, наляво-надясно. Кръвта плисна, очите му се разшириха, но той не издаде нито звук. Стоеше абсолютно безмълвно, докато Кейт обезобразяваше лицето му със своя нож, разцепвайки устата му и бузите му на четири. Той не издаде нито звук, аз и Ейли също мълчахме, докато Кейт унищожаваше красивото му лице заради Лилит.

След това кралицата ни застана пред Ейли, която беше вперила поглед в обезобразения си брат, чиято кръв се стичаше по лицето и капеше от брадичката му по каменния под. Кейт хвана ръцете на Ейли и избърса в тях окървавения си нож, без дори да я одраска. След това го излъска в бялата й риза, прибра го в канията му и тръгна обратно към дивана си, следвана по петите от самодоволно усмихналата Лилит.