Джилиан Филип
Непокорна кръв (24)

23

Момичето тръгна с нас към крепостта, но ни следваше отдалеч. Шона я погледна любопитно, но като че ли прояви по-голям интерес към Брандир, който забелязах, се влюби веднага в него, без да минава през фазата на злобното хапане. Това едновременно ме развесели и ми вгорчи настроението.

Когато се приближихме до портата, Шона спря. Брандир се вдигна на задни крака и опря лапи на раменете му, а Шона се престори, че е зает с чесането на гърба му, но всъщност знаех, че изчаква момичето. Тя се забърза, внезапно уплашена да не остане отвън. Когато се приближи на една ръка разстояние, той й се усмихна и тримата минахме заедно покрай пазачите. Единият от тях ми викна и аз изненадано вдигнах глава. Йорна.

— Изгубил ли си оръжията, сополанко — извика той и ми намигна.

Аз му се ухилих.

— За твой късмет!

— Утре сутрин те искам на бойната арена, мързелив, изгубил форма пикльо!

Момичето се промъкна до мен и го погледна предизвикателно. О, адски дъх: нямах нужда от защитата й. Караше ме да изглеждам като глупак и аз се ядосах, но ако я отблъснех, щях да изглеждам като още по-голям глупак, а и не можех да не се възхитя на куража й. Опитах се да не й обръщам внимание.

— Изгубили сте оръжията си, но пък сте намерили две полезни кученца! — Йорна посочи Брандир и момичето и избухна в смях, към който се присъединиха и останалите пазачи.

— Не им обръщай внимание. — Шона ме хвана за ръката и ме поведе към ковачницата.

За миг успях да пригодя зрението си към топлия мрак. Осветена от пламъците в огнището, Ранях се надигна и ме погледна. Червеникавокафявата й коса беше сплетена на плитка, а красивото й лице се беше зачервило от горещината. Тя измъкна едно парче стомана от пещта и го постави на наковалнята, но само го погледна и положи чука си до него.

— Чух, че сте изгубили мечовете си.

Явно цял живот щяха да ми го натякват.

— Конал не си взе меча.

— Знам, дребен. Дадох му един по-добър.

Свих устни. Никога нямаше да стана висок колкото Конал, знаех го много добре, но за две години бях наваксал на тегло и мускули. Не бях толкова нисък. Бях почти колкото Шона и ако тя се опитваше да ми каже, че не мога да се бия, щях да грабна нажеженото парче метал и да жигосам задника й с него.

Забелязвайки погледа ми, Ранях се засмя сухо.

— Да. Пораснал си. — Тя избърса ръцете си в кожената си престилка и рече: — В такъв случай ще ти трябва ново оръжие.

— Да — отвърнах аз.

— Ще ти направя. Покажи ми ръката си.

Протегнах ръката, с която държах меча. Тя я хвана, разпъна пръстите ми и притисна лявата си длан към моята. Огледа ме от глава до пети.

— Спря ли да растеш?

Свих рамене.

— Ще станеш висок колкото Шона или някъде толкова. — Тя отдръпна разперената си ръка, но продължаваше да стиска моята. Преди да я пусне, усетих леко стискане. — Добре се справи.

Промърморих нещо несвързано, твърде изненадан, за да й благодаря както трябва.

Тя огледа един счупен нокът и го откъсна със зъби.

— Брат ти дойде на себе си преди около час. Искаше да те види, Мурлин. — Името прозвуча странно от нейните уста, но тя широко ми се усмихна. После изведнъж се изправи и се вцепени.

Обърнах се към вратата. Момичето се притисна към мен и за миг изпитах желание да я потупам по ръката, за да я успокоя. За щастие се усетих навреме и се въздържах. Дори Шона, който стоеше от другата ми страна, се изпъна по военному.

Ленора влезе в работилницата, вперила поглед в мен. Тя изглеждаше отслабнала и напрегната от усилията да остане в този свят, но нямаше вид на човек, който се кани да го напусне скоро. Очите й изглеждаха измъчени, но все така твърди. Косата й беше пораснала до под раменете и тя я носеше прибрана отзад, защипана с красиви сребърни шноли. Гарванът стоеше на рамото й, без да сваля базалтовите си очи от мен.

— Мурлин — каза тя.

— Ленора.

Тя направи кръг около мен, оглеждайки ме изпитателно. Аз не помръднах и не сведох поглед.

— Само ако беше малко по-бърз със спусъка, Мурлин — каза тя, — сега щеше да си капитан на крепостта и наследник на Григар.

— Знам — отвърнах. Усещах студения гняв на Шона, а момичето се притисна още по-плътно към мен, докосвайки юмрука ми със слабите си пръсти. Бях благодарен на Шона, но отблъснах момичето. Нямах нужда от нейната подкрепа. Вече започваше да ме дразни.

Гарванът изграчи дрезгаво, наклони глава и Брандир настръхна и му изръмжа. Ленора леко се усмихна.

— Благодаря ти — каза хладно тя — за това, че беше толкова бавен.

После се обърна и излезе навън, а гарванът се издигна в небето, докато накрая не се превърна малка черна точка. Ранях изпусна дъха си, а Шона потрепери. Той тръсна ядосано глава.

— Повече няма да получиш от нея — промърмори той.

— Беше повече, отколкото би могъл да очаква — рече отривисто Ранях. — Върви при брат си.

Момичето отново тръгна с мен, но този път щом стигнах до каменните стъпала, които водеха към стаята на Конал, аз се обърнах към нея и й казах да остане там. Наредих й го със същия глас, с който се обръщах към Брандир, само че по-остро. Шона ме погледна студено и остана с нея, мърморейки й успокояващи думи, докато тя ме изпращаше с поглед. Зачудих се дали пък не я иска. Щеше да е странно, ако е така.

Пред стаята на Конал имаше пазачи, но дори не ми се наложи да говоря с тях; те отстъпиха встрани и единият от тях ми кимна с глава да вляза. Конал лежеше на една страна, пъхнал ръка под възглавницата си, затворил хлътналите си очи, но щом затворих вратата, той веднага ги отвори и впери поглед в стената.

— Сет — каза той, без да ме поглежда.

— Трябва да спиш — казах му аз.

— Ще спя. Но първо исках да те видя.

— Само боговете знаят защо изобщо се събуди.

Той най-после обърна към мен главата си, обръсната, нарязана и насинена, и се надигна в леглото, облягайки се на треперещата си ръка. Преглътнах мъчително.

— Богове, защо не си легнеш?

— Довлечи си непокорния задник тука.

Така и направих. Седнах на ръба на леглото. Той ме прегърна през врата и ме привлече към себе си. Дори това беше свръх силите му, можех да го усетя, и аз също го прегърнах силно.

— Исках да проверя — промърмори той. — Исках да съм сигурен. Мислех си, че си само в моето въображение. Не помня как съм се озовал у дома.

— Да. Умът ти е изфирясал. Затова.

— Казаха ми, че са те намерили. Казаха, че ще те убият. Но не веднага. — Ръцете му се вкопчиха в мен; наболата му брада одраска бузата ми и аз усетих как топлите му сълзи намокрят косата ми. — Мислех си, че те чака нещо по-зло и от смъртта.

— Излъгали са те — възразих.

— Знам — отвърна той. — Вече.

Останахме така смълчани и прегърнати. Аз си спомнях. Той се опитваше да забрави.

— Катриона — подзе той. — Тя успя ли да премине? Добре ли е?

Отдръпнах се от него. Все още му бях ядосан заради това.

— Ако се беше съгласил да я оставиш, щях да те изведа оттам още онази нощ.

— Аха. Както ти остави Ма Синклер.

Не можах да измисля подходящ отговор, затова направих физиономия.

— Нямаше как да ме измъкнеш, Сет. Освен това знаеш, че нямаше да оставя Катриона.

— Тя не си струваше риска — изръмжах аз. — И без това няма да живее още дълго. Двайсет години най-много? И то ако извади късмет.

— Животът им е кратък — каза Конал. — Той значи много за нея.

— А тя не означава нищо за нас.

Той въздъхна и разтърка очи.

— Спи — казах. — Силата ти не стига да ме удариш.

Той ме изгледа странно и се усмихна. Поставих ръка върху белязаната му глава и леко я натиснах към възглавницата. Само след секунди той вече спеше.

Докоснах хлътналото му слепоочие и брадата, която беше по-дълга от косата му.

Щеше да бъдеш капитан на крепостта, беше казала Ленора. Капитан на крепостта и наследник на Григар.

Вещица.