Джилиан Филип
Непокорна кръв (39)

38

Огромният сребърен лунен кръг блестеше безмилостно, но никой не обърна внимание на самотния боец, който прекоси двора и се шмугна в една странична уличка. От сенките под стълбището наблюдавах как Сорха изчезва между складовете, преметнала през гръб двата откраднати меча, и с цялото си сърце й пожелах късмет. Това би трябвало да е достатъчно. Поне й беше доставило удоволствие да се разправи с двамата стражи, които бяха държали другарите й в плен като някакъв добитък.

Колман Роа не очакваше бунт отвътре и дори някой да забележеше отсъствието на двамата стражи, той щеше да предположи, че се забавляват със Сорха. Младият пазач на стената беше по-обезпокоителен, но пък аз го бях скрил добре. Познавах отлично пролуките и сенчестите места в собствената ми крепост; иначе нямаше да бъда от голяма полза.

От скривалището си не можех да видя портата, затова си поех дълбоко дъх и се промъкнах обратно до бойницата. Когато пръстите ми се вкопчиха в ръба, преминаха други двама пазачи, но аз вече висях от външната страна, без да помръдвам, докато те не отминаха, след което отново се прехвърлих вътре и се шмугнах зад подпорната стена. Вече бях достатъчно ядосан и гневът ми заглушаваше страха. Не можеше просто да пълзя из крепостта на собствения ми баща като някой червей и Колман Роа щеше да си плати, че ме беше принудил да го правя. Харесваше ми усещането на тежкия меч на гърба ми, вместо на малката кама на кръста, но сега значение имаха единствено скоростта и хитростта. Камата щеше да свърши работа.

Вече виждах назъбения парапет на бойната кула, който се издигаше над портата. Край него беше пълно с бойци на Колман Роа, но това нямаше значение. Важното беше Голямото колело, което издигаше портата. Скрипците, които го завъртаха, също бяха добре охранявани, но поне можех да видя как да стигна до него, а и се надявах да се справя без скрипците. Фасулска работа. Един бърз спринт, едно въже за рязане, един безумен скок и надеждата, че теглото ми ще е достатъчно, за да завърти колелото. Фасулска работа.

Богове. Затворих очи. Сигурно бях полудял.

Приближих се още. Трябваше да съм на позицията си, когато Сорха се върне, защото иначе тя нямаше да ме остави на мира в отвъдното. Когато успях да се приближа достатъчно, че да мога да се справя без да се блъсна в най-близкия пазач, аз спрях. Притиснах се към стената, опитвайки се да се слея с нея. Остра болка прониза главата ми. Рейлтин знаеше, че съм стигнал до края. Бариерата й със сигурност беше непробиваема, но болезнено впиваше зъбите си в мозъка ми.

Космите на врата ми настръхнаха. С бариера или без, бяха ме открили. Усещането да ме зяпат ми беше познато, а това направо можеше да ме разреже на две.

Извърнах се наляво и я видях. Тя седеше до стената, обгърнала коленете си с вързаните си ръце. Лицето й беше насинено, косата разрошена, очите й бяха широко отворени и ме гледаха враждебно.

А съзнанието ми беше блокирано. Мамка му. Притиснах показалец към устните си.

Преценяващ поглед. Присвиване на очи. После тя ми се оплези.

Момичето беше охранявано, но те не й обръщаха внимание. Усмихнах й се. Тя не ми се усмихна в отговор.

„Моля — помислих си, — моля, нека в следващите трийсет секунди никой от пазачите да не се обръща насам“. Промъкнах се до нея, тя ми подаде завързаните си ръце и аз започнах внимателно да режа въжетата. Момичето нетърпеливо разтръска ръце и макар да се убоде на острието на камата ми, преди да успея да я отдръпна навреме, тя не издаде нито звук, а само ме изгледа изразително. Ухилих се и започнах да режа по-упорито. Отне ми няколко секунди и дори успях да я порежа, но ръцете й най-накрая бяха свободни и тя ми се ухили в отговор. След това отново стана сериозна и повдигна въпросително вежди.

Поклатих леко глава и погледнах към двора.

Цареше пълно спокойствие. Някакъв отегчен часови се прозя, ритна едно камъче и се обърна към нас.

Сърцето ми буквално се качи в гърлото, а момичето се притисна към мен, но пазачът нямаше време да ни гледа. Откъм двора се разнесоха викове и писъци, и звънтене на мечове. Пазачите, които не скочиха веднага в двора, чакаха до бойницата с голи мечове в ръце. Предизвикателният вик на Сорха разцепи въздуха и освободените бойци, които тичаха след нея, отвърнаха с гневни викове, след което двете сили се сблъскаха.

Импровизираният отряд на Сорха беше превъзхождан числено, но пък беше и много разгневен и унизен, и готов за отмъщение. От това нямаше накъде по-добре.

— Тичай — казах аз на момичето, грабнах го за ръката и го бутнах към стълбите. Тя трябваше да остане далеч от лапите им само за няколко минути, а и бойците в двора нямаше да й обръщат внимание. Що се отнася до мен, аз хукнах към колелото, за да отворя портата.

Тогава пазачите вече ме видяха. Един от тях изкрещя и извади меча си, но беше твърде късно; камата ми му преряза гърлото. Извърнах се тъкмо навреме — когато приятелят му скочи към мен. Хвърлих се на пода, претърколих се и му прерязах подколенните сухожилия, докато той се опитваше да се обърне към мен. После скочих върху подпорната стена, прелитайки над третия, който инстинктивно се сви. А аз се затичах с всички сили към колелото и скочих от стената.

Мисля, че затворих очи. Глупава постъпка, но го направих. Блъснах се в масивното дърво, докопах веднага скрипеца по-скоро от чист късмет, отколкото заради правилната ми преценка, и увиснах на спиците му. Въжето, което го придържаше, се изопна и аз яростно замахнах с камата си към него. Острието го достигна и аз започнах методично да го размахвам напред-назад.

То поддаде по-бързо, отколкото бях очаквал и аз се залюлях бясно, не само за да размърдам колелото, а и за да се превърна в движеща се мишена, защото към мен полетяха стрели. От другата страна на портата се чуваше ревът и тропотът на бойците на Конал, които препускаха през равнината. О, богове, трябваше да я отворя. И то веднага.

Проблемът бе, че тук, на колелото, механизмът беше съвсем различен. Веригите, които използвахме, за да го завъртим, висяха на пет метра, че и повече; а те бяха нужни, за да завъртя проклетото нещо. Тежестта ми го повличаше, бавно и сигурно, но не достатъчно бързо. Ритах и ругаех, усетих го как поддава, хванах се за следващата спица и отново ритнах. Колелото започна да се превърта сантиметър по сантиметър и една стрела одраска хълбока ми. Това ме разгневи. Закрещях на колелото, ритнах с крака, хванах следващата спица. Гръмотевичният тропот на конете приближаваше. Твърде бързо. Вратата се повдигна на няколко сантиметра. Достатъчно широко за пор, но не и за кон.

Нямаше да успея.

Нещо се удари в мен и си помислих, че съм мъртъв. Стресът едва не ме накара да изпусна спицата, но успях да се хвана отново. Нещото, което висеше на врата ми и едва не ме задушаваше с ръце, беше деветгодишното момиче. Аз се разсмях, макар от устата ми да излезе нещо като грачене.

Виждате ли? Нямах нужда от допълнително височина или тежест. Не и когато имаше още един дребосък, който да ми помогне. Колелото изскърца и се завъртя, а аз успях да захвана за още две-три спици. Пъшкайки, започнах отново да се изкачвам, а тежестта на детето вече направо ме убиваше. Тя ме беше обхванала с крака през кръста и висеше за мен като човешка абордажна кука.

Стрелите вече не летяха толкова нагъсто и видях, че дворът постепенно се изпълва с хора. Вече не представлявахме интерес за тях, защото бойците на Конал бяха изтласкали нагоре портата и си проправяха път с бой сред хората на Колман Роа. Чух писъци, бойни викове, но над цялата глъч се носеше гневният рев на Колман Роа.

— Хванете ДЕТЕТО. ДЕТЕТО! ОБЕСЕТЕ ПРОКЛЕТОТО МОМИЧЕ!…

Усмихнах й се и тя ми се усмихна в отговор, без да пуска врата ми. Ръцете ми скоро щяха да ме предадат.

— Добро момиче — казах аз. — Благодаря.

Усмивката й посърна.

— Мисля, че баща ми е мъртъв.

Поколебах се дали да не излъжа.

— Да — отвърнах, — така е. Но той се гордее с теб.

Усмивката отново се върна на лицето й и точно в този миг потните ми длани се изплъзнаха и двамата полетяхме надолу заедно.

Успях да се извъртя така, че тя да падне върху мен, което не се хареса особено на дробовете ми. Ако бойците, които се сражаваха около мен, не бяха толкова заети, с мен беше свършено, защото известно време изобщо не можах да дишам. Двамата лежахме там като трупове, момичето беше върху мен, и сигурно ни бяха помислили за мъртви. Накрая успях да си поема рязко дъх със свистене. Хванах я за ръцете.

— Бягай — казах аз. — Този път прави каквото ти казвам.

Успях да зърна призрачната й усмивка миг преди тя да изчезне в криволичещите улички на крепостта. Вече нямаше за какво да се тревожа. Пропълзях до най-близкия труп и изкопчих меча от окървавените му пръсти.

В този момент за щастие инстинктите ми взеха връх. По-късно щях да разбера, че раната на бедрото ми е доста лоша, но точно тогава не я усещах, а и тя не кървеше толкова силно, че да ме отслаби. Чувствах се така, сякаш се бия с Йорна и искам да го размажа, целият ни клан ме гледа и иска да ме види победен, а аз искам да им докажа, че няма да стане. Ритниците ми намираха кореми и гърла, и други места, където плътта беше мека; острието ми свистеше и режеше с прецизност, която не бих могъл да постигна, ако мислех преди да действам. Бях изпаднал в транс. В екстаз.

По-късно си помислих: така ли се чувстват ламирите? Но тогава изобщо не мислех. Което беше добре. Иначе може би щях да се спра.

Видях Шона и Ейли, които се биеха като огледални образи, допълвайки движенията на мечовете си и удвоявайки смъртоносната им ефективност. Видях Ангхис, Рейлтин и Сорха; Каррик, Реил и Орах. Торк не се движеше бързо, той просто прегазваше бойците, които се хвърляха срещу него. Повечето от хората на Конал бяха слезли от конете; височината на коня им даваше предимство, но те жадуваха за близък бой. Нито моят кон, нито този на Конал или Торк имаха нужда от ездач, за да ги окуражава да се включат в битката. Моят жребец беше докопал един от бойците на Колман Роа за гърлото и го размяташе както куче мята плъх.

Трябваше да намеря Конал.

Бариерата на Рейлтин беше изчезнала; тя ме беше оставила да се оправям сам, срещу което нямах нищо против. Поне главата беше спряла да ме боли. От околните съзнания струеше хаос от злоба и гняв и аз по никакъв начин не можех да намеря Конал. Гневно разтърках очите си. Те отново се бяха замъглили от кръв; раната на челото ми пак се беше отворила.

Ето го. Зърнах го, когато скочи и се завъртя във въздуха, след което изчезна отново и аз трябваше да си пробивам с бой път към него. Някой друг правеше същото, и по пътя си посече Рахнил. Рахнил залитна назад с меча на Колман Роа в корема си, като проклинаше убиеца си сред пръски кървава слюнка. Падна сгърчен на земята.

Лохас изкрещя; никога не бях чувал такъв крясък. Мъжът се хвърли напред, прегазвайки глави и рамене, за да се добере до Колман Роа, който се извърна рязко и изтръгна меча си от корема на Рахнил. Силният замах пропусна на косъм глезените на Лохас. Той обаче бързо възстанови равновесието си, а и гневът на Лохас беше твърде силно примесен с мъка. Лохас нападна яростно и пропусна, а дръзкият ответен удар на Колман Роа почти отсече главата му.

Сблъсъкът беше отвел Колман Роа по-близо до мен, отколкото до Конал, макар и със съвсем малко.

— Мой! — изкрещях аз.

— Не! — отвърна Конал.

— Мой! Заявявам право над него!

Добре. Може и да съм действал прибързано. Конал ме погледна не просто разгневен, а и ужасен, но аз нямах време да му слушам скандалите, а и той нямаше време да се занимава с мен. Обърнах се и вдигнах меча си, докато Колман Роа се приближаваше ухилен към мен.

Теренът около нас се разчисти. Отчасти защото битката беше към края си и само малки групички продължаваха да се сражават. Отчасти защото оцелелите бяха изненадани, че съм проявил глупостта да заявя правото си над Колман Роа, и то пред толкова много свидетели. Сега всичко беше между мен и него, докато единият от нас не паднеше мъртъв. Никой нямаше право да се намесва от името на заявилия правото си. Вярно, случваха се инциденти. Но ако Колман Роа внезапно не получеше сърдечен пристъп или на главата му не паднеше метеор, само от мен зависеше да го убия. Заявилият правото си носеше всички последствия.

По дяволите. Мразя ги тия абсурдни традиции.

Разтърках очите си с ръка, без да изпускам отмъкнатия меч, и двамата започнахме да се обикаляме. Проклятие, аз дори не носех собственото си оръжие.

Това ми напомни за Ранях. Сърцето ми изстина и аз погледнах в бледите очи на убиеца й.

Момичето се примъкна до стъпалата, без да сваля очи от мен. Естествено, че нямаше да направи каквото й се казва и да стои надалеч. Малкото ми другарче, което трябваше да бъде обесено.

— Така и ще стане — усмихна се Колман Роа, прочитайки мислите ми. — След като приключа с теб.

— След всички усилия, които положих? — отвърнах аз. — Трудна работа.

— Не се страхувай, няма да те убия. Все още ми се ще да те скопя.

— Както приятелката ми Сорха скопи твоя човек в караулното помещение?

Той не знаеше това. Намръщи се, очите му подириха Сорха. Тя извика, за да привлече вниманието му и се ухили, показвайки му среден пръст.

— Той ми беше братовчед, Мурлин — изръмжа Колман Роа.

— Е, значи вече няма да продължи родословното дърво — казах му аз. — Дори и да не беше мъртъв.

— Ако целунеш меча ми — каза той, — обещавам да използвам остър нож.

— Ако ме целунеш отзад — контрирах аз, — няма да те карам да страдаш.

Той скочи към мен. Беше бърз и ловък. Наведох се и се претърколих, после скочих бързо на крака, далеч от обхвата му. Дочух съскането на острието му тъкмо навреме, за да се наведа и да избягна удара му; после той замахна към краката ми и аз скочих във въздуха. Ако бях достатъчно бърз, в този миг можех да взема главата му, но не бях. Мечът в ръката ми беше по-тежък от моя и се чувствах тромав с него. Замахнах към главата на мъжа, но той се преметна назад, приземи се елегантно като котка и ме погледна.

Дишах тежко. Той се усмихна.

По дяволите, бърз беше. Отново ме нападна, лек и гъвкав. Знаеше, че имам проблеми с меча. Можех само да парирам удара му и дори не успях да контраатакувам. Той ме отблъсна назад почти без никакви усилия, докато отскачах, за да избегна посичането на глезените ми. Залитнах тромаво и паднах на едно коляно, загубил равновесие. Той съсече с лекота ребрата ми и усмихнат отстъпи назад.

Помислих, че съм мъртъв. Когато почувствах кръвта ми да се стича по корема, знаех, че това е повърхностна рана, добре премерена обида. Нищо не ставаше от мен. Преди да ме убие, той щеше да ме накълца на парчета.

Изправих се на крака, но усетих как ме обзема паника, примесена с болка. Усещах раната на гърдите и собствената ми кръв, която се смесва с калта и потта. Сега почувствах и дупката в хълбока ми и дори дразнещото жилене на раната на челото. Главата ми се завъртя. Не беше нужно да умирам, не беше нужно да заявявам правото си над него. Идиот си бях и това е.

Зяпачите стояха смълчани: единствените звуци, които се чуваха, бяха учестените дихания и пъшкането на ранените. И тогава изведнъж се чу ясният съскащ звук на ваден от ножницата меч.

Примигнах, за да изчистя кръвта от очите си и погледнах през рамото на Колман Роа към звука. Идиот или не, по-добре да умра, отколкото да приема срама, че някой се е намесил в боя, така че бях готов да изкрещя гневно на човека, който бе извадил меча си.

Беше Конал, разбира се, и не беше извадил своя меч. Своя той държеше в лявата си ръка. В дясната стискаше оръжието, което току-що беше извадил от ножницата, прикрепена към гърба му. Той го вдигна във въздуха и се усмихна.

— Твой е. Убий го.

Хвърлих чуждия меч. И се затичах с празни ръце към Колман Роа.

Имах достатъчно време, за да видя шока и объркването в очите му, преди отново да възвърне самоувереността си. Когато вдигна меча си, за да ме убие, видях проблясъка на хвърленото оръжие, отразило първите слънчеви лъчи. Протегнах ръка, хванах го без никакви усилия във въздуха, подскочих, завъртях се и го нападнах отгоре. Той ме гледаше невярващо, когато замахнах с красивото острие, изковано от Ранях, забих го до дръжката в гърлото му и сам се приземих елегантно като котка на земята.

Колман Роа се отпусна тромаво на колене, вкопчи се в дръжката, която стърчеше под брадичката му, тупна тежко по лице и умря.