Джилиан Филип
Непокорна кръв (36)

35

Мислех си, че ще проклина, ще плаче и беснее и ще нареже ръката си; не очаквах такова зловещо мълчание, толкова затаена ярост. Но въпреки това очаквах да дойде в стаята ми, затова бях още буден и облечен, когато много след полунощ той почука на вратата ми и влезе без да го поканя. Седях на ръба на леглото си край догарящите главни в камината и точех острието на меча си. Това беше моят любим меч — същият, който Ранях ми направи.

Катриона седеше с подвити крака на леглото до мен. Тя не продумваше, просто ме гледаше как работя, но присъствието й беше безкрайно успокояващо. И двамата погледнахме безмълвно към Конал, докато той прекосяваше малката ни каменна стая.

След около минутка той застана пред мен. Едва тогава усетих как тялото му трепери неконтролируемо. Той хвана главата ми с ръце и насила ме накара да го погледна в очите.

— Аз ли съм твоят капитан? — прошепна той.

Поставих голия си меч на коленете си и се взрях в очите му. Зад отчаянието и омразата към себе си там се криеше и нещо друго. Не точно онова, което исках да видя там — тази част от душата му все още не му се беше разкрила напълно. Не онова, от което имах нужда, а нещо друго.

— Онова, което правих досега — каза той, — не е лоялност. Прав беше. През цялото време беше прав.

Беше и абсолютно трезвен.

— Караш ме да се чувствам нервен.

Той не се усмихна.

— Ти беше моята съвест, Мурлин. За което ти благодаря. Но вече е време да си върна своята собствена.

Аз стиснах здраво пръстите му и бавно свалих ръцете му от главата си. Без да откъсвам поглед от неговия, притиснах дясната му ръка към челото си и затворих очи. Когато почувствах, че вече мога да я сваля, я поднесох към устните си и я целунах.

Той се отпусна на колене. Едва успях да плъзна меча си встрани, преди той силно да ме притисне към себе си. Щеше да е ужасно неподходящ момент да се пореже на него.

* * *

— Казах, че ще си отслужа годината, дори това да ме убие — каза точно една седмица по-късно Конал, облегнат на стената в конюшнята, скръстил ръце на гърдите си, гледайки ни в очите. — Това не ме уби. Но уби Ранях.

Никой не се обади.

— Ако си тръгна оттук, ще бъда обявен извън закона, затова няма да ви моля да дойдете с мен.

— Ако? — рече Каррик, оглеждайки камата си.

— Когато — уточни Конал.

Каррик сви рамене и прибра камата в канията й.

— Не си прави труда да молиш.

— Ако го направиш — додаде Реил, — ще те скъсаме от бой.

Конал си позволи да се усмихне.

Един кон тропна с копито и изцвили. Аз го погледнах с надеждата, че не вика някого. В сенките на конюшнята не се бяха събрали само деветте оцелели бойци на Конал; целият му отряд беше готов да дезертира. Освен тях бяха дошли още двайсетина други. Щом бойците на Кейт бяха тук, при нас, значи решението им бе окончателно.

Ако Конал беше взел решението си седмица по-рано, хората щяха да са по-малко. Съюзяването на Кейт с ламирите беше допринесло допълнително за това. Имаше някои неща, които дори закоравял убиец не би могъл да преглътне. Сред народа на Ший несъмнено имаше и такива, които притежаваха човечността и душата на ламир и биха се радвали да се бият редом с тях на бойното поле, но аз лично не ги бях срещал. Може пък просто да бях извадил късмет.

Кейт беше напуснала крепостта веднага след убийството на Ранях и семейството й, придружена от отряда ламири. Никой не знаеше къде отива и никой не попита. Нас не ни интересуваше, а и очевидно тя не се притесняваше. Толкова беше уверена във властта си над нас.

Или поне така си мислех тогава.

— Ако искате да се присъедините към мен, направете го сега. — Гласът на Конал беше абсолютно безизразен. — Втори път няма да ви предлагам. Това ще означава гражданска война и ако искате да се откажете от мен, тук и сега, то вие ще имате пълното право на това.

Каррик се изплю.

— Няма нужда да ни молиш, Ку Хорах. — Ейли се облегна на стената, опряла рамо в това на Шона, и го погледна предано. — Но ти сам си го знаеш.

Лохас и Рахнил заговориха едновременно:

— И ние смятаме така.

Кулас само кимна; но тя гореше от нетърпение да се върне при Йорна и само чакаше думата на Конал. Орах ме погледна, след което също кимна.

Файорак изглеждаше наистина нещастен.

— Файорак? — погледнах го аз. — Богове, Файорак!

— Мурлин, изборът си е негов. Остави го на мира.

— Както направихме всички — обади се един новодошъл.

Когато Ангхис влезе през сенчестата врата и факлите го осветиха, се разнесоха възгласи на доволство и донякъде на недоверие. Той протегна ръка и сякаш за късмет докосна муцуната на коня си, същия, който го беше повикал по-рано.

Конал се вцепени и се изпъна още повече, отблъсквайки се от стената.

— Нямам намерение да те моля, Ангхис — каза той, — затова въобще не ми предлагай.

— Изборът е мой — изимитира гласа му Ангхис. — Остави ме да го направя.

Конал поклати глава.

— Рейлтин няма да дойде. Не можеш да оставиш човека, с когото си обречен.

— Рейлтин ще дойде. — Гласът й беше леден и непримирим, когато тя също излезе от сенките и застана до Ангхис. Той сплете пръсти с нейните и ги целуна. — Макар да не ми се иска.

Лицето на Конал грейна доволно.

— Рейлтин.

Тя не се усмихна.

— Мисля, че и двамата сте глупаци — каза тя, — но въпреки това няма да ви изоставя.

Тя погледна Ангхис. После, не толкова всеопрощаващо, и Конал. Те се ухилиха един на друг.

Конал изведе коня си от конюшните; аз си избрах един и помогнах на Катриона да се качи на друг. Наблизо имаше окачени няколко седла и избрах едно за нея: нямаше да е първият простосмъртен, който се беше забъркал в делата на Ший, нямаше и да е последната.

Още тогава го знаех. Просто не се замислих достатъчно за останалите и за онова, в което се бяха превърнали.

Избрахме конете си и ги яхнахме достатъчно бързо, но когато препуснахме към изходния коридор, като че ли се бяхме разколебали. Конете го усетиха, запръхтяха и затръскаха глави, прихванали от нервността ни. Думите на Конал бяха верни: щом преминехме през прага, вече бяхме извън закона. Искахме го. Но това не го правеше по-лесно.

И, както изглеждаше, никой нямаше намерение да ни улесни.

Когато изникнахме от мрака, ни посрещнаха три редици конни бойци; водеха ги Клорин, Ферхар и едрият смъртоносен лейтенант на Клорин, Торк. Единствената реакция на Конал беше да си поеме дъх и да препусне напред, спирайки рязко коня си на два метра от Клорин. Ангхис и Рейлтин яздеха от дясната му страна, аз яздех от лявата. Зад нас ренегатите на Конал се строиха в редици. Всички безмълвно чакахме.

Конал не обърна никакво внимание на Ферхар.

— Какво ще правим сега, Клорин? Ще се избием едни-други?

Клорин не отговори веднага. Погледът му обходи бойците на Конал, спирайки се на всяко лице.

— Всеки разполага с добри бойци, Ку Хорах. Ти явно си успял да привлечеш от най-добрите.

— Битката ще бъде кървава — съгласи се Конал, — унищожителна и безсмислена.

— Да. — Клорин въздъхна и отново погледна зад Конал. — Ако някой смята да промени решението си, да го направи сега.

Тишина. Аз погледнах през рамо към Файорак. Той очевидно се измъчваше.

— Днес няма да се бием — излая Клорин. — Тази вечер няма да ви караме да се избивате един-друг. По-късно, да. Тази вечер няма да има заповед да убивате бунтовните си приятели, нито дори Ку Хорах. Утре те вече ще бъдат законна плячка за бойците на кралицата и ние ще ги преследваме и избием. Така че сега е моментът да избирате.

Той погледна Файорак право в очите. Той беше единственият, който помръдна. Заби крака в корема на коня, подкара го към бойците на Клорин и се обърна с лице към нас.

Лицето на Конал не изразяваше нищо.

— Всичко е наред, Файорак.

— Не, не е. — Аз погледнах право в очите на приятеля си и видях как те се вледеняват също като моите. Още тогава разбрах, че единият от нас ще убие другия.

Клорин гледаше безучастно, както и Торк. Погледнато отстрани изглеждаше, сякаш стояхме там и обсъждахме лов на зайци. Но всички можехме да усетим треперещата ярост на по-дребния мъж, който стоеше от другата страна на Клорин.

— Това не е правилно — изсъска Ферхар. — Те са бунтовници и предатели и трябва да ги посечем!

— Ти и чия армия? — ухилих се предизвикателно аз. — Ти не би могъл да се биеш и с котка, която е вързана за дърво.

Ангхис изпръхтя развеселено.

С пребледняло лице Ферхар протегна ръка към прикрепената за гърба му ножница и докосна дръжката на меча си.

— Извадиш ли го, ще ти отрежа скапаната ръка — предупредих го аз.

Със самодоволство забелязах, че Ферхар не смее да ме погледне. Той се преструваше, че го прави от презрение, но всеки боец до нас знаеше, че е от страх. Вместо това забоде пръст в Ангхис.

— Този там и любовницата му — изръмжа той. — Те са най-ужасните предатели. Рейлтин е съветничка на кралицата!

— Внимавай какви ги говориш — рече спокойно Ангхис.

— Тази вечер — рече Клорин и в гласа му се промъкна леко нетърпелива нотка — ще ги пуснем да си идат.

— И защо? — изкрещя Ферхар.

— За да избегнем кървава баня — отвърна Клорин. — Тук има много добри бойци. Предпочитам да ги видя как пълзят в краката на Кейт и молят за прошка, вместо да проливам кръвта им или да им позволя да пролеят нашата. Ти, Ку Хорах — той погледна право в Конал. — Няма да ти бъде простено до края на дните ти. Бойците ти имат позволение да се предадат, когато намерят за добре. Те ще бъдат наказани жестоко, но няма да бъдат екзекутирани. Това се отнася дори за брат ти.

Какво? Тук ставаше нещо, което изобщо не ми харесваше. Наканих се да го заплюя в лицето, но за моя голяма изненада Рейлтин ме изпревари.

Не можех да не й го призная, имаше страхотен мерник.

Запазвайки пълно спокойствие — богове, аз наистина го харесвах — Клорин избърса храчката от бузата си.

— Сега тръгвайте. Тази вечер ще ви дадем преднина. Но след това ловът започва.

— Не и преди да си върна крепостта от убиеца Колман Роа.

Лицето на Клорин беше абсолютно безизразно. Дори не потрепна.

— Твоя работа.

— Значи се договорихме — рече Конал.

— Да си стиснем ръцете, Ку Хорах.

Конал не се поколеба и подкара коня си, докато не се изравни с Клорин. Те се изгледаха спокойно. Тъкмо си бяха стиснали ръцете, когато Ферхар измъкна камата си от канията й.

Нямаше никакъв шанс да я забие в гърба на Конал. Грамадният Торк измъкна меча си и му отсече главата.

Не можах веднага да разбера какво става. Главата на Ферхар остана на мястото си цели три секунди, преди да политне към земята, а от врата му да плисне фонтан от кръв. Тялото му бавно се плъзна от коня и се строполи на земята.

— Добър меч — отбелязах аз.

Торк го избърса и го прибра в ножницата на гърба си, след което се изплю на земята. Клорин затвори очи и въздъхна през носа си. Останах с впечатлението, че търпението му почти се е изчерпало.

Лицето на Торк леко се изчерви.

— Примирие не може да се нарушава. — Той имаше странен акцент. Знаех, че е дошъл от някаква друга страна, далеч на юг. — Нямаше да го позволя.

Клорин отвори очи. Гледаше към небето.

— Не се тревожи за Торк, Ку Хорах. Ще обвиня теб за това.

— Устройва ме. Сега ни пусни.

Бойците ни пропуснаха без повече спорове. Когато и последният от нас премина между тях, Конал препусна в галоп.

Едва ли бяхме изминали и пет мили, когато аз рязко дръпнах юздите на коня си и Брандир се промъкна запъхтян до мен. Катриона и Конал също спряха и той махна с ръка на останалите да продължат след Ангхис.

— Какво има? — попита той.

— Следят ни.

— Клорин не би го направил.

— Не, само един е.

— Приятел на Ферхар? — попита сухо той.

— Най-вероятно. Аз ще се оправя с него. Отивай с Конал, Катриона.

— Внимавай — каза тя.

— Да ти приличам на аматьор? — Ухилих се и издърпах меча си от ножницата. — Фасулска работа.

— За всеки случай. Трябваше още вчера да бъдем в крепостта. — Със смразяващ поглед Конал плесна задницата на коня на Катриона и той препусна в галоп. Тя се обърна през рамо и ме изпрати с разтревожен поглед.

Обърнах коня си. Той беше красив червеникавокафяв жребец, който изглеждаше по-тъмен, защото се потеше от нерви. Хрумна ми смразяващата мисъл, че преследвачът ни може да е ламир и че няма да мога да се справя сам. Дотук с перченето пред Катриона.

Изтеглих меча си от ножницата и целунах дръжката му за късмет.

— Какво има, Брандир?

Той вдигна глава, погледна ме ухилено, с език, увиснал странично от устата му. След това отново погледна към приближаващия се ездач. И двамата чухме тежкия тропот на копита. Вълкът набръчка презрително муцуната си, крайниците му се стегнаха и той изръмжа.

Засмях се.

— Фасулска работа, а?

Но въпреки това потреперих. Вече нямаше измъкване.

Конят, който се появи на смрачаващия се хоризонт, беше огромен. Проклет да съм, ако не ми беше познат.

Както и приличащия на бандит с обръсната глава боец, който го яздеше. Щом ме забеляза, той спря гигантския жребец и измъкна меча си от ножницата. Конят разтърси глава, от устата му закапа пяна и за пръв път забелязах, че очите му са черни и безизразни, очи на воден кон: очи на убиец.

Затворих очи, преглътнах и призовах моя жребец. Нямах намерение да го викам, докато не приближахме до крепостта. Мислех, че няма да ми е нужен. Надявах се, че ще пристигне навреме.

— Здрасти, дребен.

Вдигнах меча си. Глупав негодник, бърза да ме ядоса.

— Свали го — излая Торк.

— Няма.

— Най-добре го свали.

— Хубаво. Когато и ти свалиш твоя.

Беше се приближил достатъчно близо, за да видя тънката мембрана на третия клепач на коня му, която проблясваше отбранително върху черното око. Започнахме предпазливо да се обикаляме, приготвили мечовете си за удар. Брандир изръмжа.

— Няма да те нараня — излая той.

Аз се изсмях недоверчиво.

— Да бе, няма. Някакви последни думи?

— Не че изобщо ще ги чуеш, шибано джудже такова.

— Сега вече ме ядоса. Дай да приключваме с това.

— С кое? — изрева той. — Опитвам се да ти предложа меча си, а ти ме заплашваш?

— Какво се опитваш?

— Нали ме чу. Смяташ ли, че след всичко това мога да се върна при Клорин?

— Клорин изобщо не се впечатли от онова, което направи — присвих очи аз.

— Да, но шефката му няма да мисли така, нали? Няма начин да не разбере, приятелче. Смятай, че здраво съм омазал нещата.

— Това си е твой проблем, приятелче. — Аз прехвърлих меча си в другата ръка и го стиснах здраво.

Той ми се ухили и направи същия номер с прехвърлянето.

— Брат ти ми харесва. Винаги ми е допадал.

Аз му се ухилих в отговор.

— Това променя нещата. Нали?

Пъхнах меча си в ножницата и му подадох ръка.

Той я стисна, докато прибираше своя меч.

Когато настигнахме останалите, които бяха спрели за почивка, аз го отведох веднага при Конал. Торк погледна Ангхис, после Рейлтин, след това брат ми.

— Изгорих всички мостове назад — рече той с весел глас. — Вече съм твой крепостник, Ку Хорах, идеалистично…

Думата, която използва, беше къса и цинична, англосаксонска, също като него. А спомена за отвратения ужас, който се изписа на лицето на Рейлтин, пазя и до днес.