Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (9)

Глава осма

Опитът от много лета, прекарани в Бъси, беше научил Джон и Клеър, че могат да издържат там най-много две седмици. Ако стояха повече, Клеър започваше да се дразни от майка си, а генералът — от внучетата си. Изхранването също се отразяваше зле върху физическите сили и финансовите възможности на семейство Лок, така че с течение на годините 15-и август се установи като ден за заминаване у дома — или по-точно ден, в който Стрикландови тръгваха за втория си дом на шестдесет мили западно от Лондон.

Къщата в Уилтшър не беше нито толкова голяма, нито толкова хубава, колкото тази в Бъси, а природата наоколо беше както в покрайнините на всеки голям град. В Норфолк земята се обработваше сериозно, за да дава плод. А фермите в Уилтшър, понеже се намираха близо до Лондон, се купуваха като вилни места от банкери и борсови посредници, които, като по-добри финансисти, отколкото земеделци, знаеха, че стойността на имота е в местонахождението му, а не в това, което земята може да роди. Ето защо се смяташе за неикономично да се пресушават блатистите места; хамбарите си стояха изпотрошени, оградите бяха закърпени с бодлива тел и само тенис кортовете и плувните басейни се поддържаха в добро състояние.

Семейство Стрикланд нямаше нито тенис корт, нито плувен басейн и без да са богати в смисъла, в който хората в Уилтшър са богати, имаха късмет, че изобщо притежават къща в този район. Основният им дом беше къщата в Лондон и през първите седем години от брака беше единствен. През това време в почивните дни през лятото, когато децата бяха малки, а Бъси — много далеч от Лондон, и когато половината им приятели заминаваха за вилите си в провинцията, Джон и Клеър жадуваха „да отидат някъде“. Накрая решиха, че ако продадат малкото акции и ценни книжа, които Клеър имаше от баща си, и сключат заем със застрахователна компания или второстепенна банка, биха могли да купят някое скромно място в провинцията. Започнаха да следят обявите в неделните вестници и предприемаха експедиции с още новото волво на север, юг, изток и запад от Лондон. Установиха, че по шосе М4 най-лесно се излиза от Лондон в петък вечер, и насочиха усилията си към Бъркшър, Уилтшър и Оксфордшър. Но уви, в тази посока цените на земята бяха високи, защото много хора също като тях търсеха нататък имоти.

Разгледаха десетина различни вили — повечето строени отдавна, с прогнили покриви. Джон, който беше роден в Северна Англия, очакваше къщите да са от тухли или камък и винаги оставаше поразен, когато му искаха хиляди лири за коптори, които според него трябваше да бъдат срутени. Клеър, както самата казваше, търсеше нещо подобно на Бъси — „по-малко, разбира се, но да има атмосфера“. Намериха една къща край Хънгърфорд, която горе-долу отговаряше на изискванията й; тя беше малка и квадратна, само с четири спални, две всекидневни и кухня, но беше построена от тухли през XIX век. Хареса им, предложиха цена и няколко седмици прекараха в напрежение, защото старата вещица, която я продаваше, ги принуждаваше да се конкурират с друго младо семейство. Накрая платиха хиляда лири над първоначалната цена, но всички ги уверяваха, че добре са вложили парите си. Така най-после се снабдиха с вила.

Тя беше на една миля от селото и друга постройка наоколо нямаше. Към къщата имаше цветна и овощна градина, полянка, навеси и плевник; мястото беше заобиколено от хълмисти поляни, а в живите плетове растяха огромни брястове. Когато се нанесоха, къщата беше влажна и мръсна, но с течение на годините те я превърнаха във втори дом. Под дъбовите полици в кухнята имаше дори пералня и центрофуга.

Хранеха се в кухнята. Джон настоя, въпреки умерената съпротива на Клеър, вилата да бъде непретенциозна — в съзвучие с откритите му егалитарни идеи. Нямаше да има вечери на светлина от свещи в столова със слуги, които излизат като призраци от тапицирани в зелено врати. Виждаше себе си като образец за идеите от „Скандинавецът“, а част от тази философия беше равнозначна на вяра в машините. Обичаше да казва, че те са домашните прислужници на двадесетия век и когато Клеър предяви скромното искане да наемат евтина чистачка от селото, Джон изхарчи стотици лири за пералня, центрофуга и машина за миене на съдове, за две различни моторни косачки (една за поляната и друга за овощната градина), за пръскачка на инсектициди (за да си отглеждат зеленчуци), за електрически трион (сами да си режат дърва), както и за обикновените домакински уреди, като миксер, мелничка за кафе и лимоноизстисквачка. Ако се прибавят към това същите машини в дома им в Лондон, двата грамофона, двата телевизора, двата магнетофона и разните електромотори и двигателят на волвото, Джон и Клеър имаха две дузини от тези слуги на двадесетия век. Но както живите слуги се разболяват, така и машините се развалят, затова повечето съботни сутрини минаваха в борба с някоя упорита косачка, а повечето съботни следобеди — в носене на някоя капризна машина на поправка в Марлбъро или Хънгърфорд.

Най-лошият момент в годината беше денят, когато пристигаха от Бъси, изтощени от дългия път, и се сблъскваха с това, което природата може да направи, ако я оставиш без надзор за три седмици. Тревата на полянката ставаше прекалено гъста за едната косачка, а тревата в овощната градина — прекалено висока за другата. Чистата, оплевена зеленчукова градина се превръщаше в джунгла, а растенията, които искаха да отгледат — грах, боб и тиквички, — се задушаваха в здравата прегръдка на бурените. Влизаха в къщата със страх да не открият следи от кражба или от капещ покрив. Но тази августовска сряда на 1973 година всичко изглеждаше наред. Носеше се сладникава миризма, която, както се оказа, идваше от купчините черни мухи по первазите на всички прозорци — едни умрели, а други още бръмчащи, — но нямаше нищо по-сериозно. Мълчаливо, без да се поглеждат, двамата възрастни се заеха да чистят, да хранят децата, да включват топлата вода, да постилат чаршафи по леглата и да проветряват стаите.

Макар да беше лято, Джон запали огън, защото всекидневната изглеждаше запустяла. По това време децата бяха вече в леглата. Джон и Клеър пийнаха по чашка, вечеряха, погледаха телевизия и се качиха на горния етаж. Водата беше още хладка, но по силата на навика те се изкъпаха.

— Струваше ли си труда? — попита Джон, когато лежаха един до друг в леглото.

— Мисля, че да, а ти?

— Ако нямахме това, винаги можехме да наемем къща във Франция.

— Знам. — Тя замълча. — А в празничните дни?

— Можехме да ходим по мотелите.

— Може би когато децата тръгнат на училище… — започна тя, но млъкна, защото тази тема беше за тях ябълка на раздора. А Джон не каза нищо, защото беше прекалено уморен, за да мисли за образованието на децата. Вместо това той угаси своята лампа. Клеър направи същото. Целунаха се както винаги и заспаха.