Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (21)

Глава десета

Джон телефонира на Джили от кабинета си на другия ден следобед и предложи да се срещнат, за да пият по нещо в „Риц“. Ала Джили трябваше да ходи „на някакъв глупав коктейл“ с майка си. Тогава Джон я попита дали би искала да обядва с него следващия понеделник, най-близкия му свободен ден.

— С най-голямо удоволствие — отговори Джили така разпалено, че ядът му, задето не може да я види същата вечер, се стопи.

Поговориха още малко. Джон искаше да я попита дали могат да разчитат, че няма да бъдат безпокоени от Миранда в понеделник следобед в апартамента; но въпросът не само му се стори груб и неделикатен, но и можеше да бъде чут от някой негов колега в кабинета. Ето защо той само повтори уговорката да се срещнат в понеделник в „Дон Жуан“ на Кингс Роуд и изрази надеждата, че тя няма да бърза след това.

Дори и след като се прекъсна линията, по която идваше гласът й, Джили Маскол не излезе от мислите му. Джон мечтаеше за нея не само платонически, но и кроеше планове къде да съблече и да се радва на това съвършено тяло. Ако можеха да бъдат сигурни, че Миранда няма да се върне, тогава квартирата й щеше да свърши работа — независимо от ограниченията на единичното легло и патоса на стъклените животни. Ако ли пък не можеха да са сигурни, че ще бъдат сами, тогава вероятно трябваше да запази стая в хотел. Дали това щеше да й подействува възбуждащо, или може да го сметне за грозно? Лондонските хотели бяха, разбира се, или мизерни, или скъпи и Джон не искаше да плаща за стая, ако квартирата на Джили е свободна. Нито пък желаеше да започват в ресторант като „Кларидж“ или „Риц“, щом като по-нататък нямаше да може да си позволява ресторантските му срещи с нея да бъдат на същото равнище.

В четвъртък вечерта, точно след като се беше върнал в къщи, секретарят му телефонира и попита дали е съгласен да отиде в Бирмингам следващия понеделник, за да се яви по едно важно дело. Изглежда, друг адвокат се беше разболял и секретарят смяташе, че ще може да извлече тлъст хонорар, щом ангажира Джон толкова късно.

— За щастие, сър — каза той, — нищо не е уговорено за понеделник, нали?

— Знам — отговори Джон, — знам, но ми се искаше да… — Той се поколеба, понеже знаеше, че за секретаря нищо не е по-важно от добре платен професионален ангажимент, тъй като за него ще останат десет процента от хонорара.

— Ако имате нещо, не можете ли да го отложите, сър? — попита секретарят.

— Да, разбира се… — рече Джон. — Добре.

Затвори телефона и известно време седя подтиснат, защото трябваше да пропусне обеда си с Джили. Единствената полза, която можеше да се извлече от това, беше, че заетостта му можеше евентуално да й направи силно впечатление. Но същата вечер, докато вечеряха с приятели, той изведнъж си спомни как се беше срещнал с една от бившите си любовници в провинциален хотел. И тогава беше отишъл в оня град по дело. Ако можеше да убеди Джили да дойде в Бирмингам за една нощ, можеха с чиста съвест да спят в хотелска стая и разноските щяха да се приспаднат от данъка върху хонорара.

Следващата сутрин, преди да отиде в съда, Джон се опита да се обади на Джили. Никой не отговори. Отново се опита от външен телефон към обед, но успя да се свърже едва в пет и половина от кабинета си.

Обади се Миранда.

— Там ли е Джили? — попита той.

— Няма я.

— Миранда ли е?

— Да.

— Обажда се Джон. Джон Стрикланд.

— Знам. Познах гласа ви.

— Знаете ли кога ще се върне Джили?

— Замина за събота и неделя.

— Аха. — Той замълча. — Знаете ли къде?

— В Норфолк. При дядо си и баба си.

— Да. Добре. Ще се опитам да я намеря там.

Той затвори телефона и затърси в тефтерчето си номера на семейство Маскол в Норфолк. Тъкмо щеше да се обади, когато помисли по-внимателно. Джили можеше още да не е пристигнала, а лейди Маскол, ако тя се обадеше, щеше да познае гласа му. Седна на бюрото си и като дъвчеше молива, чудеше се как да я намери — дори само за да отложи обеда в Лондон. Погледна часовника: още нямаше шест. Твърде възможно беше писмо, изпратено с бърза поща, да стигне Норфолк до следващата сутрин. И той надраска кратка бележка:

„Скъпа Джили — дългът ме зове в Бирмингам в понеделник, така че не мога да обядвам в «Дон Жуан». Защо не се измъкнеш и не дойдеш в Бирмингам? Може да се регистрираме в хотел «Палас» като мистър и мисис С. и да ядем хайвер в леглото. Остави съобщение на портиера, за да знам дали можеш да дойдеш. Непременно опитай. Ужасно ми липсваш. Джон.“

И пусна писмото на път за в къщи.

Прекара седмичната си почивка в Лондон и в събота следобед излезе на разходка в Кезингтън Гардънс с Клеър, Том и Ана. Том имаше корабче с електрически мотор, което искаше да изпробва на кръглото езеро, а през това време Джон седеше на една пейка наблизо и наблюдаваше другите трима членове на семейството си. Клеър се беше навела над сина им и слънцето огряваше гъстата й кестенява коса. Джон остана поразен колко хубава изглежда жена му в бледата светлина на този октомврийски следобед. Очертанията на стройното й тяло и усмивката на миловидното й лице така ярко контрастираха с неговите бурни емоции, че за момент Джон се почувствува глупак и пожела никога да не беше срещал Джили Маскол.

Но слънцето се скри зад един облак и те се прибраха да пият чай. Децата се скараха кое предаване да гледат по телевизията; Клеър го гледаше накриво, защото беше забравил да даде електрическата ютия на поправка, а Джон се цупеше, защото Клеър не беше изхвърлила боклука. Всеки смяташе изхвърлянето на боклука за работа на другия и затова се редуваха, но кофата винаги се препълваше и найлоновата торба не можеше да се затвори и запечата с белите лепенки. И сега, когато Джон извади торбата от кофата, тя се скъса и на пода се посипаха пилешки кости, утайка от кафе и какво ли не още.

Той се оттегли във всекидневната на горния етаж. Отдолу мина влак. Чашите зазвънтяха на подноса и Джон видя, че са мръсни. Погледна през прозореца в полумрака: хората на улицата бързаха за някое съботно развлечение. От всичките десет милиона лондончани само те нямаха какво да правят тази вечер. Той се прокле, че е вързан със семейството си. Копнееше да бъде с Джили в Бирмингам. Обърна се и взе вестника, за да види как може да убие остатъка от деня с помощта на трите телевизионни програми.

 

 

В неделя сутринта Клеър заведе децата на църква, а Джон остана в кухнята по халат да чете вестници. На всеки пет минути поглеждаше към жълтия пластмасов телефон на стената. Искаше му се да звънне на Джили в Норфолк, за да види дали е получила писмото му, дори се упражни да говори на жаргон, както предполагаше, че би говорил младеж на нейната възраст. Но колкото и да копнееше да чуе гласа й, толкова се страхуваше от гласовете на лейди Маскол и на баща й, Годфри Маскол. Затова се отказа да я търси и изчете вестниците, а илюстрованите списания остави за после, когато щеше да е вече готов да иде в тоалетната. Поразчисти малко кухненската маса, преди да се изкачи на горния етаж (когато беше в добро настроение, разчистваше цялата маса), и слезе облечен, тъкмо когато другите трима се връщаха.

Клеър се намръщи, като видя трохите по масата и немитите чинии, но само въздъхна и се зае да ги нарежда в машината за миене на съдове и да приготвя неделния обед. Сякаш да се извини за това, което не беше свършил, Джон реши да поправи електрическата ютия. Разглоби я с отвертка и не намери къде е повредата, но се оказа, че не може да я сглоби отново. Когато обедът беше готов, той събра частите в найлонова торбичка и каза на Клеър, че ще трябва да ги занесе на електротехник.

Печеното месо и суфлето бяха на масата. Джон отвори бутилка с бира. Дъвченето им често се прекъсваше от бърборенето на децата. След дванадесетгодишен брак Джон и Клеър намираха малко теми за разговор извън практическите въпроси на домакинството.

— Гай ще дойде на вечеря във вторник — каза Клеър. — Имаш ли нещо против?

— Не — каза Джон, — но не кани никой друг, защото ще бъда изморен след Бирмингам.

— Той няма да стои до късно — рече Клеър.

— Сигурно и той ще е изморен — забеляза Джон иронично.

Клеър не отговори.

— С какво се занимава сега, след като сезонът на сладоледа свърши?

Клеър вдигна рамене.

— Не знам. Можем да го питаме. — Тя хвърли бърз поглед към мъжа си, защото на лицето му се беше появило прокурорско изражение. — Ще отидем ли на кино следобед… — започна тя.

Беше вече много късно.

— Наистина ми се струва странно — заяви Джон, — че след като толкова пари бяха пръснати за образованието му, брат ти накрая стана хаймана…

Клеър въздъхна и за момент изглеждаше, че няма да отговори, но в очите й проблесна решителност.

— Преценяваш всичко повърхностно — възрази тя.

Джон се сепна.

— В какъв смисъл… повърхностно? — попита той и вече се разтриваше за кавга.

— Ти се наричаш социалист, а съдиш хората от гледна точка на квалификацията и професионалното им положение.

— Защото това означава, че човек се движи нанякъде.

— Именно. Напред и нагоре. Кариера. Ти, изглежда, не забелязваш, че в живота може да има нещо повече от това да се движиш към върха на професията си.

— Смятам, че в живота има нещо повече от това да продаваш сладолед.

— Разбира се. В живота на Гай също има нещо повече от сладоледа.

— Какво?

— Ами той мисли доста и нарочно си избира проста работа, за да остави мозъка си свободен да мисли. Като Спиноза, който е шлифовал лупи.

— Значи, Гай е нов Спиноза? — попита Джон злъчно.

— Не непременно, но и той мисли…

— За какво?

— За нещата, които ти приемаш като непоклатими дадености. Кариера. Или както той би се изразил, надбягване на плъхове.

— И той ще трябва да се надбягва един ден.

— Може би. А може би не. Но поне ще си е дал сметка за смисъла на всичко това.

Джон напълни устата си с храна — с месо, картофи и зеле — и дъвчейки, каза:

— Не можеш да ме убедиш, че трябва да похарча хиляди лири, за да изуча Том в лицей и в университета само за да философствува след това над очевидни неща. Може да прави това, след като е учил и в обикновена гимназия…

— Ти не разбираш какво искам да кажа — рече Клеър.

— Изразявай се по-ясно тогава.

— Много ви моля да не се карате — рече Том, синът им, и то със същия тон, с който Клеър обикновено се обръщаше към него и Ана.

— Ние не се караме, миличък — каза Клеър. — Ние спорим. Това е нещо друго. — Тя стана, за да даде на децата от суфлето. После се обърна към Джон по-спокойно: — Ти си толкова високомерен и самоуверен. Всички не можем да бъдем адвокати.

— Извинявай — каза той. — Моля, продължавай.

— Гай има добро образование. Не само има диплома с отлични оценки, но и приятелите му са интелигентни. В момента може да са лентяи, но говорят за Маркс и Д. Х. Лорънс, а не за футбол и поп-музика. Те просто изчакват, това е всичко, а и когато решат с какво да се занимават, ще бъдат в състояние да го направят не само защото имат дипломи, но и защото ще знаят какво искат.

— Ако не беше учил в прилични училища — продължи тя, — Гай не би имал нито квалификация, нито интелигентни приятели. Можеше пак да продава сладолед, но нямаше да има квалификацията да работи нещо друго и щеше да мисли само за секс, бира и футбол.

— Разбирам какво искаш да кажеш — рече Джон с търпелив и сдържан тон, — но всичко това се свежда до вечния страх на еснафа, да не би децата му да не се домогнат до отличителния знак на по-висшата каста.

— Искаш да кажеш, че и аз съм еснаф. Но обидата не е отговор на аргументите на противника — отвърна Клеър рязко.

— Какви доказателства имаш ти, че момчетата от обикновените училища не говорят за Хегел и Лорънс?

— Остави Хегел и Лорънс. Има достатъчно доказателства, че не си вземат изпитите.

— Но училището не е виновно. Зависи от каква среда произлизат. Ако сложиш сто деца от културни и възпитани буржоазни семейства в едно училище и сто деца от бедни и невежи работнически семейства в друго и ако дадеш на двете училища еднакви учители и учебна техника, разбира се, че децата от буржоазните семейства ще вземат повече изпити, а работническите деца — по-малко. И в едно и също училище да ги сложиш, пак децата на буржоазията ще вземат повече изпити, защото те са наследствено по-интелигентни и родителите им ги ръчкат да учат, докато на родителите-работници не им пука дали децата им са отлични ученици или не.

— Джон, скъпи — каза Клеър, след като децата си изядоха сладоледа и изтичаха на горния етаж, — не може да бъде и така, и така. Не можеш да говориш, че децата на дребния буржоа при всички случаи се справят по-добре, защото са отгледани в благоприятна среда, и същевременно да твърдиш, че те ще се справят също толкова добре, ако бъдат събрани в училище, претъпкано с децата на лумпен пролетариата, защото училището само по себе си е среда, където децата се надсмиват над това, което не разбират — на Хегел, Лорънс, Моцарт и Гоген.

— Ти си сноб — отговори Джон. — Това е всичко. Ти си старомодна, чист първокласен сноб.

— Пак започваш. Вместо да ме опровергаваш, ме обиждаш. Доколкото те разбирам, мисълта ти е, че понеже поляризацията в обществото е отишла твърде далеч, трябва, сякаш дължим наследствен данък, да заплатим с културата и интелигентността на децата си, за да предотвратим проникването на болшевизма. — Тя стана и започна да прибира чиниите. — Тоест, ти си демократичен социалист, така ли?

Джон се намръщи. Не само тялото й, но и разсъжденията й се бяха променили, откакто се бяха оженили.

— Не знам откъде си се надъхала с тези десни идеи — каза той.

Клеър се изчерви.

— Няма значение — рече тя, — ще трябва да решаваме чак догодина. Така или иначе, Том е записан в „Даунсайд“.

— Ти си го записала. Аз нямам нищо общо с това.

— Не се тревожи. Поемам цялата отговорност.

— Но това няма да ми помогне да получа депутатско място.

— Дотогава ще си го получил. Впрочем всички лейбъристки ръководители изпращат децата си в такива училища.

— Искаш ли кафе? — попита Джон. Той стана и тръгна към печката.

— Защо не? — отвърна Клеър с усмивка.

За разлика от предния ден днешният следобед беше мрачен и влажен. Джон искаше да заведе децата на кино, но като че ли всички филми, които даваха в Лондон, бяха забранени за деца. Върнаха се към неделните вестници и телевизията.

— Защо не се виждаме с никого в почивните дни? — попита той.

— Обикновено ходим на вилата — каза Клеър.

— Трябваше да отидем и този път.

— Ти каза, че искаш да останем тук. Заради Бирмингам.

Джон въздъхна.

— Вярно.

— И на вилата щеше да ти е също толкова скучно.

Той пак въздъхна.

— Може би.

— Имаш нужда от хоби — рече Клеър.

Джон се опита да извади с език жилка от месото, която му беше влязла между зъбите.

— Какво хоби?

— Например дърводелство? Имаме нужда от нови етажерки за книги.

Той изсумтя.

— Ще ти подаря електрически трион за Коледа.

— По-добре стойка за бормашинката.

— Добре, ще ти купя стойка.

По-късно вечеряха, защото трябва да се вечеря: и прибавиха омлет към още несмляното в стомасите им месо. В десет си легнаха. Джон трябваше да стане в шест, за да хване влака за Бирмингам.