Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Married Man, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4 (× 1 глас)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
ventcis (2017)

Издание:

Автор: Пиърс Пол Рийд

Заглавие: Един женен мъж

Преводач: Петко Бочаров

Година на превод: 1981 (не е указана)

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ДИ „Народна култура“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1981

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“

Излязла от печат: юли 1981 г.

Редактор: Красимира Тодорова

Художествен редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Божидар Петров

Рецензент: Вера Ганчева

Художник: Александър Поплилов

Коректор: Евгения Кръстанова; Евдокия Попова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3713

История

  1. — Добавяне

Глава седма

На вечерята у Масколови Джон седеше между майката на Хенри и внучката й Джили. Отчаянието от предната нощ и меланхолията от този следобед бяха напълно изместени от добро настроение. Джон се забавляваше и се виждаше в най-добрата си форма: леден джин в кръвта му, в една чаша — бяло рейнско вино, в друга — бордо, светлина от свещи, черни папийонки, деколтета, остроумна жена от лявата му страна, хубаво момиче от дясната, а отсреща — усмихнатото миловидно лице на Мери Маскол.

Най-напред, разбира се, той говори с лейди Маскол, която ужасно се отегчаваше в провинцията и се нахвърляше върху всеки лондончанин, попаднал в Северен Норфолк. Възпитана в културен либерален салон, тя се чудеше на селските занимания на съпруга си — стрелбата, лова и ездата — и понеже знаеше, че Джон не се занимава с нито едно от тези неща, смяташе, че и той като нея се поставя над тях. Обичаше да говори с него на тема съд, което в същност означаваше, че иска той да й разказва за страшни престъпления и процеси, в които Джон е бил защитник. Винаги разпитваше за подробности от външността на престъпника, сякаш ги трупаше в паметта си за мазохистични видения през нощта.

Светлината на свещите, която облагодетелствуваше по-възрастните жени, скриваше единственото предимство на Джили Маскол — разцвета на младостта. Тя говореше със странно разчленени изречения и се смееше сама на собствените си шеги, сякаш се боеше, че никой няма да се разсмее. Ала Джон не слушаше остроумията й. Той беше очарован от промяната на външността й, откакто я бе видял за последен път предната година. Детето сега беше пораснало и гърдите издуваха роклята. Дяволити погледи се стрелкаха изпод сведените клепачи — което не беше ново, защото и децата са дяволити, но в комбинация със зрялото й тяло направо го смущаваха.

Джон знаеше, разбира се, че тя вече е на възраст, когато е отговорна за постъпките си, дори смяташе, че е твърде вероятно да е спала с мъж — може би Гай. Но въпреки това се притесняваше от вълнението, което предизвикваше у него едно момиче, било до неотдавна дете.

Когато бялото и червеното вино се смесиха в кръвта му с джина, мисълта, че е прекалено стар, за да флиртува с момиче на нейната възраст, предизвика у него паника; и докато разговаряше с Джили за курса за секретарки, който тя щеше да започне през есента, Джон се чу да казва:

— Трябва да ми разрешите да ви поканя на обяд.

— С най-голямо удоволствие — отговори тя.

— Къде мога да ви намеря?

— Още не знам точно. Вероятно ще живея у Хенри и Мери, докато си намеря квартира.

— Тогава ще ви се обадя там, освен ако… — Той умишлено замълча — познат адвокатски трик.

— Какво?

— Ами… това може да не им се хареса — и посочи с очи останалите.

Тя се изкикоти.

— Предполагам, че може.

— Евентуално вие да ми се обадите в кантората ми?

— Добре.

— Ще ви дам визитната си картичка… — Той пъхна ръка във вътрешния си джоб, потършува в портфейла и извади визитна картичка, която веднага скри в носната си кърпа. — Ще ви я подам под масата — прошепна той и докато устата им бъбреха за това и онова, пръстите им се срещнаха под ленената покривка и конспиративното картонче беше предадено.

Това, което говореха, не можеше да бъде чуто при цялата гюрултия на масата (бяха дванадесет души: повечето братовчеди на Масколови) и Джон много добре знаеше, че Хенри и Мери не биха имали нещо против. Но конспирацията издигаше проектирания обяд, който иначе би могъл да бъде скучен и банален, до нещо вълнуващо и непозволено и чрез внушението за грях пораждаше мисълта за изневяра в ума на едно може би невинно момиче.

Джон се обърна към лейди Маскол, защото си спомни един процес за изнасилване с кръвосмешение, в който защитата беше поверена на негов колега. Уговорката с Джили му излетя от ума, затуй, когато дамите се оттегляха и тя му се усмихна, вече не търсеше скрит смисъл в усмивката й.

 

 

Мъжете останаха и както Юстъс беше предвидил, предложиха на Джон хаванска пура. Той отряза крайчето, засмука тежкия дим и леко го издухваше във въздуха около себе си.

Хенри Маскол, връстник и най-близък приятел на Джон — едър, мургав, хубав мъж, с подигравателно присвити устни и богат плътен глас, — говореше за политика: конфликта на правителството с профсъюзите.

— Ако питате мен — каза той, — Хийт ще остави нещата да станат още по-лоши и после ще насрочи избори.

— А ще спечели ли? — попита Джон.

— Непременно — отвърна Хенри.

— Не съм толкова сигурен. — Джон смукна от пурата. В края на краищата, такава беше ролята му — адвокат на дявола в общество на консерватори. — Повечето хора в тази страна са по-верни на профсъюзите, отколкото на държавата — каза той.

— Но не искат инфлация — рече Хенри.

— Разбира се. И ако се замислят, непременно ще разберат, че едно увеличение на заплатите им с двадесет-тридесет процента годишно води неизбежно до инфлация. Но те не мислят. Лявата им ръка не знае какво прави дясната… или по-скоро лявата им страна на мозъка не знае какво мисли дясната: и тъй, от една страна, ще говорят, че увеличението на заплатите трябва да се ограничава, а същевременно ще оказват натиск на своя профсъюз да иска тъкмо неограничено увеличаване на заплатите.

— Ако питате мен — рече Гай, макар никой да не го питаше, — не виждам защо трябва работниците да сътрудничат на консервативното правителство в интерес на капитализма. Колкото е по-голям хаосът, толкова е по-добре за тях.

Толерантността на английските висши класи бе още веднъж доказана от обстоятелството, че докато Гай изричаше тези толкова революционни мисли, сър Джордж Маскол, който вероятно струваше няколко милиона лири в недвижимости, ценни книжа и произведения на изкуството, му подаде гарафата с вино, без какъвто и да е външен признак на ирония. Само клепачите му трепнаха, което може би беше признак на раздразнение или просто на старост, и той каза на Джон и Хенри:

— Грешката ни е, че се отказахме от задължителната военна служба.

— Можем пак да я върнем — каза Хенри, чиито крайни идеи сега бяха на мода сред по-младите консерватори.

— Това едва ли ще ви помогне — рече Джон. — Задължителната военна служба няма да промени убежденията на хората. Юстъс например смята, че днешната армия не може да се използува против стачници.

— Юстъс е изгубил връзка с живота — каза сър Джордж. Той беше един от съседите, които смятаха, че бащата на Клеър е станал прекалено странен и ексцентричен, за да го поканят у дома си.

— Още малко, и цялата система ще се разпадне — рече Гай и изпи на един дъх чашата с портвайн.

— Да живее републиката! — каза Хенри.

— Според мен това, което ни предстои да видим — намеси се Джон, който се страхуваше да не би пияният му шурей да направи някоя щуротия и да се изложи, — е врастването на профсъюзите в държавата. Четвъртото съсловие, както е казал Чърчил.

— И аз така мисля — каза сър Джордж.

— Чудесно — рече Гай. — Връщаме се при Мусолини.

— Съгласен съм с Гай — каза Хенри. — Това не може да стане. Корпоративна държава? Не, валутната самодисциплина ще оправи работата. Точно както германците и японците контролират инфлацията.

И тъй нататък. Разговорът продължаваше, а жените, леко нацупени, седяха в розовата всекидневна. Разбира се, нищо не ги отегчаваше повече от разговорите за икономиката, ала негодуванието им бе насочено главно срещу този обичай — след вечеря да се разделят мъжете от жените.

— Още ли си разправят вицове? — обърна се Клеър към Мери след половинчасова изолация.

— Говорят за политика или за пари — отговори Мери.

— Защо — продължи Клеър — винаги се занимават с въпроси, които не зависят от тях, а когато се отнася до неща, които могат да направят, като например да вържат малиновите храсти или да приберат косачката, се отегчават и не щат?

— Защото ги мързи — отвърна Мери и се засмя. И двете замълчаха. Те бяха пасивните партньори в семействата си и често седяха мълчаливо.

В това време Джили стана от табуретката до баба си и седна при Клеър.

— Надявам се, че ще ме поканите, когато дойда в Лондон — каза тя.

— Разбира се — отговори Клеър със студена усмивка, защото беше забелязала как тези млади очи бяха гледали мъжа й по време на вечерята.

— Наистина доста се притеснявам, от пансиона направо в лошия голям град.

— Глупости — рече Мери. — Доколкото чувам, градът не е и наполовина толкова лош, колкото е вашият пансион.

Джили се изкикоти.

— Какво искаш, като държат момичетата така вързани?

— По мое време не беше тъй — рече Мери. После се замисли, усмихна се и добави: — В същност може би беше.

Мъжете се върнаха при жените. Джон отиде при Мери, с която до този момент не беше разменил и дума. Бяха се виждали в Лондон, тъй че нямаха какво толкова да си кажат, но приятелството се състои именно в това да не е нужна цел, когато искаш да си видиш приятеля. Посред нощ Джон изведнъж се намери буден и разтревожен. Страхуваше се да не се върнат безсънието и отчаянието от предишната нощ и внимателно затърси в съзнанието си източника на тревогата. Трепна, като си спомни, че беше казал на Джили Маскол да се обади в кабинета му. Ако тя кажеше на другите, щяха да клюкарствуват и да му се присмиват.

Лежеше и се чудеше дали се е събудил от кафето или от хаванската пура. Бавно премести крака си и докосна бедрото на спящата си жена. То беше топло и отпуснато и му подействува успокояващо. След малко той пак заспа.