Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Married Man, 1980 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Петко Бочаров, 1981 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4 (× 1 глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, корекция и форматиране
- ventcis (2017)
Издание:
Автор: Пиърс Пол Рийд
Заглавие: Един женен мъж
Преводач: Петко Бочаров
Година на превод: 1981 (не е указана)
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ДИ „Народна култура“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1981
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: ДП „Стоян Добрев-Странджата“
Излязла от печат: юли 1981 г.
Редактор: Красимира Тодорова
Художествен редактор: Николай Пекарев
Технически редактор: Божидар Петров
Рецензент: Вера Ганчева
Художник: Александър Поплилов
Коректор: Евгения Кръстанова; Евдокия Попова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3713
История
- — Добавяне
Глава четвърта
В района на Лондон, където се намираше къщата на Джон и Клеър, всяка улица беше различна. В по-високата част на Холанд Парк и Кампдън Хил сред малки паркове бяха просторните, елегантни къщи на богатите. По на север, зад Нотинг Хил Гейт или на северния край на Ладбрук Гроув къщите бяха едва ли не съборетини, натъпкани с ирландци или пришълци от Карибските острови. През последното десетилетие броят на тези порутени къщи намаля, защото енергични спекуланти с недвижими имоти бяха изгонили бедните наематели и бяха продали парцелите на свои клиенти от средната класа. В къщата на семейство Стрикланд по-рано бяха живели три семейства и понеже тя се намираше до границата на този съвсем не модерен район, беше купена евтино. Джон и Клеър сами я възстановиха в оригиналния й вид, с кухня в сутерена и всекидневна на първия етаж, спалня за възрастните до нея и детска стая на горния етаж.
Бяха избрали този квартал, защото беше едновременно приятен и елегантен, а и тази част на града Джон познаваше най-добре. Когато за пръв път беше дошъл в Лондон, той беше живял в един апартамент на Нотинг Хил Гейт с Гордън Прат и тогавашната му квартира се оказа в същия избирателен район, в който беше и сегашната му къща на Холанд Парк. Преди деветнадесет години Джон беше станал член на районната лейбъристка организация и беше плащал членския си внос от две лири годишно чрез банкова сметка, която поддържаше и досега; така че, когато стана активист на партията, той се оказа един от най-дългогодишните й членове. Отново започна да ходи на събрания, организира петиция до Съвета за изграждане на спортни площадки върху неизползувани строителни площи и само след месец беше издигната кандидатурата му за управителния съвет.
Всичко това Джон държеше в тайна от приятелите си. На Клеър, разбира се, той дължеше отчет за вечерите, които прекарваше извън къщи, и не я лъжеше.
— Смятам да се занимавам с политика — каза той в един от редките случаи, когато вечеряха сами, — така че ще трябва да ходя на събрания.
Тя въздъхна.
— Колко често?
— Горе-долу веднъж седмично.
Тя прие жално изражение — същото, което бе имала, ако Том й кажеше, че иска да стане скаут или да се запише във футболен отбор. Обществената дейност е нещо много хубаво, но майката трябва да глади униформата и да пере ризите.
Лейбъристката партия, разбира се, нямаше униформа и не беше вероятно ризите на Джон да се мърсят от политическата му дейност, освен ако на някое бурно събрание биха го замерили с развалени яйца: все пак тя въздъхна, защото Джон беше по-голям от Том и би трябвало да измисли нещо по-добро, вместо да се заема с донкихотско хоби, когато техният светски живот вече изискваше толкова много. И, разбира се, скоро след пробуждането на политическото съзнание на Джон Масколови ги поканиха на опера, и то същата вечер, когато имаше годишно отчетно събрание на партийната организация.
— Можем ли да отидем? — попита Клеър с ръка на слушалката.
— Кога?
— В четвъртък.
— Не.
— Защо?
— Имам събрание.
— Не може ли да отсъствуваш?
— Не. Ще ме избират в управителния съвет.
Клеър се намръщи.
— Управителния съвет — повтори тя с досада и презрение. — Какво да отговоря на Мери?
— Каквото искаш.
Джон се опита да анализира враждебността на жена си към убежденията му и да пропъди неприязненото си чувство към нея. Ясно беше, че тя смяташе възгледите му за неискрени — че според Клеър той се беше върнал към тези убеждения не защото вярваше в тях, а за да я критикува и унижава.
За момент Джон се запита дали това не беше истина. Разбира се, именно нейната забележка в колата го беше накарала да телефонира на Гордън Прат; и той си спомни как на първата си среща с Клеър беше спорил с нея — беше атакувал традиционните й схващания за политиката и морала, докато доводите й бяха разбити и устните, които ги изразяваха, нямаха какво повече да кажат и пасивно чакаха да бъдат целунати от победителя. Или както каза Гордън на времето: „Младият задник на тая провинциалистка е твоята Бастилия.“
Но също като варварите, нахлули в Рим, той беше прелъстен от нейните схващания. Джон беше спечелил битката, ала бе загубил войната. Животът, който водеха след сватбата, отразяваше нейните, а не неговите ценности, така че естествено беше Клеър да гледа на новия му бунт като на косвена критика срещу самата нея. Тя обаче отиваше твърде далеч, ако допускаше, макар и за момент, че онова, което му бе казала в колата след вечерята у Масколови, го е накарало да грабне социалистическата брадва и да се опълчи срещу нея. Типично е за жената — мислеше той — да отъждествява интелектуалните процеси с личните конфликти. Сега, спомняйки си, че тя го беше заплашила да му се смее заради дейността му като социалистически активист, Джон не се почувствува нито обиден, нито дори засегнат. В известен смисъл беше дори доволен, защото това показваше, че е променил насоката на живота си встрани от тези, които се интересуват само от тенис и от борсата.
От друга страна, въпреки че беше възстановил (в собствените си очи) безкористната и великодушната част от своята личност, все още не се беше освободил напълно от снобизма си. Намираше сегашните си другари от местния клуб на лейбъристите също толкова скучни и непривлекателни, както и онези от лейбъристкия клуб в Оксфордския университет от преди двадесет години: и макар светските кръгове вече да не го привличаха, той все пак съжаляваше, че социалистическите убеждения, изглежда, бяха несъвместими с физическата красота и чувство за хумор. Затова се стремеше да компенсира и колкото повече трябваше да се занимава със сериозните проблеми на обществените приходи и разходи, толкова по-често си уреждаше обеди с Джили Маскол.