Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (34)

Глава трета

На 28-и декември се преместиха в Бъси, където Джон още повече се затвори в себе си. Разсеяността беше единственият външен признак на вътрешната му вглъбеност. Трябваше да го питат по два пъти за едно и също нещо, докато получат отговор. Затова у семейство Лок, където Юстъс и Тай винаги се надвикваха и говореха в един глас, той можеше спокойно да си мълчи.

Децата почти не забелязваха разсеяността му. Те бяха много доволни, че са в по-голямата къща, където могат да тичат, без да се страхуват, че ще счупят някоя порцеланова статуетка. Клеър забелязваше, че е отнесен, но както вече знаем, тя бе свикнала с настроенията му, а това настроение поне не беше лошо. Джон седеше мълчаливо с празен поглед, какъвто се появява в очите винаги, когато между тях и мозъка връзка няма. Хелън Лок отдаде сдържаността му на стария антагонизъм между тях, а генералът сметна, че зет му като него не обича коледния сезон.

Джон беше необщителен не защото умът му беше зает с мисли, различни от разговора на масата. Някой по-невнимателен човек — или човек, по-малко свикнал от него да преценява думите си — би издал какво го вълнува, насочвайки разговора към Пола Джерард или към нещо, свързано с нея, като например банковото дело или доброволния надзор на условно осъдените; защото той копнееше да говори за нея или за нещо около нея, за да държи жив образа й в съзнанието си. Но двадесетгодишният му опит в съда го беше научил да не казва нищо, което, подадено в компютъра на интуитивния женски ум, можеше да издаде мислите му. Обичаше Клеър достатъчно, за да не иска да я засегне или унижи. Даваше си сметка, че всяка любов е свързана с чувство за собственост и че боли винаги когато се намеси някой друг както например, ако майката се срещне с момичето, за което синът й иска да се ожени, или когато синът види новороденото си братче. Освен това достатъчно добре съзнаваше, че в тези два случая природата иска да й се заплати със страдание, за да бъде продължен рода, докато за любовницата няма такова оправдание. Той проявяваше и хитрост, като пресмяташе, че колкото по-дълго любовта му остава в тайна, толкова по-дълго тя ще му носи радост, без да предизвиква криза. Не беше разрешил противоречието да обича две жени едновременно, нито обмисляше евентуалното разрешение на кризата, ако тя се разрази. А и не полагаше особени усилия в тази насока. Само от време на време мечтаеше да е мюсюлманин или си представяше, че без да знае, Клеър е болна от левкемия и скоро ще умре.

Като си представяше смъртта на Клеър, това не значеше, че я мрази: обичаше я, както смяташе, че е редно да се обича съпруга. Нито пък я обвиняваше, че е единствената му пречка да се ожени за Пола Джерард. Ала все пак му минаваше мисълта, че ако Клеър случайно умре и той се ожени за Пола, не само би могъл да живее с нея, но и би имал партньорка, която вярва в политическото му бъдеще, прогонва съмненията му и може да подкрепи своята вяра в него с парите си. Ще отпаднат грижите за застраховки и за учебни такси. Би могъл напълно да се откаже от адвокатска практика — с изключение може би на само някои по-интересни случаи, които биха го направили още по-известен — и да се съсредоточи върху обществената дейност. Представяше си Клеър, загинала при катастрофа (така ще се отърве и от волвото), и себе си, как след обяснима искрена скръб отива в Принет Парк да поиска ръката на Пола. Едно само беше лошо: Клеър рядко караше волвото без някое от децата, а и в най-пресилените си смели фантазии Джон не можеше да си представи Том и Ана да загинат и да ги няма.

Хенри и Мери Маскол не бяха в Норфолк за Нова година: бяха на гости у свои приятели в Шотландия. Преди новогодишния обяд Джон и Клеър отидоха да пийнат по чашка с родителите на Хенри. За радост на Джон Джили също не беше там, нито пък в гостоприемното отношение на лейди Маскол имаше нещо, което да подсказва, че семейството знае за писмото. Гай беше в Бъси, но нито веднъж не намекна за някогашната страст на зет си. И втората половина от празниците премина също така непретенциозно, както първата: ходиха на разходки, ядоха гъска, играха забавни игри и гледаха телевизия.

Късно следобед на Нова година, когато навън беше вече тъмно, Джон отиде във всекидневната, за да избяга от децата, които играеха „Монопол“ в библиотеката с Гай. Седна да чете книга — стар приключенски роман от Иан Флеминг, който беше намерил в спалнята. Видя, че генералът лежи заспал на дивана с отворена книга на гърдите — така обикновено прекарваше той тъмните зимни следобеди. После изведнъж от лежащата фигура долетя сумтене:

— Какво четеш?

— Реших да прегледам това — Джон показа книгата.

— Какво е то?

— „Мълния“.

— Иан Флеминг?

— Да.

— Хм. Е, по-безопасен е от Толстой.

Генералът взе книгата си.

— А ти какво четеш? — попита Джон.

— Йънг.

— Аха…

— Чел ли си нещо от него?

— Ъ-ъ… не.

— Трябва да прочетеш. Добър е по проблемите на средната възраст.

— Затова ли го четеш? — засмя се Джон.

— Аз не съм на средна възраст. Аз съм стар.

— Тогава може би аз трябва да го чета.

— Може би трябва.

— Какво казва?

— За кое?

— За хората на средната възраст.

Тъстът на Джон се надигна до седнало положение.

— Неговата теория е, че човек от раждането си до тридесет и пет — четиридесет години е като на изследователска експедиция, открива и завладява света. Всичко е възможно. Но после идва момент в средната възраст, когато той стига до хоризонта и вижда отвъд.

— Вижда какво?

— Остатъка от живота си, а в далечината смъртта.

— Дори децата знаят, че всички ще умрем — каза Джон.

— Може да го знаят — каза Юстъс, — но не го разбират. Дори младежи на двадесет години живеят, сякаш приказките за смъртта са бабини деветини. Виждал съм ги в армията…

— Но как влияе това върху живота ти — това съзнание за смъртта — според философията на Йънг? — В гласа на Джон прозвуча нотка на презрение, защото той хранеше старо предубеждение към психоанализите.

— Трябва да свикнеш с тази мисъл.

— Доколкото разбирам, ако човек вярва като теб в задгробния живот, може да си запази място на небето и да започне да си стяга куфарите за път; но ако човек не вярва в задгробния живот, като мен, трябва да продължи да живее както преди — да яде, да пие и да бъде весел…

— Напротив. Точно за такива като теб се безпокои Йънг. Ако има живот след смъртта, тогава и най-жалкият и дребен, но вярващ ефрейтор има на какво да се надява; но ако няма, този живот е всичко и човек, който винаги е мечтал да стане генерал, изведнъж разбира, че някога няма да командува повече от рота! По-млади хора получават по-високи чинове. Жена му е разочарована и го презира. Тя и без това не го привлича. Децата взимат парите му и водят свой живот. Здравето му се влошава. Умът му запада. Нищо чудно, че толкова хора откачат на средна възраст.

— Но ти не си откачил.

Юстъс се усмихна.

— Не съм ли?

Джон се изчерви.

— Не, наистина. Съвсем не си.

— И ти ли не си откачен?

— Аз? Такъв ли изглеждам?

— Ужасно мълчалив си тия дни.

— Да. Загрижен съм. Тази работа с кандидатирането за Парламента…

— Чух за това.

— Йънг би ли го одобрил?

— Съмнявам се.

— Защо?

— Не е имал много време за абстракции от рода на „човечество“, „общество“ и „работническа класа“.

— И за „полка“? — попита Джон с усмивка.

— И за „полка“ — повтори Юстъс.

Джон стана от стола и се изправи с гръб към камината — както стоеше Пола.

— Не съм продал душата си на лейбъристката партия — каза той. — Поне смятам, че не съм.

— Убеден съм, че не си — рече Юстъс — и не съм казал, че не трябва да се занимаваш с политика. Те имат нужда от свестни хора особено в такива времена.

— Тогава защо ти… по-скоро защо Йънг се безпокои за мен?

Юстъс се измести и провеси краката си до пода.

— Въпрос на тактика — каза той. — Можеш да настъпиш само ако имаш сигурен тил.

— Който е какво?

— Който си ти самият. Твоята стабилност и щастие. Иначе ще бъдеш само слепец, който води слепци.

— Чувствувам се умерено стабилен и умерено щастлив. Разбира се, трудно е да се определи границата.

— Йънг изброява пет-шест неща, които помагат на човека да бъде щастлив.

— Кои са те?

— Добро здраве…

— Това имам.

— Да цени красотата в изкуството и в природата.

Джон си спомни за разходката в първия ден на Коледа и каза:

— В природата при всички случаи.

— Приличен жизнен стандарт.

— Моят ми се струва приличен.

— И работа, която те задоволява.

— Да.

— Някаква философия или религия, която ти помага да се справяш с превратностите в живота.

— Страхувам се, че тук ме няма — засмя се Джон.

— И щастлив брак.

Без да иска, лицето му застина.

— Да, е, разбира се, че имам и щастлив брак.

Вечерта, когато щяха да си лягат, Джон каза на Клеър, че баща й му се струва в особено настроение.

— Същото каза и той за теб.

— Мисля, че според него откачам.

— По-скоро той изветрява.

— Чете Йънг.

— Голяма грешка. Все едно че четеш медицински речник. Веднага започваш да усещаш всички симптоми на най-тежките болести.

Клеър си легна и издърпа завивката до брадичката си. В рамката на кестенявата коса лицето й гледаше Джон мило, но несигурно.

— А ти мислиш ли, че откачаш? — попита тя.

— Не. Защо? А ти?

— Не. Доста си мълчалив. Това е всичко.

— Знам. Съжалявам. Мисля за много неща и никога не съм особено добър на Коледа. — Джон легна до нея. Угасиха лампите си, целунаха се и заспаха.