Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (40)

Глава девета

Оказа се, че политическото разузнаване на Пола е точно: на 7-и февруари министър-председателят обяви, че ще посъветва кралицата да разпусне парламента. Три седмици по-късно трябваше да има общи избори.

Тази новина предизвика паника сред лейбъристите в Хакни и Харингей. Свикано беше извънредно заседание на Изпълнителния комитет, за да се реши датата на конференцията по подбора на кандидатите, която веднъж вече беше изтеглена напред за към средата на февруари. Всички бяха съгласни, че кандидатът трябва да бъде посочен незабавно и че конференцията трябва да се състои още в събота. Имаше обаче известно разногласие по въпроса дали Изпълнителният комитет има правото да свърши тая работа, или трябва да се свика на специално заседание Управителният съвет, който да определи датата на конференцията. Привържениците на О’Грейди поддържаха, че тъй като комитетът по подбора на кандидатите е съставен от същите хора, които влизат в Управителния съвет, би било глупаво той да свиква сам себе си. Лявото крило в организацията схващаше логиката на тази позиция, но понеже предложението идваше от хората на О’Грейди и беше подкрепено от хората на Джон, беше решило, че тук нещо мирише на фашистки заговор и затова настояваше всичко да си върви по правилата.

След три часа спорове левите се оказаха в малцинство и решението беше Управителният съвет да се събере два дни по-късно, в събота следобед, 9-и февруари 1974 година, за да се произнесе по кандидатурите за депутатското място. С помощта на Гордън Джон веднага се зае да подготви речта си. Това не му беше особено трудно, защото собственото му мнение за кризата съвпадаше напълно със становището на централното лейбъристко ръководство и като теза го улесняваше да напише речта си така умерено и уравновесено, че да може да разчита на подкрепа и отляво, и отдясно. Само заблудените консервативни фанатици, твърдеше той, могат да вярват, че сегашните работнически вълнения са плод на комунистически заговор. От историята ние социалистите сме извлекли „горчивата поука“, че стачката е единственото оръжие в ръцете на трудещия се човек, ако той иска да подобри материалните си условия, в които живее. С помощта на това оръжие трудещите се вече са успели да повишат значително жизнения си стандарт. Естествено, че и ние сме против инфлацията, естествено, че и ние държим да се спазва законът. Но Парламентът няма право чрез манипулиране с трудовите възнаграждения да заробва работническата класа; не може да отнема на работниците правото да продават труда си за толкова, колкото те го оценяват. Против елементарната справедливост е да гарантираш на бизнесмена свободен пазар, а на работника да го отказваш. „Ако изберете мен — щеше да приключи речта си Джон, — с всичко, на което съм способен, ще работя да бъдат осъществени политическите, икономическите и социални реформи, предложени в манифеста на нашата партия. Кандидатурата аз не искам като услуга, привилегия или възнаграждение за нещо, което съм или не съм направил в миналото за лейбъристката партия; аз ви предлагам убежденията и способностите си, за да процъфтява в бъдеще нашето движение към социализъм във Великобритания.“

След като написа с два пръста текста на пишещата машина в кабинета си и след като беше одобрена от Гордън, Джон показа речта на Клеър, която й хвърли бегъл поглед и каза „много хубаво, дарлинг“, сякаш Том й беше показал домашното си упражнение. На следващия ден той попита Пола за мнението й. Тя прочете речта три пъти, преди да продума, след което се върна отначало и започна ред по ред.

— Не бива да прозвучи така, като че ли си изцяло за стачките — каза тя, — защото дори в лейбъристката партия има хора, които са обезпокоени от силата на профсъюзите.

— Знам — каза Джон, — но тия хора, така или иначе, ще гласуват за О’Грейди.

— А ти защо не се опиташ да ги привлечеш към себе си?

— Гордън разделя делегатите на четири групи: първо, старата десница; второ, новата социалдемократическа десница; след това умерената левица; и най-после крайната левица. Подкрепата, на която аз се опирам, идва почти изключително от втората група. Затова трябва да спечеля и една от останалите групи. Би било фатално да се опитвам да изместя О’Грейди от неговата крепост; представяш ли си колко убедително ще бъде изведнъж да прегърна Леон Троцки! Та… умерената левица, тя ми е нужна.

— Тогава може би трябва да кажеш нещо повече за управлението на национализирания сектор от икономиката. Не беше ли това тяхна любима тема?

Продължиха да разговарят така до късно през нощта не в леглото, а седнали в кухнята. Пола имаше известни политически знания, но не беше съвсем наясно какви точно са хората, които членуват в лейбъристката партия. Джон се видя принуден да й обяснява ония нюанси в речта си, срещу които тя имаше възражения. В новото си качество на негов политически съветник, тя не пропускаше абсолютно нищо. В крайна сметка поправките, които до края на неговия престой при нея те нанесоха в речта, бяха незначителни и тръгвайки за дома си, Джон се запита дали в същност пред този страстен интерес на Пола не предпочита равнодушието на Клеър.

 

 

Когато денят дойде, Клеър показа, че има чувство за дълг. Преди това тя беше заявила, че иска в края на седмицата да отиде на вилата, за да се увери дали след студовете няма някоя пукната тръба. Но промени плановете си и се подготви заедно с двете деца да придружи мъжа си.

— Какво трябва да облечем? — попита тя на закуска. — Искам да кажа — най-хубавите си неделни дрехи или най-лошото, което можем да намерим?

— По средата — каза Джон. — Аз ще бъда с костюма от рипсеното кадифе.

— Да се нагласим по-спортно?

— Може.

— Имам една доста обикновена пола, която купих веднъж на разпродажба. Ще сложа нея, блуза и пуловерче отгоре. Децата могат да са с джинси. Знаеш ли, чувствувам се малко като жена на американски политик…

Обядваха рамо и с волвото тръпнаха към Хакни, Том седеше мълчалив и леко тъжен, защото искаше да отиде на вилата, за да изпробва някакъв нов вид самолет. Но по пътя той и Ана постепенно се развеселиха и започнаха да имитират как баща им си е репетирал речта пред огледалото в банята.

Доброто настроение на децата успокои нервите на Джон. През цялата седмица го бяха разяждали съмнения, беше се питал правилно ли постъпва, или не. Но сега, след като веднъж се беше хванал истински на хорото, беше твърдо решил да успее. Харесваше му страхът пред изпитанието, възбудата, от която премалява под лъжичката. Хареса му и това, че Гордън с малка група привърженици го очакваше на улицата.

Гордън излезе напред да отвори вратата на колата.

— Мога ли да оставя колата тук? — попита Джон.

— Да, защо не?

— Няма ли ръждата да й отмъсти, задето идва от чужбина?

— Не се тревожи, сума части от волвото се произвеждат в Англия.

Влязоха в сградата и тръпнаха по коридора към залата за конференции. За Джон всичко беше малко като на филм, сякаш играеше ролята на някакъв могъщ политик. Чуваше стъпките си да отекват по коридора и те като че ли влизат в такт с военна музика, а през това време филмовата камера ги следва тихо върху гумените си колелца. Клеър и децата вървяха редом с него — спретнати, чисти, хубави като за реклама. Сега Том и Ана мълчаха, защото мястото беше непознато, а Клеър крачеше със замръзнала усмивка. В залата Гордън, придружаващите го лица и Джон седнаха заедно, като в чакалня на зъболекар. След това Гордън излезе и настани Клеър и децата сред публиката в галерията.

 

 

Джон произнесе речта си и доколкото можеше да съди, тя беше приета добре. Докато говореше, не се вглеждаше в ничие лице, защото всички делегати му се струваха по свой начин грозни, завистливи или скучни. По едно време се усмихна нагоре по посока на жена си и децата, но и тази усмивка не беше особено директна, понеже се страхуваше, че делегатите ще проследят погледа му и ще изтълкуват жеста като опит да им направи впечатление с любовта си към семейството. Като свърши, докато траеха ръкоплясканията, потърси с поглед Гордън, за да разбере от изражението на лицето му дали е успял, или се е провалил, но приятеля му го нямаше до Клеър и затова се загледа към дъното на залата. Там вместо Гордън видя Пола. Черната й коса и мургавото й лице я открояваха сред безличните посетители. Отново Джон отправи нататък бегла усмивка, а тя леко му махна с ръка. Отначало той се попита как е успяла да влезе в залата, тъй като събранието беше партийно, а после — дали присъствието й няма да стане причина за някое неудобно положение.

Мислите му бяха нарушени от въпрос, който му задаваше един от делегатите. Небрежно облечен човек, с брадичка като на Ленин или Улбрихт, се беше изправил от мястото си.

— Вие предлагате на социалистическото движение убежденията и способностите си — говореше с подигравателен тон човекът — и аз бих искал да знам: какви точно са вашите убеждения и способности?

Джон се изправи.

— Убежденията ми са социалистически — започна той…

— Какви по-точно?

— Не смятам, че държавата трябва да притежава всичко — продължи той. — Убоден съм обаче, че всичко необходимо, за да се живее, не бива да бъде оставяно само на онова, което наричаме пазарна икономика; че обществото трябва да притежава или контролира предприятията, от които зависим.

— И банките ли? — извика от мястото си една жена.

— Не виждам защо не. Правителството на Франция притежава банки. Въпросът, който трябва при всички случаи да си задаваме, е дали национализацията на дадено предприятие е от полза за нацията, или не. Аз не съм фанатик. Не мисля, че трябва да национализираме каквото ни падне, та чак и обикновените бакалии и магазинчетата за риба. Но когато аргументите за национализацията са добри — както беше в миналото с пътищата, електричеството, водата, а после със здравеопазването, после с въглищата и стоманата, след това с част от автомобилната индустрия и сега със самолетостроителната, а вероятно и с някои компании за производство на лекарства, — аз съм за национализацията.

Джон седна. Ръкопляскаха му. Погледна към Клеър: тя се усмихваше. Надолу към Пола: тя също се усмихваше. Последва нов въпрос. Той пак отговори. Тогава се чу гневен вик от дъното и човекът с брадичката на Ленин или на Улбрихт отново се изправи:

— Не каза нищо за способностите си, другарю.

Джон също стана.

— Аз съм адвокат. Професията ми е да пледирам за дадена кауза и бих искал да пледирам за каузата на социализма в Камарата на общините. Не надценявам възможностите си, нито надценявам ролята на който и да било индивид за победата на нашето движение. Но ние ще работим по законен път за едно по-добро общество, а човек с юридическа квалификация е по-подходящ от мнозина други, когато трябва да се участвува във формулирането на законите и когато те трябва да се прокарат в Камарата.

В залата настъпи раздвижване. Чуха се възклицания „той е прав“, „така е“ и други подобни.

Брадатият пак стана:

— А ще отречеш ли, че буржоазните членове на лейбъристката партия винаги са проваляли социалистическите инициативи на работническата класа…

При тези думи от различни места в залата се надигнаха протести.

— Не съм съгласен — провикна се Джон. — Просто прекалено често социалистическите инициативи на работническата класа са били проваляни не от друго, а защото нашите хора в Парламента са били надхитрявани от ловките ни противници. Позволи ми да ти припомня, другарю, че Маркс, Енгелс, Ленин и Фидел Кастро са все хора от средната класа, а Рамзи Макдонълд е син на арендатор. Това наше велико движение би било обречено на провал, ако с името му на уста затънем в сляп работнически шовинизъм. Аз поне не желая да имам нищо общо с такава линия.

Аплодисменти, шум и удари с чукчето на председателствуващия.

— Мисля, че времето на Джон изтече — каза той. — Нека някой да повика другаря Пейтъл.

Джон слезе от трибуната и отиде в коридора. Гордън го последва.

— Беше много добре — каза той. — На левичарите може да са им полазили тръпки по гърбовете, но ти направи силно впечатление. По-добре от това не можеше да бъде.

В този момент Пола излезе от същата врата точно когато Клеър и децата слизаха по стълбите от галерията. Като ги видя да се приближават, Пола бързо подаде ръка и се здрависа с Джон, сякаш беше негова обикновена позната.

— Поздравлявам ви — рече тя. — Сигурна съм, че ще ви изберат. Ако трябваше аз да избирам, щях да гласувам за вас.

Усмихна се и продължи по коридора. Джон отвори уста да каже нещо, но Ана вече го дърпаше за ръкава:

— Какви груби хора, нали татко, да викат така!

Излязоха на улицата.

— Там има кафене — каза Гордън. — Не е от най-изисканите, но ако вземете на децата сладолед, а за себе си кафе, ще можете спокойно да изчакате. Ще дойда да ви съобщя резултата, щом приключи гласуването.

Направиха, както им казаха. Оглеждайки се наляво и дясно, Джон търсеше да види Пола, но напразно. Влязоха в кафенето и поръчаха сладолед и кафе. Клеър седна пред жълтата пластмасова масичка със странна изправена стойка — сигурно се страхуваше да не си изцапа дрехите. Когато понечи да отпие от кафето, обърна чашката така, че дръжката да сочи напред — явно не искаше да допре устни до мястото, от което другите са пили. Ама Том и Ана нападнаха сладоледите си, без да обръщат внимание на обстановката.

Индусът (а може би пакистанецът) зад касата ги изгледа натъжено. „Дали той знае, питаше се Джон, че съм съперник на сънародника му Пейтъл? Или пък ни гледа така просто защото вижда, че мястото ни не е тук?“

— Предполагам, че ще трябва да идваме доста често по тези места, нали? — обади се Клеър. — Искам да кажа, ако те изберат…

— Ти няма да идваш — каза Джон.

— Напълно съм готова да си играя ролята — усмихна се тя. — Дори може да ми хареса. Но не бих твърдяла, че Хакни ми е любимото място.

— И аз не бих твърдял такова нещо.

— Не е ли интересно? Бедните квартали на Париж или Рим имат собствен чар, а в Лондон те са просто мизерии. Не е само мръсотията… — Тя погледна ръба на чашката. — По-скоро е грозотата на всичко. Ужасно лошият вкус… — и пак отпи от кафето. — Освен това във Франция поне кафето е кафе. Не като тая неописуема течност. — Тя потръпна.

Джон не каза нищо.

— Даже американците пият свястно кафе, не е ли така?

— Трябваше да си поръчаш чай.

— Да, трябваше.

Замълчаха.

— Коя беше тази жена, която се ръкува с теб? — попита Клеър.

— Една от делегатите.

— А защо не е останала вътре да гласува?

— Не знам. Може и да не е делегат.

— Тя беше много хубава, не мислиш ли?

— Не забелязах.

— И много шик облечена.

— Не видях как е облечена.

— От „Сен Лоран“. В Хакни не може да има много жени, които да си поръчват дрехите в „Сен Лоран“.

— Напротив — каза Джон. — Повечето от моите клиенти живеят в Хакни, но жените им се обличат много модно.

— Любовница на гангстер, такава може да е. Изгледа ме злобно.

Джон не отговори. Децата свършиха със сладоледите. Той отиде до касата и поръча нови два сладоледа и още едно кафе за себе си. Като се връщаше, видя на входната врата сияещото лице на Гордън.

— Успя, момчето ми. Браво! — каза Гордън, като го хвана за ръката. — Ти си вече официалният кандидат на избирателния район Хакни и Харингей. Ела в залата. Чакат те.