Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (23)

Глава дванадесета

На сутринта делото в Лондон мина по-добре, отколкото очакваше, и това подобри настроението му. Отиде в кабинета си в четири часа следобед и реши да се обади на Джили, защото се страхуваше, че може да го е чакала напразно в ресторант „Дон Жуан“ предния ден, а и компрометиращото писмо може би стоеше в дома на баба й и дядо й като бомба със закъснител.

Обади се Миранда.

— Тук е Джон — каза той. — Джили там ли е?

— Ъ-ъ… не — отговори Миранда.

— Кога смятате, че ще се върне?

— Още е в Норфолк. — Тя говореше малко странно.

— Гласът ви звучи особено — рече Джон.

— О, извинявайте — изкикоти се тя. — Ям…

— Джили няма ли да се върне днес?

— Не съм сигурна.

— Ясно. Добре. Ще я потърся утре пак.

— Добре. Довиждане. — Тя затвори.

В метрото, на път за в къщи, Джон се опитваше да си представи какво се е случило. Ако Джили не беше получила писмото и беше останала в Норфолк, тогава тя го беше оставила него да чака напразно в „Дон Жуан“. Ако беше получила писмото, значи, е знаела, че няма защо да се връща в понеделник в Лондон, но тогава защо не му се беше обадила в хотела?

Върна се в къщи, остави чантата си и слезе в кухнята, където Клеър приготвяше вечерята.

— Здравей — каза тя, когато Джон я целуна. — Как беше в Бирмингам?

— Отвратително. Загубихме.

— Горкият…

— Днес обаче спечелих.

— Браво. За какво беше?

— Нищо интересно. — Той надникна в тенджерата. — Имаме ли нещо предвидено за тази вечер?

— Гай ще дойде на вечеря.

— Вярно. Забравих. — Отиде до хладилника, за да вземе малко лед. — Мога ли да ти помогна с нещо?

— Може да пийнем вино.

— Ще донеса.

Отиде до долапа под стълбата, извади две бутилки обикновено червено вино и ги сложи на бюфета в кухнята. След това се качи във всекидневната и си сипа чаша уиски.

Когато Гай пристигна, Джон беше вече благоразположен от алкохола. И тъй като в съзнанието му Гай беше свързан с Джили Маскол, подхвана дружески разговор с надежда, че ще може да го насочи към общата им приятелка. Беше предпазлив, защото от професионален опит знаеше доколко много заключения може да води прекаленото любопитство. Но Гай и без това беше твърде мълчалив и не можеше или не искаше да говори за Джили, така че накрая Джон му разказа за политическата си амбиция.

— Какъв си напоследък — ляв или десен? — попита той младия си шурей.

— И аз не знам — рече Гай.

— Ако има избори за кого ще гласуваш — за лейбъристите или за консерваторите?

Гай се замисли.

— Не знам дали въобще бих гласувал.

— А ако трябва да гласуваш?

— За либералите — рече Гай — или за социалистическата работническа партия.

— Но това са сбирщина от маниаци според мен.

— Така се е говорило и за лейбъристите едно време.

— Да — каза Джон, който не искаше да спори. — Май че си прав.

— Виж какво — каза Гай, — макар двете главни партии постоянно да спорят, аз наистина не виждам особена разлика между тях. При лейбъристите пенсионерите може да получават петдесет пенса повече, а консерваторите може да продадат стоманодобивната индустрия на частни предприятия, но с това основните недостатъци на системата не се променят…

Той продължи да говори бавно и монотонно, докато седяха в кухнята и ядяха спагети. Джон престана да го слуша. Погледна часовника си. Искаше да гледа нещо по телевизията в девет, а часът беше девет без две минути. Клеър спореше с брат си. Джон се извини и се качи на горния етаж. Седна да гледа американски гангстерски филм. Ана се появи на вратата почти разплакана и каза, че я боляло коремчето и не можела да заспи. Джон я заведе в банята, понатисна стомаха й, измери й температурата, даде й да пие направо от шишето сироп против кашлица и я сложи обратно в леглото.

Клеър и Гай дойдоха във всекидневната към средата на филма. Джон им обясни не само какво се е случило, но и какво ще стане: филмът беше сериен, интригата се развиваше все по един и същи начин и Джон беше горд, че е разкрил убиеца още преди първите търговски реклами.

В десет слушаха новините, след което Гай стана да си ходи. Валеше, а по телевизията нямаше нищо повече за гледане, затова Джон му предложи да го закара до дома му с волвото.

— Виждаш ли се с Джили Маскол в Лондон? — полита той небрежно, когато тръгнаха по Холанд Парк.

— От време на време — отговори Гай. — Приятелите ни са доста различни.

— Нейните са… какви? Млади гвардейски офицери?

— Да. И банкери.

— В същност — рече Джон — оня ден я заведох на обяд.

— Да, знам — каза Гай.

— Тя ли ти каза?

— Да.

Джон замълча, докато завиваше по детелината на Шепърдс Буш.

— Кога ти каза? Какво каза?

— В края на седмицата.

— Тази седмица?

— Да.

— Ти на гости у Масколови ли беше?

— Да… бяхме много хора.

— Е, и какво… събиране ли сте имали?

— Може и така да се нарече.

Двамата замълчаха, когато спряха на светофарите на Кензингтън.

— Ти… ъ-ъ… искам да кажа, на твое място бих внимавал повече — рече Гай. Само обърканото изречение беше признак за някакво смущение.

Джон го погледна. Гай гледаше пред себе си.

— Защо? — попита той.

Последва дълго мълчание. Светофарът даде зелено. Волвото тръгна.

— Тя ми показа писмото ти — каза Гай. — По-точно показа го на всички.

Джон мълчеше.

— Защо го е направила? — попита той накрая.

— Не знам. Предполагам, за да се посмеем.

— Ти каза ли на Клеър?

— Не. — Отново мълчание. Колата спря на друг светофар.

— Тя върна ли се в Лондон? — попита Джон.

— Да. Върнахме се всички заедно в неделя вечерта.

Отново тръгнаха.

— Тя показа ли писмото на родителите си? — попита Джон.

— О, не, естествено. Тя не е лоша. Просто е още много млада. Разбираш ли?

Стигнаха до дома на Гай.

— Съжалявам — рече Джон. — Сигурно си се почувствувал неудобно.

— О, не, наистина не. Действително бях изненадан. Не знаех, че може да бъдеш и такъв.

— Ще узнае ли Клеър?

— Едва ли — отвърна Гай. — Ние всички сме от друго поколение.

— Да — каза Джон. — Мисля, че сте.

След като остави Гай, Джон тръгна право към Пимлико. Само ядът спираше сълзите му. Остави колата на Уорик Скуеър и позвъни по домофона у Джили.

— Ало. Кой е? — чу се глас от малката метална кутия.

— Джон. Бих искал да говоря с Джили.

Последва пауза, после гласът каза:

— Аз съм.

— Мога ли да се кача?

— Много е късно.

— Искам да говоря с теб.

— Идеята ти не е добра наистина, защото Миранда е тук и… — Чу се приглушен звук, който Джон прие за смях.

— Не трябваше да показваш писмото ми на приятелите си — каза той.

— Но аз не съм…

— Гай ми каза.

— О, господи. Ужасно. Прасе такова.

— Защо го направи?

— Аз… аз наистина не исках…

— Няма ли да ме поканиш горе?

— Не, наистина, много е късно. И Миранда си легна… — Отново прихване и кикот. — Не можеш ли да ми се обадиш и да обядваме заедно? Ще ти обясня. Обещавам ти… Или поне ще се опитам… — От домофона излезе дрезгав звук: това си беше направо смях.

— Няма нужда — рече Джон. Обърна гръб на редицата копчета и на алуминиевата кутия и слезе по стъпалата. За момент се спря на площада и се загледа нагоре — не към апартамента на Джили, а към оранжевото лондонско небе. После изведнъж всички електрически светлини в този участък на града угаснаха едновременно и над тъмните дървета надзърна безмълвната жълта луна. Джон погледна луната, а после се качи в колата си и в хаоса, предизвикан от спирането на тока пое към къщи.