Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (54)

Глава единадесета

Том и Ана се върнаха следобед и намериха баща си в кухнята.

— Къде е гувернантката? — попита Ана.

— Отиде си — каза Джон.

— Но аз трябва пак да пробвам роклята си.

— Няма значение, защото няма да се женя.

— Изобщо? — попита Том.

— Да.

— Защо?

— Реших, че можем да се оправим сами.

— В тази къща ли ще останем? — попита Ана.

— Да.

— Чудесно.

— Сигурен ли си, че така е добре, татко? — попита Том учтиво. — Другата е по-близо до работата ти, нали?

— Да, но това е нашият дом.

— Трябва да ти кажа, че аз го предпочитам, защото всичките ми неща са тук. Не исках да местим електрическите влакчета — тъкмо ги бяхме нагласили — разбира се, освен ако ти искаше.

— Сега могат да останат в твоята стая.

— Тогава няма ли да ходим у родителите на Пола тази вечер?

— Не. Отиваме в Норфолк.

— При баба?

— Да.

— Кога?

— Веднага щом се приготвим.

— Защо ще ходим у баба? — попита Ана.

— Винаги ще ходим там през август.

— Вече август ли е?

— Разбира се, че е август — каза Том. — Започна от четвъртък.

Тръгнаха за Бъси със старото жълто волво и пристигнаха още по светло. Хелън пое грижата за двете си внучета и отиде да ги нахрани в кухнята, а Джон излезе пред къщата, където Юстъс вадеше бурените от тревата със сребърна лъжичка. Като видя Джон, той се изправи и двамата се насочиха към вратичката в голямата порта, през която някога пасторите са преминавали в църковния двор. Те направиха същото и стигнаха до затревената могилка, където беше гробът на Клеър. Там беше издигната каменна надгробна плоча, която Джон виждаше за пръв път.

— Добър ли е надписът? — попита Юстъс.

— Да.

— „Любима съпруга“ е малко старомодно, но е трудно да се каже по друг начин.

— Няма друг начин.

Те замълчаха. По тревата блестеше роса.

— Значи, няма да има сватба? — попита Юстъс.

— Няма да има.

— Отлага ли се, или се отменя?

— Отменя се.

Юстъс изсумтя.

— Момичето ли не е добро?

— Не е това, за което го смятах.

— Ще намериш някоя друга.

Джон поклати глава.

— Не мисля, че ще се оженя повторно.

— Трябва. Заради децата.

— Аз ще се грижа за тях.

— А с политиката какво става?

— Говори се, че ще има избори през есента. И да има, аз няма да се кандидатирам отново.

— И там ли не е така, както си смятал?

Джон се усмихна.

— Не. Там е горе-долу както очаквах. Ще се върна към политиката, когато децата пораснат. Задълженията към семейството са по-важни.

Обърнаха се и тръгнаха към къщата.

— Ще имаш ли нещо против — попита Джон — да остана тук с децата?

— Стой, колкото искаш — отвърна Юстъс. — Този дом винаги е бил толкова твой, колкото и на Клеър.

— Странно е, че когато се жениш, двамата давате клетва да бъдете заедно, докато смъртта ви раздели, а и сега, когато Клеър е мъртва, аз се чувствувам неин съпруг не по-малко от преди.

— Може би браковете се сключват на небето — рече Юстъс.

— Но нали Христос е казал, че на небето няма съпрузи и съпруги?

— Не можем да разберем всичко — поклати глава Юстъс. — Трябва да вземаме това, което можем, и да извлечем максималното от него.

— И да се надяваме — добави Джон, — че Той, за чието опрощаване се молим, ще ни разбере.

— Като Иван Илич? Да. Това е горе-долу най-доброто, на което можем да се надяваме.

Стигнаха до терасата и през задната врата влязоха в къща, където в кухнята ги чакаше вечеря.