Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (45)

Глава втора

Сър Питър Кракстън, семейният юридически съветник на Джерардови, откара Джон със своя мерцедес до вилата, където пет или шест души вече работеха подобно на енергична група декоратори — търсеха отпечатъци от пръсти по дръжките на вратите, правеха снимки на труповете. Мъртвото тяло на Клеър не изглеждаше толкова ужасно на дневна светлина: страхувайки се да не покаже, че е прекалено любопитен, Джон му хвърли поглед с крайчеца на окото. По двете й меки задни половини имаше тъмни петна — там, където петите се бяха забили, за да ги поддържат. Някой бе разделил косата й и я бе отметнал напред, тъй че сега на тила й се виждаше малка черна дупка. Едната ръка беше покрита със съсирена кръв и под нея, на пода, се бе образувала лепкава локвичка, до която имаше две черти от кръв, под прав ъгъл една към друга.

В другия край на стаята юридическият му съветник разговаряше самоуверено с двама мъже. После и тримата тръгнаха към него.

— Джон — каза сър Питър, който очевидно бе на мнение, че може да говори на малко име на всеки приятел на семейство Джерард, — това е криминалният инспектор Томсън, а това е сержант Симс, и двамата от полицейското управление на Уилтшър.

Джон им подаде ръка.

— Казах на господата — продължи сър Питър, — че си готов да отговаряш на въпросите им в мое присъствие.

— Разбира се — потвърди Джон.

— Длъжни сме да ви напомним, сър, че всичко, което ще кажете, може да бъде използувано като свидетелско показание… — започна Томсън, пълничък, червенобузест човек, който приличаше повече на фермер, отколкото на полицай.

— Мистър Стрикланд е адвокат — обади се сър Питър. — Познава съдебните правила.

Четиримата отидоха в кухнята и седнаха около масата. Тя все още беше покрита с останки от интимната вечеря за двама — две свещи, две чинийки с кори от мандарини, две вински чаши, едната наполовина пълна, още една чаша до бутилка с бренди и дебел фас от пура, загасен в пепелника. Сержантът разчисти пред себе си място за бележника си и докато Томсън задаваше въпроси, а Джон отговаряше, отбелязваше казаното, което впрочем вършеше и сър Питър, само че в джобния си бележник.

Разпитът беше конкретен и точен: за да се установи, че вилата е на Джон; че Клеър е негова жена; че тя е дошла във вилата сама, доколкото му е било известно, а той е отишъл в Принет Парк с мис Пола Джерард; че той е бил с мис Джерард от събота по обед до шестнадесет часа в неделя; че е разговарял по телефона от дома си с майката на Клеър; че тъща му е казала неща, които са го разтревожили; че е дошъл с колата на мис Джерард; че е намерил жена си убита; че се върнал със същата кола обратно в Лондон.

— Бихте ли ми казали, сър — продължи инспектор Томсън, защо не ни повикахте още снощи?

Джон се изчерви и погледна към сър Питър, който кимна окуражително, сякаш му внушаваше: „Кажи истината.“

— Бях потресен… и изплашен.

— Изплашен от убиеца?

— Не. Ясно беше, че вече го няма в къщата, но си помислих… помислих си, че за убийството подозрението може да падне върху мен.

Сержантът записа този отговор дословно.

— Защо си помислихте така?

Джон сви рамене.

— Защото и на мен самият не ми е ясно, кой друг би могъл да има някакъв мотив.

— Вие ли ги убихте?

— Не.

Сега Томсън направи знак на Симс да не записва следващата част от разговора.

— За вас ще бъде може би успокоение да узнаете, сър, че жена ви и джентълменът в спалнята са били убити между десет и дванадесет часа вечерта в събота.

— Тъй че ако можеш да докажеш, както естествено ще докажеш, че си бил със семейство Джерард в събота вечерта, върху теб няма и не може да падне никакво подозрение — каза сър Питър.

— Вие сте били в Принет Парк, така ли? — запита инспекторът. Сержантът отново записваше.

— Да.

— През цялата нощ?

— Да.

— В колко часа си легнахте?

— Към единадесет.

— Виждал ли ви е някой през времето, откакто отидохте да си легнете и сутринта?

Джон почувствува, че пак се изчервява.

— Да, Пола… тоест мис Джерард… ние прекарахме нощта в едно легло.

Сър Питър кимна одобрително на този отговор, който, изглежда, задоволи и инспектор Томсън. Той помоли Джон да идентифицира официално телата. Четиримата отидоха първо в спалнята, където трупът на Хенри беше покрит с чаршаф.

Томсън отдръпна края на чаршафа и откри останките от лицето.

— Този човек Хенри Маскол ли е?

— Да — каза Джон.

— Сигурен ли сте? От лицето не е останало много.

— Сигурен съм.

— Знаете ли адреса, на този човек? Има ли той близки?

— Съпругата му се казва Мери Маскол. — Джон даде адреса в Болтън, а след това и телефонния номер. Сержантът ги записа в бележника.

— Значи, вие сте познавали добре този човек?

— Да — отговори Джон. — Той беше един от най-близките ми приятели.

— Ще съобщите ли на жена му?

— Предпочитам с това да се заеме някой друг.

Четиримата тръгнаха надолу.

— Това е кръв — обърна се сержантът към Джон, докато слизаха по стълбата, като му посочи черните петна по пътеката.

— Изглежда, срещу жена ви е стреляно още тук — каза Томсън. — Мисля, че първо е застрелян джентълменът. Жена ви е успяла да се измъкне от спалнята, но с втората цев са я улучили по стълбата. Тя не е паднала веднага и се е опитала да излезе през градинската врата, но убиецът я е настигнал и я е довършил с изстрел от револвер в тила.

Влязоха във всекидневната.

— Как са проникнали в къщата? — попита сър Питър.

— Предполагаме през този прозорец. — Томсън посочи към един от прозорците. — В лехата с цветя има отпечатъци от стъпки.

— На колко души?

— Само на един човек, но той може да е пуснал и друг, като му е отворил отвътре задната врата. — Той се обърна към Джон. — Можете ли от пръв поглед да кажете дали ви е откраднато нещо?

— Доколкото видях, не е.

— Тук не сте имали сребро или ценни картини?

— Не. Само грамофона и телевизора, а те са си на мястото.

Томсън кимна и отиде до трупа на Клеър. Отметна чаршафа, който я покриваше, и внимателно отдръпна тялото от прозореца. То приличаше на статуя и Джон едва сега видя как зениците на очите и се бяха обърнали нагоре и сякаш се взираха в нещо под черепа.

— Това съпругата ви ли е? — попита Томсън.

— Да.

Инспекторът отново подпря трупа о прозореца.

— Кой ли е могъл да го извърши? — попита Джон.

Томсън сви рамене.

— Вероятно крадци, сър. Мислите ли, че може да е била мисис Маскол?

— Не, тя не е ревнива — поклати глава Джон.

— Изглежда, че крадци са влезли във вилата, смятайки, че няма никой, и са се изплашили, като са сварили жена ви и мистър Маскол.

— Но обикновените крадци не носят ловна пушка и револвер.

— В тая сфера също имаме развитие — каза Симс.

— Особено в Лондон — добави Томсън.

— Добре, но вижте обстановката тук. Изненадват мъж и жена, и двамата голи. Спокойно можеха да избягат. А да гонят Клеър по този начин надолу по стълбите и да я застрелят отзад в главата е револвер…

— Съгласен съм с вас, сър — каза Томсън. — Доста е странно наистина. Отначало помислихме, че жена ви може би е познала убиеца.

— Защо помислихте така?

— Погледнете показалеца на дясната й ръка и знакът, който се е помъчила да напише в кръвта на пода. — Той направи крачка напред и посочи двете черти от засъхналата кръв под прав ъгъл една към друга, които личаха ясно върху излъскания паркет. — Изглежда, се е опитала да напише нещо.

— Прилича на половин „Н“, нали? — каза сър Питър.

— Или на „Т“ — каза Томсън.

— Или на „Г“ — каза Симс.

— Ако е разбрала, че умира — рече Джон, — може да е искала да направи кръст. Тя беше… религиозна.

Зад него сержантът не успя да сдържи смеха си.