Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (5)

Глава четвърта

След като Джон най-после се изми и обръсна, настроението му се подобри. В края на краищата той беше във ваканция вън от Лондон и семейството му бе с него. Том, десетгодишният му син, и Ана, седемгодишната му дъщеря, го посрещнаха на стълбата и си хванаха по един от ръкавите му. Извлякоха го навън, поведоха го през моравата и през някакъв отвор в оградата на зеленчуковата градина към двора на съседната ферма. Там, заедно с децата на фермера, те си бяха направили на горния етаж на плевника скривалище и бяха настанили в него котката с котенцата й. Джон влезе в плесенясалата постройка, прескочи полиетиленовите чували с изкуствен тор и се заизкачва по стълбата, оглеждайки се с едно око за плъхове. Паяжини се лепяха по лицето му, но радостта, която грееше в очите на децата му, беше достатъчна, за да не се оплаква, и естествено го възпираше да им каже, че сигурно след ден или два котенцата ще бъдат издавени.

Когато жените от семейството на Клеър — майка й, лелите и братовчедките й — се събираха да одумват мъжете, които бяха имали щастието да се оженят за една Данси (а това те правеха винаги щом им се случеше да се съберат), Джон биваше обсъждан главно от гледна точка на отношението му към децата. Другите му качества — способностите и чарът му — не будеха възхищение. Но любовта към децата му беше толкова очевидна, че не можеше да не му спечели добра бележка.

Върна се с Том и Ана в градината пред къщата, където дъщеричката му настоя да я завърти в кръг и той я въртя около себе си, докато и на двамата им се зави свят. Физическото усилие предизвика остра болка в гърба му и той се изплаши, че ще трябва да върти и сина си. Но Том, бидейки възпитано момче, го остави на мира. Децата се помотаха още малко около баща си, за да видят дали няма да измисли някоя нова игра, но тъй като никак не го биваше да измисля игри, Джон им даде по някое и друго пени и след като те се върнаха в скривалището си, отиде да откара Клеър в Кроумър.

Паркираха колата близо до църквата „Св. Петър и Павел“. Клеър тръгна да пазарува, а Джон влезе в един гараж, за да разгледа новия модел „Триумф–2000“. Той отлично знаеше, че няма достатъчно пари, за да смени ръждясващото волво, но така поне времето щеше да мине по-бързо. Връщайки се към мястото, където трябваше да се срещне с Клеър, той видя изложена зад една витрина бързоходна моторна лодка и си каза, че ако би имал пари, щеше може би да е по-разумно да си купи именно такава лодка вместо нова кола. Щеше да има какво да прави през лятото. Представи си как заедно с децата, те със спасителни жилетки, а той с моряшка фуражка, плават край бреговете на Норфолк и това видение го напусна едва когато видя Клеър, въпреки ясното съзнание, че не само няма пари, но и че мрази морето.

Мнозина, които познаваха Джон Стрикланд, никога не биха допуснали, че парите не му стигат за нова кола. Той беше се специализирал в издействуването на разрешителни за стопанска дейност — един добре платен бранш в неговата професия — и общото мнение беше, че печели повече от мнозинството адвокати. Имаше си свой стил — самоуверено, но с разбиране към становищата на другите, той успяваше да надхитри поверениците на заинтересуваните съседи и да убеди представителите на съответните власти да се съгласят и дадат разрешение да бъде отворен я нощен клуб, я пункт за наддаване, я игрално казино, и то на съвсем неподходящи места. За кръчмарите, хотелиерите, за собствениците на игралните заведения хонорарите, които неговият секретар искаше, не бяха хвърлени на вятъра пари. Джон от доста време вече печелеше по около петнадесет хиляди лири годишно.

И ако въпреки всичко не можеше да си позволи да купи нова кола, то беше, защото се бе озовал между чука и наковалнята на двете противоположни характерни особености на съвременното английско общество: от една страна, трябваше да се придържа към оня псевдо-аристократичен начин на живот, който според преобладаващото разбиране трябва да бъде заветна цел на всички ни; а от друга страна, го товареха с данъци облечени с власт хора, които явно бяха стигнали до заключението, че щом не могат да направят бедните богати, по-добре е да накарат богатите да обеднеят — не, разбира се, истински богатите, защото те винаги се измъкваха, а борещите се с течението на живота буржоа от рода на Джон Стрикланд. Тъй че държавата беше най-големият му разход. Следваха двете му къщи: 2000 лири годишно отиваха за изплащане дълга към строителната компания, която му беше отпуснала петнадесет хиляди заем, за да си купи къщата в Лондон; 1000 лири отиваха за погасяване на ипотеката върху вилата му в Уилтшър. 1000 харчеше за храна, 500 за поддържане на волвото, 300 за отопление на лондонската къща, 300 за пенсия, 450 за редовна ваканция в чужбина, 250 за членски внос на клуба му в Лондон, 220 за електричество, 190 за телефон, 180 за данъците на лондонската къща и 90 за данъците на вилата, 120 за застраховката на сградите, 200 за собствената му застраховка, която Клеър трябва да получи, ако той умре, 400 за застраховката на децата — спестяване, с което ще се платят таксите по образованието им; и макар че и двамата с Клеър не пиеха освен в компания, сумата, която харчеха годишно за алкохол, стигаше 400 лири — главно за джин и червено вино за приятелите. Прибавете към това парите, които се харчат за ресторант, за театър, кино и (наистина по-рядко) за опера, за облекло, за подаръци по случай Коледа и рождени дни, както и за всички други неща, за които човек трябва да бръкне в джоба си, и веднага ще ви стане ясно защо Джон Стрикланд не можеше да си позволи да купи нова кола.

С Клеър се срещнаха на открития пазар и той отнесе сака й до колата.

— Срещнах се с част от Масколовите — каза тя, имайки пред вид едно съседно семейство, което, точно като семейство Данси, се събираше в пълен състав всяко лято в Норфолк. — Поканиха ни на вечеря.

— Кога?

— Утре.

— Хенри и Мери тук ли са?

— Всички били тук.

Качиха се в колата.

— Спомняш ли си Джили? — попита Клеър.

— Дъщерята на Годфри?

— Да. Страшно е пораснала.

— На колко е сега?

— На шестнадесет или седемнадесет. Сега ми е ясно защо Гай ходи там толкова често.

Върнаха се в къщи и пак седнаха около кухненската маса — ексцентричният запасен генерал, героичната му съпруга, елегантната им дъщеря, небрежно облеченият им син, отегченият зет и палавите деца! Малко концентрат. Печено месо с картофено пюре. Ябълково вино. Компот от сливи. Мисли. И от време на време разговор.

След това пред тях се проточи следобедът. Юстъс се оттегли да чете и спи във всекидневната. Клеър и майка й се приготвиха да заведат децата на плажа. Гай отиде да закара мотоциклета си в гаража, а Джон се запъти към библиотеката да изпуши една холандска пура, да препрочете „Гардиън“ и да се чуди какво ли ще им предложат Масколови утре за вечеря. След двадесетина минути, когато беше свършил с пурата и вестника, той реши да почете някаква книга. Стана от стола, прозя се и чешейки се по корема, се повлече към махагоновите полици. Имаше най-малко хиляда книги, подредени както дойде, между тях събрани съчинения на Дикенс, Скот, Дюма и Уилки Колинс. Но в момента никак не му беше до дебели книги. Като ученик в последните класове на гимназията и по-сетне през цялото си следване в университета, Джон редовно четеше френски и руски романи, ала, потънал веднъж в адвокатската работа и със задълженията си като съпруг и баща, бе ограничил четивото си до „Таймс“, „Икономист“, „Ивнинг Стандарт“, до неделните вестници и естествено материалите по делата и някои правни книги. Ако някога се връщаше към художествената проза, то ставаше само когато бе във ваканция. Но с течение на годините интересите му се бяха ограничили и той проявяваше определено предпочитание към биографичната и мемоарната литература. Споделяше почти общото убеждение, че в днешно време никой вече не чете романи и че даже да ги чете, то е само за развлечение и нищо повече.

Погледът му търсеше по рафтовете нещо ново и изведнъж попадна на книга, озаглавена „Смъртта на Иван Илич“. Името Иван Илич му говореше нещо: помисли си, че това вероятно е съветски писател или пък индус, проповедник на вегетарианството, в Мексико. Изтегли книгата, погледна заглавната страница и за свое разочарование откри, че държи сборник разкази от Лев Толстой.

На времето бе чел Толстой — „Война и мир“, „Ана Каренина“, „Възкресение“ — и сега вече нямаше никакво желание да задълбава в големите творби на руските писатели. Но понеже книгата съдържаше разкази и понеже доста отдавна не беше чел художествена литература, каза си, че времето до чая тъкмо ще му стигне да изчете поне един.

Първият разказ се наричаше „Семейно щастие“ — едно оптимистично заглавие, което му хареса. Настани се до прозореца в облечен с кафяв калъф фотьойл и започна да чете. Бяхме в траур за майка ни, която беше умряла през есента, и цялата зима прекарах на село с Катя и Соня… Доста време мина, преди да съсредоточи вниманието си. Мисълта му скачаше от едно на друго — печено месо, което бяха яли на обед, дали на плажа всичко е наред с децата — и след като бе прочел около тридесет страници и стигна до сватбата на героинята със Сергей Михайлич, очите му се затвориха. Дремеше доволен, защото макар да не можеше да види себе си като „високия и енергичен“ герой на средна възраст, много добре си представяше Клеър като героинята. Душата ми беше пълна с щастие, с щастие…

Събуди се след около половин час и пак зачете. Небето се беше покрило с облаци и в стаята започна да се смрачава, както се бе смрачило и семейното щастие в разказа. Бракът, започнал толкова добре, се бе натъкнал на подводни скали. Имаше сцени между съпрузите, които му напомниха на някои неприятни пререкания между него и Клеър, и той с досада разбра, че заглавието е в същност ирония. Почти се ядоса на Толстой, изобщо нямаше да се захваща с този разказ, ако знаеше колко е песимистичен.

Но тъй като по характер беше човек, който довежда докрай започнатото, Джон претупа набързо и вече съвсем разсеяно последните страници. Клеър и той също бяха имали разногласия, но никога не се бе стигало до мелодрами. Пък и Клеър не приличаше на героинята. Много трудно можеше да си я представи да се разтрепери, ако някакъв французин й шепне на ухото „je vous aime“, или да бъде изкушена да се хвърли стремглаво в бездната на забранената наслада. Краят на историята, където Машечка говори за едно ново чувство на любов към моите деца и бащата на децата ми, с нищо не помогна да се промени заключението му, че това е един неприятен разказ.

Жените и децата се върнаха за чая. Семейството се събра още веднъж около кухненската маса. Юстъс приказваше за крикет. Гай изсипа по четири пълни лъжички захар във всяка от четирите чаши чай, които изпи. Децата се караха. Хелън въздишаше. Семейно щастие.

Едва след партия шах с Том и една игра с Ана на надбягване с пулове по нарисуваната на картон автомобилна писта Джон се върна в библиотеката и пак взе същата книга. Следващият разказ беше озаглавен така, както и самият сборник — „Смъртта на Иван Илич“. Това звучеше траурно и Джон тъкмо се канеше да затвори книгата и да я върне на мястото й върху полицата, когато в очите му се набиха няколко думи от първите редове на текста и възбудиха любопитството му — процес, съд, прокурор. Помисли си, че ако в разказа става дума за адвокатурата в Царска Русия, може да научи нещо ново. Затова реши да го зачете.

Този разказ описва един приятен, интелигентен млад човек — le phènix de la famille, който знае как да създава и поддържа връзки и благодарение на това се издига до поста прокурор в провинциален град. Животът му го задоволява. Служебните радости бяха радости на самолюбието; обществените радости бяха радости на тщеславието; но истинските радости на Иван Илич бяха радостите от играта на винт. Но стигнал вече четиридесет и пет години, Иван Илич пада случайно от стълбата, на която се е покачил да покаже на бояджията как да драпира пердето, и не след дълго започва да усеща странен вкус в устата и нещо особено в лявата страна на корема. Постепенно болката се засилва. Различни лекари поставят различни диагнози и никакви лекарства не помагат. Но въздействието на болестта върху психиката на Иван Илич е далеч по-лошо от въздействието върху неговото тяло. Иван Илич разбираше, че умира, и беше в постоянно отчаяние. Обзема го неописуем страх. Намразва близките си, които пращят от здраве и продължават да си живеят както преди. Осъзнава безсмислието и на техния, и на своя живот. Животът — ред растящи страдания — лети все по-бързо и по-бързо към края: най-страшното страдание… Няма обяснение! Мъка, смърт… Защо?

Стигнал дотук, Джон Стрикланд беше вече изцяло покорен от съдбата на своя руски колега Иван Илич. Престана да забелязва предметите в стаята, където четеше, нямаше понятие колко време е минало. Когато го повикаха от всекидневната за едно питие преди вечеря, а после и за самата вечеря, той машинално се подчини. Слушаше и разговаряше, сякаш към ларинкса му бе прикрепен мъничък магнетофон, който записва предварително известни въпроси и възпроизвежда също предварително програмирани отговори, а през всичкото време мислещият му мозък си оставаше в нещастното тяло на Иван Илич.

Щом вечерята свърши, Джон Стрикланд се върна в библиотеката да прочете разказа докрай. Страданията на Иван Илич се засилват. Засилва се и омразата му към Прасковя Фьодоровна, неговата мазна и самодоволна жена. Вървете си! Вървете си всички! Оставете ме! — изкрещява й той. И от тоя момент се започна един непрекъсван три дни вик, който беше тъй страховит, че не можеше да се слуша без ужас и през две врати.

Когато прочете разказа докрай, Клеър и родителите й, които гледаха преди това телевизия, вече си бяха легнали. С книгата под мишница Джон се качи в спалнята. Там я постави на нощната масичка до леглото си. В очите му се появи странно изражение, когато погледна Клеър. Но тя не забеляза, защото се беше задълбочила в своя роман от Тролъп. Не му обърна внимание и когато той започна да се съблича, и когато влезе в банята да вземе вечерния хладък душ, а и после, когато намъкна пижамата и се мушна в чаршафите. Едва когато го видя легнал до себе си, тя вдигна очи от книгата и попита:

— Ще спим ли?

— Да.

Загасиха нощните лампи, след което се прегърнаха под завивката, както се бяха прегръщали всяка нощ след сватбата — един жест, предназначен не само да даде израз на остатъка от обичта им, но и да послужи като сигнал, че единият или другият е в настроение за любов. Жестът се наложи като навик след онези кризи през ранните години на брака им, когато Клеър, отегчена от монотонните и механични проявления на неговата така наречена любов, изведнъж се отдръпна и не го допускаше при себе си — за негово най-велико изумление и унижение. По-късно, разбира се, тя надрасна илюзиите си и поумня. Затова тази вечер в Бъси тя именно постави единия от дългите си крака върху тялото му и го целуна с меки и полуотворени устни. Ала потънал все още в размисъл за Иван Илич, Джон остана неподвижен до нея и само отривисто отговори на целувката й със свита уста. Клеър извърна лице, пожела му лека нощ и почти веднага заспа.

Джон не успя да последва примера й, защото, противно на измисления Иван Илич, който в последните редове от разказа на Толстой умира в разкаяние, Джон си беше съвсем жив и буден, но затова пък отчаянието и ужасът, връхлетели отгоре му, бяха същите. Съзнанието, че смъртта е неизбежна, беше се съчетало с болката в гърба му и той започна да мисли, че също умира. И макар един разумен вътрешен глас да му казваше, че болката е от разтегнат мускул, а не от рак в гръбнака — дори този успокояващ глас беше безсилен пред завладялата го увереност, че дълги часове на агония и накрая смърт ще приключат житейския път на Джон Стрикланд, както бе приключил и животът на Иван Илич.

Гледайки по този начин напред към смъртта, беше само една от причините за неговото безсъние и за обзелото го чувство на безнадеждност. Погледът назад откриваше нещо по-лошо. Като Иван Илич и той се питаше: Може би съм живял не така, както трябва? — и също като Иван Илич си отговаряше с безсмисления въпрос: Но защо, когато правех всичко както трябва? Лежеше в хлътналото легло и съвършено ясно започна да си спомня амбициите, които имаше някога — да посвети живота си на нещо по-възвишено от собствените си материални интереси, да служи, истински да служи на старите идеали за свобода, братство и равенство. На двадесет и пет годишна възраст той бе уверен, че когато стигне на четиридесет, ще е вече лейбъристки депутат в парламента, а може би дори и министър. И как бе станало тъй, че днес не е друго, а виден специалист по вадене на разрешителни, защищаващ интересите именно на ония, които с алкохол и хазарт ограбват бедните? Защо не защищава пияниците, проститутките, скитниците и крадците, които едно време бяха за него невинни отпадъци от зъбчатите колела на жънещия печалби безчовечен капиталистически комбайн?

За момент пред взора му изникна ликът на младия автомобилен механик, обвиняващ и угнетяващ. Часовникът на църквата в Бъси удари един и Джон, сякаш изправен пред съд, започна да се самозащищава. Станал съм специалист по вадене на разрешителни, обясняваше той, защото секретарите ми дават такава работа; а те ми дават такава работа, защото знаят, че на мен може да се разчита и че парите ми са нужни, за да живея. Но толкова ли са ти нужни? Други минават и с по-малко. Живеят ли щастливо в Ийлинг или Кройдън, връщат се у дома всеки ден, пият си чая, прочитат си досиетата, гледат телевизия и си лягат да спят. А защо ти трябва да имаш къща на Холанд Парк и да обядваш с банкери — хора с невероятни заплати и допълнителни лични доходи, — защо ги каниш на претенциозни и скъпи вечери в собствения си дом? За какво са ти такива приятели? Защо водиш такъв живот? Защото имаш жена като Клеър.

Изведнъж му стана ясно, че животът му е тръгнал в погрешна посока още от момента, когато се беше оженил за Клеър. За пръв път той почувствува, че мрази жена си. Ужасният страх от физическите страдания и смъртта се трансформира в злобно отвращение от жената, която лежеше до него. Нейното равномерно, самодоволно дишане му звучеше като грухтене на свиня. Тя миришеше на баба. Усмихнатото, трептящо момиче, което на времето бе взел, вече го нямаше — то бе изчезнало като тлеещ в камината пън и една скучна домакиня на средна възраст се беше възправила от пепелта — le phènix de la famille!

Джон се усмихна във възглавницата при спомена за малкото си отмъщение тази вечер заради неизброимите случаи, когато тя му бе отказвала да правят любов. Той дори подозираше, че като се беше опитала да го съблазни, тя само е искала да разбере дали той все още я намира привлекателна — нея, с тяло, което бе родило две деца и бе заприличало на изсмукано грозде. Той изпитваше ненавист и погнуса от Клеър не само защото беше провалила досегашния му живот, но и заради ролята й в бъдеще. От данните на социалните проучвания знаеше, че жена му ще го надживее, и във въображението си я виждаше как тя, капризната, се отвращава от агонията му преди смъртта — как бяга от гледката, как й се повдига от омърсените чаршафи. Децата му може би ще страдат, но животът ще е пред тях и те ще забравят. Ще забрави и Клеър, след като получи в наследство акварела на Констабъл или Търнър. Както е било с Иван Илич, и неговото семейство ще го чака да пукне и ще се моли на бога да не се бави.

Мисълта за техния господ, преминала внезапно в будния му мозък, толкова го вбеси, че той скръцна със зъби. Клеър не само ще го надживее, но когато тя самата легне да мре, ще вярва, че отива в рая, а той, атеистът, няма да има и това утешение. Тя можеше да се надява на вечна благодат, а той лежеше вледенен пред тъмната неизвестност.