Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (11)

Глава десета

След два-три дни тежък труд градината беше укротена, малко свежи зеленчуци бяха извлечени измежду бурените и семейството се настани. Когато се разчу, че са там, телефонът звънеше по два-три пъти на ден, защото Стрикланд бяха известни като част от доброто общество в Уилтшър. Децата бяха канени на чай и плуваха в басейните на съседите, а Джон и Клеър играеха тенис с родителите. Когато бяха у някого на вечеря, една жена от съседна ферма идваше да стои при децата, а през последната седмица Клеър на два пъти покани гости и Джон отново вадеше тапи от бутилките с бордо и преливаше портвайн в гарафи.

Погледнато отстрани, семейство Стрикланд си беше същото, каквото винаги е било — децата възпитани и учтиви, Клеър тиха и хубава, Джон остроумен и готов да спори. Дори самият Джон, когато стоеше на тенис корта или когато вадеше тапи от бутилките с вино, също се гледаше отстрани и мислеше: „Разбира се, че това е животът — приятели, които викат и се смеят, хубава и умна съпруга. Добри деца. Къща в Лондон. Вила в провинцията. Какво повече?“

Нямаше какво повече да иска и все пак от време на време чувствуваше това, което сега наричаше „Иваниличитис“. Като тревожен симптом на повтаряща се болест, то понякога го връхлиташе като световъртеж: наблюдаваше се в бели шорти на тенис корта на съседите и не можеше да се познае. И дори когато се шегуваше и спореше на вечеря в собствения си дом, Джон излизаше от себе си и слушаше гласа си, като че ли това беше глас на друг човек. „Аз никога не бих казал това. Това не съм аз. Това е някой от тях.“

С една дума, чувствуваше се като актьор в драма, написана от друг: и когато се събудеше през нощта, сякаш завесата бе вече паднала, театърът бе свършил и той бе останал сам с незначителната си личност в тъмнината зад сцената.

Тогава се страхуваше от подлудяване или, казано по-модерно, от нервно разстройство и единствената утеха беше топлото тяло на Клеър до него. Сутринта — с дневната светлина, движението и разговорите — отново ставаше същият, както преди. Особено с децата, които гледаха на него с такава открита и спокойна обич. Не можеше да има съмнение, че той е техният баща и нищо повече.

Клеър, която го успокояваше през нощта, по-малко го успокояваше през деня. Не че казваше или му правеше нещо лошо, но се държеше, сякаш винаги мислеше за друго. Тя обичаше сутрин да се излежава, като че ли сънищата й бяха по-интересни от истинския живот, а Джон слизаше и закусваше с децата. Това едва ли можеше да го тревожи. То беше съвсем човешко. Той би могъл да прави същото. Но дори когато беше облечена и ходеше из къщата или из градината, тя сякаш беше извън ежедневието.

Джон забелязваше това особено в Уилтшър, защото самата вила го караше да си спомня миналите им години. Разкривените тапети в спалнята му напомняха как бяха облепвали стените, облечени в стари дрехи. Клеър беше ушила кривите пердета. Джон беше закачил корнизите. Гардеробът беше купен на старо в Марлбъро и двамата бяха прекарали цели дни да стържат грозната политура. В ония дни Клеър се усмихваше винаги когато очите им се срещнеха. Джон видя в спомените си чертите на розовото й лице, огряно от стеснителна усмивка. Сега никой от тях не търсеше да види израза в очите на другия, а ако погледите им се срещнеха, нищо не смущаваше спокойствието на нейното изражение. Най-много устните й да помръднат, като че ли това именно се очаква от тях.

Понякога му хрумваше, че Клеър вече не го обича. Веднъж в кухнята я попита и тя се учуди.

— Разбира се, че те обичам — отговори Клеър с разсеяна искреност, която го убеди. Тогава Джон се запита да не би той вече да не я обича: спомни си отвращението, което беше изпитал към нея, след като прочете разказа на Толстой. Но сега си отговаряше точно както и тя му бе отговорила — че я обича, разбира се, макар и може би не по същия начин, както преди.