Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (35)

Глава четвърта

На 2-ри януари 1974 година се върнаха в Лондон с осемдесет километра в час. От началото на годината правителството наложи това ограничение върху скоростта, за да се пести гориво. На промишлеността сега се отпускаше електричество само в три дни от седмицата, а телевизията отмени всякакви предавания след десет и половина вечерта.

Пристигнаха в дома си на Холанд Парк в четири следобед. Вече беше почти тъмно и понеже нямаше ток, улицата беше потънала в сив здрач. Джон влезе в къщи и потърси в мрака свещи. Долу в кухнята намери една-две употребявани свещи в чинийки, както ги бяха оставили преди коледната ваканция, но около печката нямаше кибрит.

Клеър също нямаше кибрит, затова Джон се качи във всекидневната, която беше в пълен безпорядък. Изруга наум жена си, че е оставила такава бъркотия, и след като не намери кибрит, влезе в спалнята. Там видя, че всички шкафчета са извадени от скрина и изпразнени на пода. Къщата не беше разхвърляна: бяха я обрали, докато ги е нямало.

Джон намери кибрит — малка кутийка с името на руския ресторант, където беше водил Пола. Ако не мислеше постоянно за нея, това щеше да породи у него тръпка на копнеж. Но той беше твърдо решил да я види още същата вечер и обирът на къщата му не го развълнува.

Върна се на долния етаж, където Клеър и двете деца чакаха в студения коридор.

— Намерих кибрит — каза той и добави: — Мисля, че са ни обрали.

— Как така! — възкликна Клеър. — Какво са взели?

— Не знам. Ако беше оставила кибрит край печката, вече щях да съм разбрал… — и слезе в кухнята.

— Откъде знаеш, че не са откраднали и кибрита? — извика след него Клеър с треперещ глас, готова да заплаче. Зад нея Ана започна тихичко да подсмърча в тъмнината.

— Може би са още тук — каза Том.

— Сигурно вече са избягали — рече не много убедено Клеър.

Ана се разхлипа.

Джон се върна с четири свещи на поднос.

— Слезте в кухнята — каза той. — Запалих печката и отворих фурната, тъй че скоро ще се стопли.

Постъпиха, както им нареди, а той сложи две свещи на масата в хола и занесе другите две във всекидневната. Под колебливата светлина се разкри цялото безредие, оставено от крадците, които бяха изпразнили на земята всички шкафове. Джон коленичи пред камината и смачка един вестник, за да запали огън. В кошчето имаше трески и дърва (замърсяването на района с пушеци беше забранено, но като повечето хора от средната класа и Джон нарушаваше наредбите, които не му бяха удобни) и те бързо пламнаха.

Клеър влезе.

— Ама че противна работа за добре дошли — каза тя.

— Кое?

— Ами това. — Тя махна с ръка към снимките, картичките, иглите и конците, разпилени заедно с други неща по пода.

— Винаги става нещо подобно, щом заминем някъде — каза Джон. — Миналата година се спука тръба.

Клеър го погледна удивено: твърде необичайно за съпруга й беше да приема такива неща толкова спокойно.

— Разбра ли какво са взели? — попита тя.

— Всички сребърни прибори от кухнята — отвърна Джон.

— И чайника?

— И чайника.

— Беше ли застрахован?

— Мисля, че да.

— А оттук?

— Всички украшения… страхувам се, че са взели и бижутата ти.

Клеър седна. Сега тя започна да хлипа.

— Толкова е несправедливо. Не че някое от тях беше много скъпо…

— Знам — каза Джон, виждайки в сълзите й верига, която щеше да му попречи да се измъкне, за да види Пола.

— Подли, жалки негодници — хълцаше Клеър. — Господи, как ги мразя!

— Помисли си колко по-лошо щеше да бъде, ако бяхме катастрофирали по пътя.

Клеър изтри сълзите си.

— Знам. Човек не трябва да държи толкова много на вещите си, но все пак е ужасно. — Тя стана. — Сетих се какво ще направим — каза тя с пресилена усмивка. — Ще изпием по един хубав чай. — Приближи се до мъжа си, той я целуна и заедно слязоха в кухнята.

 

 

В пет токът дойде, а заедно с него и отоплението. Децата се развеселиха и когато пристигна полицай, за да огледа доказателствата за обира, те вървяха след него на почетно разстояние тържествено и развълнувано.

Щом духовете се успокоиха, Джон се измъкна и отиде в кабинета си в съда. Намери бележка да се обади на Гордън Праг колкото е възможно по-скоро, но в този момент политиката не го занимаваше. Набра номера на Пола Джерард.

— Пола? — попита той.

— Джон?

— Да.

— Кога се върна?

— Днес следобед. А ти?

— Аз съм тук от цяла вечност. Не останах за Нова година.

Стомахът му се сви от ревност.

— Къде беше?

— В Лондон.

— Какво прави?

— Нищо.

— Не беше ли самотна?

Мълчание отсреща.

— Представях си, че си тук.

Гласът му стана дрезгав и той прочисти гърлото си.

— Може ли да дойда сега?

— Разбира се.

— Да не си заета?

— Не.

— Ще бъда при теб след половин час.

Джон затвори и тъкмо щеше да си тръгне с досието за следващия ден, когато пак видя бележката от Гордън Прат. Погледна неохотно черната слушалка на телефона, която току-що беше оставил на вилката, въздъхна и отново я вдигна.

— Слава богу, че си се върнал — каза Гордън. — Нещата се раздвижват при нашите приятели в Северен Лондон.

— Как?

— Изтеглили са конференцията за подбор на кандидатите в средата на февруари… петнадесети.

— Това ще повлияе ли на нашите позиции?

— Не чак толкова, но този стар мръсник О’Грейди е заявил, че заради кризата е съгласен да остане.

— Но той е на седемдесет и пет години.

— Знам, знам. Но ако упорствува, ще ни попречи повече от хората от „Трибюн“. Трябва да си поговорим. Свободен ли си тази вечер?

— Не, за съжаление имам среща.

— Не можеш ли да я отмениш?

— Не, не мога.

— Тогава ще трябва да се срещнем през седмицата. Жалко все пак, защото всички бяха готови да се съберат тази вечер.

— Не мога да се освободя — каза Джон. — Трябва да отида на вечеря у един съдия. Поканата е от преди няколко месеца.

— Добре. Няма защо да се тревожиш. Какво ще кажеш за четвъртък? Свободен ли си в четвъртък вечерта?

— Добре. Ще се опитам да наредя нещо за четвъртък.

Джон остави слушалката и отново я вдигна за последен разговор.

— Клеър — каза той, когато се свърза с жена си. — Всичко наред ли е?

— Да — отговори тя. — Ченгето си отиде. Каза, че утре сутринта ще дойде следовател от криминалната.

— Добре. Слушай, в Хакни положението е критично. Насрочили са конференцията за 15-и февруари, защото мислят, че може да има избори, а старият О’Грейди иска пак да се кандидатира.

— Какъв досадник! Може ли да го направи?

— Да. Не виждам защо не, но това значи, че трябва да отида там тази вечер.

— О, добре.

— Ще се оправиш ли?

— Да. Но се върни бързо. Малко съм изнервена.

— Ще си тръгна колкото мога по-рано, но не ме чакай.

— Имаш ли ключ?

— Да.

— Тогава довиждане.