Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (41)

Глава десета

Замайването от властта и уважението на хората беше толкова силно, че от момента, когато научи новината, до връщането си у дома в седем същата вечер, Джон изобщо не се сети за Пола. А когато се сети, то беше, сякаш си е спомнил за някакво неприятно задължение, което не е изпълнил.

Предишният ден той полуобеща да се отбие до Първз Мюз след конференцията, ала в момента беше толкова изморен, че единствено му се искаше да се излегне на дивана и да гледа гангстерски филми по телевизията. Освен това трудно можеше да измисли претекст пред Клеър: понеже току-що се беше върнал от Хакни и Харингей и бе взел в колата Гордън, за да го остави до жилището му, как щеше да претендира, че има политическа среща? Ето защо измърмори на Клеър, че трябва да излезе във връзка с някакво разрешително за продажба на уиски и веднъж намерил се вън на Холанд Парк, изтича до една телефонна кабина, за да се обади на Пола.

— Съжалявам за днешния следобед — каза той, като й чу гласа.

— За какво точно?

— Дето се разминахме като непознати…

— Не си ти виновен. Знаех, че тя ще е там. Но остави това и кажи какво стана?

— Победих. Избраха ме.

— Чудесно. Прекрасно. Сигурна бях. Хайде, идваш ли? Бутилката шампанско е вече в леда.

— Виж какво, мисля, че няма да мога. Преди всичко съм ужасно изморен. И после не мога да измисля как да се измъкна.

— Разбирам. Да. Впрочем трябва да празнуваш с нея. Нали ти е жена.

— Няма да празнувам с никого. И най-малко с Клеър. Тя би предпочела да не ме изберат. Ще гледам телевизия и ще си легна.

— Сигурно си изморен — каза тя с доста неопределен глас. — Тези неща са много изморителни. Обтягат нервите. А още сума работа те чака.

— Нали няма да се сърдиш, че не мога да дойда?

— Не, разбира се. Ще направя като теб. Ще гледам телевизия и ще си легна рано.

— Ще ти позвъня утре, докато Клеър е на църква.

— Добре.

— И ще се видим в понеделник вечерта.

— Добре. Ще запазя шампанското. Тогава ще празнуваме.

По-късно същата вечер Клеър припомни на Джон, че следващият петък е началото на ваканцията за втория учебен срок на децата.

— Искам в събота да ги изпратя с Гай в Бъси — каза тя.

— Той ще отиде ли?

— Да, ако му платя пътя.

— А ти какво смяташ да правиш? Няма ли да отидеш с тях?

— Ако съм ти нужна тук, ще остана.

— Не, не си ми нужна. Ти вече направи каквото трябваше. Следващият ти ангажимент е чак в деня на изборите.

Тя погледна встрани.

— Тогава предпочитам да отида на вилата в събота, да видя дали всичко е наред, и в неделя ще замина напрано за Норфолк.

— Няма ли да ти е неприятно да си сама?

— Не. Щом е само за една нощ. Искам да свърша някои работи в градината, преди да е дошла пролетта.

Следващият понеделник сутринта Джон съобщи на секретаря си, че е избран да се състезава за депутатско място в Парламента и затова би желал да анулира всички адвокатски ангажименти. Лицето на възрастния човек издаде противоречивите чувства, които тази новина породи у него — гордост, че неговият шеф скоро ще стане член на Парламента, смесена с неловкост и объркване от обстоятелството, че бъдещият депутат няма да бъде в редовете на консерваторите. Колегите на Джон реагираха почти по същия начин. В по-спокойни времена те може би щяха да погледнат на неговия социализъм като на модна интелектуална приумица, но през февруари 1974 година всички споделяха мнението, че комунистите се мъчат да използуват лейбъристката партия като инструмент за заграбване на властта.

На връщане към къщи Джон се отби в Първз Мюз и съобщи на Пола какви са плановете на жена му за края на седмицата.

— Не знаех, че имаш вила — рече тя. — Къде е?

— В Уилтшър.

— Къде по-точно?

— Близо до Хънгърфорд.

— Познавам мястото много добре. Често ходя там.

— У кого?

— Семейство Темпълтън.

— Ние сме на около половин миля от тях.

— Да. Там е приятно…

Тя извади шампанското от хладилника и двамата пиха за победата му в Хакни, но настроението им не се подобри особено. Джон имаше киселини в стомаха, а Пола изглеждаше някак замислена.

— Значи ли това — попита тя, имайки пред вид желанието на Клеър да отиде на вилата, — че ще бъдеш свободен в събота и неделя.

— Двете съботи и недели и цялата седмица помежду — отговори Джон.

— Ще останеш ли някоя нощ тук при мен?

— Стига да искаш, разбира се. Мога да изключа телефона, все едно че се е развалил.

— Би било много хубаво да отидем за един кратък уикенд до Принет Парк.

— С голямо удоволствие — каза Джон с малко пресилена учтивост.

— Бихме могли да отидем в събота следобед и да се върнем в неделя следобед. Иска ми се да видиш Принет Парк и да се запознаеш с родителите ми, защото само след като прекараш там известно време, ще можеш да кажеш, че ме познаваш по-добре.

Седмицата мина бързо. Във вторник сутринта Джон се яви пред съда в Хароу, за да пледира да се даде разрешение на клиента му да отвори пункт за залагане на конни и други състезания. Разрешението бе дадено и Джон беше вече свободен чак до изборите. Той прекоси Лондон, за да посети лейбъристкия предизборен комитет в Хакни, обядва малко късно със своя пълномощник в една кръчма и прекара целия следобед с него и други активисти от района в обсъждане на предизборната си тактика. Набелязаха подробна програма, предвиждаща между другото и поредица от събрания в учебни и други обществени заведения.

Върна се в Уест Енд в девет. Прекара един час с Пола и се прибра в къщи. В сряда, още преди девет сутринта, той беше отново в Хакни, обикаля по агитация цял ден и вечерта говори пред събрание, на което присъствуваха двадесет и трима души. В четвъртък се надяваше да се върне навреме за вечеря у Масколови, но в пет часа се обади на Клеър по телефона да й каже да отиде сама: бяха организирали друго събрание и макар да не се очакваха повече от около двадесетина посетители, щеше да подействува на привържениците му деморализиращо, ако отмени събранието заради едно гости.

В петък се върна в къщи за следобедния чай, за да види Том и Ана, преди да заминат при баба си. По-късно, когато децата си бяха вече легнали, той почувствува угризение, като си представи Клеър сама в студената вила, а себе си с Пола сред лукса на Принет Парк. Затова предложи на жена си да идат на кино, след което да вечерят в евтин местен ресторант. Клеър изглеждаше изненадана от хрумването му, но телефонира на жената, която идваше да пази децата в тяхно отсъствие, и си взе палтото.

Вечерта не мина добре. Токът спря по средата на филма. И понеже пристигнаха в ресторанта доста по-рано от часа, за който бе ангажирана масата, трябваше да чакат на разнебитено канапе до така наречения бар и да пият непредвидени аперитиви. Когато най-сетне седнаха на масата, Джон си поръча раци по провансалски, съжали веднага щом ги хапна и със зле прикрита завист наблюдаваше как Клеър си изяде пържолата на скара. И двамата нямаха какво много да си кажат: съзнанието на Джон беше заето с изборите, които не интересуваха Клеър, а и Клеър изглеждаше вглъбена в мисли за нещо, което не засягаше Джон.

Върнаха се у дома, платиха на жената, погледнаха децата и си легнаха. Джон направи като добър съпруг бегъл жест, който трябваше да покаже на жена му, че е готов за любов, но от отривистата й целувка бе ясно, че тя не е в подобно настроение. Затова се обърнаха с гръб един към друг и бързо заспаха.