Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (31)

Глава осма

Тери Пайк, Джими Скот и другите трима обвинени, че са ограбили четиридесет хиляди лири от специалния камион за превозване на ценности, бяха изправени пред съда „Олд Бейли“ в началото на декември. До това време Джон се бе виждал с Пола още два или три пъти — на обяд или на чаша питие, преди да се прибере в къщи. Разговорът неизменно се въртеше около две неща: тяхната неосъществена още докрай любов и защитата на Тери Пайк.

В началото Джими Скот не прояви готовност да се жертва заради приятеля си. Макар адвокатът му да бе съгласен с мнението на Джон — че при наличните доказателства осъдителната присъда е неизбежна и следователно трябва да се признае за виновен, — Джими продължаваше да живее с безпочвения оптимизъм на някои крадци, които, след като са видели как техни приятели биват освобождавани по силата на някакви неразбираеми технически подробности в съдопроизводството, се надяват, че подобно нещо може да се случи и с тях.

Ала на осмия ден от процеса, след като двамата полицейски инспектори, натоварени със следствието, дадоха показанията си и представиха събраните доказателства, този дундест, с хитри очички младеж изведнъж заяви, че се признава за виновен и бе преместен от подсъдимата скамейка. Той или бе подушил, че нещата не вървят в негова полза, или Тери Пайк му бе предложил повече пари. Причините за промяната в поведението му не бяха съобщени, но на Джон бе казано, че Скот е готов да се яви като негов свидетел в защита на Пайк. На десетия ден Джон, с перука и тога, се изправи от мястото си, сигурен, че в този момент Пола, седнала някъде сред публиката, го наблюдава.

— Мистър Скот — каза той, — аз защищавам мистър Пайк.

— Да… знам.

— Пайк приятел ли ви е?

— Да.

— Отдавна?

— Ами! Срещнахме се…

— Не ви питам къде сте се срещнали, мистър Скот, а откога се познавате.

— Шест месеца. Да, от шест месеца.

— Познавате ли някого от другите подсъдими?

— Не. Никого.

— Нито един от тях?

— Нито един.

— Добре. В показанията си тук пред съда полицейският инспектор Грийн каза, че когато влязъл в квартирата ви в събота сутринта, намерил една палка, два дамски найлонови чорапа, всеки с възел в единия край, и пачка банкноти от по пет лири, чиито серийни номера отговарят на номерата на откраднатите от камиона банкноти. Бихте ли казали на кого принадлежаха тези неща?

— На мен. Мои бяха.

— Палката?

— Да.

— Чорапите?

— Да.

— И двата чорапа?

— Да.

— И всички банкноти по пет лири?

— Да.

— Те си бяха ваши или вие ги донесохте в квартирата?

— Мои си бяха.

— Тери Пайк беше ли ги виждал?

— Не. Нали бяха заключени?

— Тери Пайк знаеше ли, че в квартирата ви има такива неща?

— Не.

— Имаше ли Тери Пайк нещо общо с този обир?

— Съвсем нищо.

— Знаеше ли той за обира, преди да го извършите?

— Не.

— Узна ли той за обира, след като го извършихте?

— Не. Нали казвам, съвсем нищо не знаеше.

— Благодаря ви, мистър Скот — каза Джон. — Нямам повече въпроси.

Той седна и прокурорът се изправи. Изражението му, както и трябваше да се очаква от представител на обвинението, беше невъзмутимо и любезно, но Джон се помъчи да разчете едва доловимите нюанси зад тази маска и да разбере дали колегата му е доволен, че ще подложи на разпит един признал се за виновен подсъдим, или в същност е раздразнен от възможността другият подсъдим да се изплъзне между пръстите му.

— Мистър Скот — започна прокурорът, — истински съм доволен, както съм убеден, че е доволен и почитаемият съд, загдето, макар и процесът да е вече доста напреднал, спестявате от времето ни, като признахте вината си. Може би ще бъдете още по-добър и ще ни спестите още време, като ни кажете кой друг, ако не присъствуващите тук подсъдими, ви помогна да ограбите камиона?

— Не ги познавам. Не бях ги виждал преди.

— Вие тръгнахте да обирате специално охраняван камион със съучастници, които не бяхте виждали никога преди това?

— Аз само карах колата. Оня ме заговори в един бар и каза, че има нужда от шофьор…

— В кой бар?

— Не помня.

— Сега ще помогнете ли на полицията да намери този човек?

— Не си го спомням. Честна дума, не го помня.

— Да, разбира се. И вие сте напълно сигурен, че независимо от другите доказателства този човек не е между подсъдимите?

— Оня от бара не е тук. А в колата де да знам? Те седяха зад мен и бяха с маски…

— Защото вие бяхте шофьорът?

— Да. Черната работа си я свършиха те.

— Тя не е във вашия стил, така ли?

— Точно така.

— Но само преди минута вие заявихте на моя уважаван колега, че палката, намерена в квартирата ви, е ваша.

— Е, да… разбира се… трябваше да си имам, нали?… За в случай на нужда…

— Нужда от какво?

— Е, ако играта загрубее.

— Разбирам. Искате да кажете, че ако нещата се бяха развили не според очакванията ви, щяхте да си послужите с палката?

— Не. Съвсем не. От този номер аз бягам.

— Но палката е ваша?

— Да.

— А банкнотите са от сандъчетата в камиона?

— Да, но на мен ми бутнаха само за карането.

— Петстотин лири?

— Ъхъ. В деленето мен ме нямаше.

— А Тери Пайк? Него имаше ли го?

Джими Скот се ухили.

— Той не е в тая работа, нали казах.

— Тъй казвате вие — гласът на прокурора се беше повишил с един или два тона. — А полицейският инспектор Грийн даде показания, че в квартирата ви е намерил два вързани чорапа.

— Те вървят по чифтове.

— Един за вас и един за Пайк?

— Вторият беше резервен.

— Имате си резервна маска?

— Ъхъ. Разбира се.

— Но си нямате резервна палка?

— Нямам си.

— А можете ли да ни кажете защо имате резервна маска, а си нямате резервна палка?

— Защото чорапите са два, нали? Мадамата ми не е с един крак…

Чу се смях сред публиката и прокурорът, изчерпал въпросите си, седна. Заседанието бе отложено за следващия ден.

Процесът продължи още една седмица. В защитната си пледоария Джон поддържаше, че щом Скот е признал, че инкриминиращите веществени доказателства са негова собственост, вината на Тери Пайк остава недоказана. Обобщавайки съдебното дирене, съдията — подобно на прокурора преди него — даде на съдебните заседатели ясно да разберат, че по негово мнение Скот е свидетел, на когото не може много да се вярва и че показанията му трябва да бъдат приети с резерви. Но три дни преди Коледа, когато съдебните заседатели обявиха заключението си, подсъдимите бяха признати за виновни, с изключение на Тери Пайк, който беше оправдан по всички пунктове на обвинителния акт.

Като се свърши с четенето на присъдата, Джон потърси с поглед Пола. Откри лицето й сред публиката и тя му се усмихна. После големите развълнувани очи се вдигнаха над главата му към мястото на подсъдимите. Джон успя да се обърне навреме, за да види как клиентът му кимна бегло по посока на Пола, след което бавно наведе глава и погледът му се заби право в очите на Джон. В този поглед имаше и триумф, и подигравка, и презрение.