Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (50)

Глава седма

Въпреки че сега Пола се грижеше за домакинството му, имаше едно задължение, което Джон не можеше да й повери и което тя също не прояви желание да изпълни — разчистването на дрехите и личните вещи на Клеър. В началото Джон просто пъхна в едно чекмедже нещата, които беше намерил натрупани на стола, а обувките и чехлите й бутна в дъното на скрина. После една неделна сутрин, когато децата бяха на църква с гувернантката, той прегледа чекмеджетата на тоалетката й, за да види кои бижута могат да се запазят за Ана, когато порасне. Като гледаше и пипаше предметите, принадлежали на Клеър, той си я спомняше така ясно, сякаш беше при него в стаята. Той не я чувствуваше само в душата си, а както един сън може да бъде толкова ясен, че известно време след като се събуди човек, мисли, че действително го е преживял. Така поради дългото си съжителство с Клеър спомените за нея му се струваха по-истински, отколкото ежедневието от преминалата седмица. Не се сещаше за конкретни случаи, а сякаш я виждаше да се движи из стаята, усещаше мириса на тялото й в леглото до себе си и я чуваше да вика от кухнята, че обядът е готов. Къщата беше тиха и Джон изпадна в носталгичен транс — изпитваше чувствата от времето, когато Клеър беше жива, но понеже знаеше, че е мъртва и не приготовлява обяда долу в кухнята, същите тези дълбоки чувства, които тогава бе приемал като нещо напълно нормално, сега се опитваха да избият от подсъзнанието в съзнанието му и все пак оставаха под тънката кора на сегашните му страсти. Под тази кора миналото и настоящето се сблъскваха и пробуждаха стари болки. Известно време Джон си мислеше за Клеър с истинска омраза — сбръчкваше чело и стискаше зъби, — защото жената, която сега усещаше и си спомняше със сетивата и ума си, му беше изневерила с Хенри Маскол. Той повтори шепнешком лъжата, която тя му беше подхвърлила небрежно: „Ще отида на вилата да видя дали всичко е наред… искам да свърша някои неща в градината преди пролетта“ — думи, които сега чуваше съвсем отчетливо, казани с нейния глас, макар че тогава почти не я беше слушал. После започна да си представя тялото й, преплетено с тялото на Хенри Маскол — жена му с най-добрия му приятел — и помисли със задоволство за отмъщението, което ги беше сполетяло от неизвестна ръка. После ревността утихна и го обзе такава могъща, неизразима, животинска мъка по Клеър, че когато се върнаха от църква, децата го намериха да плаче тихо над една нейна бисерна огърлица.

Именно защото споменът за Клеър идваше от нейните неща, Джон ги беше прибрал и отбягваше въпроса какво ще прави с тях. Този въпрос обаче го гнетеше. Имаше много поли и обувки в добро състояние, които можеше да продаде в оказионен магазин, ако можеше да понесе мисълта, че друга жена ще носи дрехите на Клеър. Нито пък можеше да се реши да ги хвърли на боклука. Реши, че ще е най-добре да ги изгори, но и това не беше лесно в малкия заден двор на една лондонска къща.

 

 

В края на май Пола нае с дългосрочен договор елегантна къща на Лорд Норт Стрийт — на пет минути път от Камарата на общините. На 1-ви юни сутринта, събота, тя предложи на Джон да заведе двете си деца да разгледат новия дом. Предишните обитатели бяха оставили къщата чиста и в добро състояние, но необзаведена: подът беше покрит с голи дъски, а на стените имаше тъмни правоъгълници, където картините бяха запазили боята от избеляване.

Разположението на стаите много наподобяваше къщата на Холанд Парк — кухня в приземния етаж и всекидневна на първия етаж. Основната разлика се състоеше в облицованата с ламперия столова на партера, свързана с кухнята чрез асансьор. Това приспособление направи най-силно впечатление на децата и докато Джон се възхищаваше на размерите на стаята, те играеха с въжетата и макарите.

На втория етаж над всекидневната имаше спалня, свързана с баня, а на таванския етаж бяха разположени още три спални и баня за децата и тяхната гувернантка.

— Вие ще кажете кой коя стая си избира — рече Пола, когато им показваше техните стаи, — а гувернантката ще бъде в третата.

— Трябва ли и тя да живее с нас? — попита Ана жаловито. — Не може ли да идва всеки ден като мисис Джайлс?

— Не — каза Джон. — Най-добре е да живее с нас.

— Ще се отървем от нея, когато Том отиде в пансион — рече Пола.

— Няма ли да ходя на дневно училище, татко? — попита Том.

— Още не е решено — каза Джон.

Когато слизаха по стълбите, Ана попита къде ще бъде стаята за игри.

— Има много стаи — каза Джон. — Например тази малката, срещу столовата. Не я ли искате?

— Аз мислех това да бъде твоят кабинет — каза Пола. — Сигурно ще ти трябва кабинет.

— Да. И аз така мисля. Тогава какво ще кажеш за тази стаичка в приземния етаж? — обърна се той към Ана.

— Мислех, че тя ще е подходяща за филипинката — каза Пола.

Джон се намръщи.

— Наистина ли ни трябва и филипинка? Гувернантката и прислужницата не са ли достатъчни?

— Не, за да ти бъда полезна като съпруга на политик, ще трябва да приемаме гости и аз бих желала да ти помагам.

— Разбира се.

— Тези филипинки са страшно добри. Почти не забелязваш присъствието им.

— Сигурен съм, че са добри, но не остава място за децата.

— Не могат ли да играят в стаите си?

— Сигурно могат.

— А къде ще гледаме телевизия? — попита Том.

— Сега ще ви кажа — рече Пола възбудено, както обикновено говореше на децата му. — Всеки ще може да си има по един малък цветен телевизор в стаята. Какво ще кажете?

— По един за всеки? — попита Том.

— По един за всеки — отговори Пола.

— А гувернантката?

— И за нея може да има телевизор.

— Не е ли малко прекалено? — каза Джон.

— Не виждам защо. Не струват скъпо. Във всеки случай ще излезе по-евтино, отколкото да се пристрои нова стая.

— А леглото? — попита Ана тъжно и стеснително. — Ще ми трябва легло.

Джон се усмихна, наведе се и я целуна.

— Разбира се — каза той. — Ще си имаш леглото. И същото бюро. И твоя скрин с чекмеджетата.

— А какво ще стане със стаята ми в къщи? И там трябва да има легло.

— Когато живеем тук, няма да живеем и там. Аз ще продам онази къща. Някой друг ще живее в нея.

— Искаш да кажеш, че вече няма да живеем в къщи ли? — попита Ана.

— Това ще бъде нашият дом — каза Джон.

Обядваха заедно в ресторант, което сега вече не беше такова събитие за децата, понеже се случваше често. Те се въртяха и се караха, докато чакаха да им сервират — на лицето на Пола личеше сдържано раздразнение, а Джон се ядоса и плесна Ана, която започна да плаче тихо в плътната си ленена салфетка.

Следобед оставиха Пола в Найтсбридж и се върнаха на Холанд Парк. Гувернантката си беше заминала за събота и неделя, така че бяха сами. Децата слязоха да гледат филм по стария черно-бял телевизор в стаята за игра, а Джон се качи във всекидневната да чете парламентарни доклади. Настроението му се беше подобрило. Чувствуваше се спокоен и необикновено весел. В пет слезе в кухнята, за да приготви чай на децата. Облече старата престилка, която използуваше при готвене, и сложи да се вари вода за спагети — любимото ядене на Том.

Децата дочуха, че баща им е в кухнята и дотичаха при него изгладнели, тъй като бяха яли малко от скъпата храна в ресторанта. Ана се качи на столче, за да вземе консерва с домати от шкафа, а Том нареди приборите. Те се смееха, скачаха и се гонеха около масата. Накрая, когато седнаха пред купичките със спагети, с настърган кашкавал и доматен сос, а Джон пред чаша чай, Ана го погледна и каза:

— Не може ли да останем в тази къща, татко?

— Не може — отвърна Джон, като гледаше в чашата си.

— Знам, че другата е по-хубава — каза Том — или поне ще стане, когато я боядисат и й сложат мебели и разни други работи, но на мен тази ми харесва повече наистина, не ти ли харесва и на теб?

Джон погледна децата, които слушаха напрегнато.

— Новата къща е по-близо дотам, където работя. Ще ми бъде по-лесно да се прибирам следобед да пием чай.

— Знам — каза Том, — но в тази къща са всичките ни неща и винаги сме живели тук, и мама живееше тук…

— Няма да е достатъчно голяма…

— Защо? Достатъчно голяма е. — Том спореше любезно, но настойчиво, а Ана гледаше с широко отворени очи.

— Няма да бъде достатъчно голяма, когато се оженя за Пола.

Том погледна надолу към чинията си.

— Не, наистина няма — съгласи се той.

— Наистина ли ще се жениш за Пола? — попита Ана.

— Да.

— Но нали си женен вече за мама?

— Вече не съм.

— Защото умря ли?

— Да.

— Хората вече не са ли женени, след като единият умре?

— Не са.

Тя кимна в знак на разбиране.

— Трябва ли да се жениш за нея, татко? — попита Том. — Не може ли да си живеем само тримата — без Пола, гувернантка и филипинка…

— Не, не може — каза Джон. — Ако работя тази важна работа в Парламента, наистина ще трябва някой да се грижи за мен.

— Ние ще се грижим за теб — каза Ана. — Обещавам ти.

— И няма да се караме и да се бием — добави Том.

— И ще стоим при баба Стрикланд и при баба Лок през ваканциите — каза Ана. — Те ще се грижат за нас.

Джон поклати глава.

— Страхувам се, че трябва да се оженя за Пола. Обещал съм и ми трябва някой… Като пораснете, ще разберете.

— Още малко, моля — каза Ана и подаде чинията си.

— И на мен, моля — рече Том, подавайки своята.

Джон започна да подражава на италиански келнер, който сервира спагети, и децата отново се разсмяха.

 

 

На другата сутрин Джон заведе децата на църква. Той сядаше и коленичеше, и пак сядаше като другите богомолци, но не следеше церемонията, нито слушаше проповедта. Умът му беше другаде. Какво да прави с вилата? Посредниците по сделки с недвижими имоти му бяха казали, че поради неотдавнашното убийство е почти невъзможно тя да бъде продадена. А какво ще прави със старото волво, което сега полицията му беше върнала и което стоеше заедно с новата кола пред дома му? Един търговец видя волвото и предложи да го купи като старо желязо. Джон отказа. А какво ще прави с мебелите, които Пола не искаше в къщата на Лорд Порт Стрийт. Стана му неприятно, че се оказва толкова трудно да се отърве от старите си вещи и се върна от църква в безжалостно, лишено от сантименталност настроение. Като начало той реши да се заеме с проблема за дрехите на Клеър, като ги нареди в големите кашони от винените бутилки. След това можеше да ги изгори или да ги даде някъде.

От първото чекмедже извади чорапогащите и бельото й, от второто — блузите й, от третото — пуловерите и жилетките й. Под тях намери три плика за писма, завързани с ластик. Взе ги и видя, че всичките са адресирани до Клеър с ясен методичен почерк. Изведнъж почувствува, че отмалява. От Хенри ли бяха тези писма? Или от друг любовник? Може би му е изневерявала и преди това, често, от много години? Отново погледна най-горния плик и видя италианска марка. Дали не бяха от някоя командировка на Хенри? Но почеркът не беше негов. Може би някой друг беше написал адреса за по-сигурно. Джон извади първото писмо. То започваше със „Скъпа Клеър“. Обърна страницата и погледна края: „С много обич, Майкъл“, Майкъл? Кой беше този Майкъл? Пак обърна плика и видя, че писмото е изпратено от йезуитския колеж в Рим. Сега си спомни, че възпитателят на Гай в „Стоунихърст“ — същият свещеник, който ги беше венчал — беше йезуит и се казваше отец Майкъл Пиърс.

Джон седна на леглото със странно усещане в краката. Отново погледна първото писмо. „Скъпа Клеър, Много се зарадвах на писмото ти, въпреки че душата ти е била неспокойна, когато си го писала.“ Зачете се по-нататък. Клеър явно беше писала на този свещеник, че Хенри й е дал аванси, които тя се изкушава да приеме. Йезуитът бе отговорил по-строго, отколкото можеше да се очаква: „… прелюбодеянието е безспорен грях… рак на душата.“ Джон видя своето име: „Не пишеш много за Джон — не мога да допусна, че искаш да го засегнеш и унижиш.“ Какво ли е отговорила на това? Джон погледна следващото писмо. Там имаше повече теология. „Не е сигурно, че ако спиш с Хенри Маскол, ще отидеш в Ада…“ Това звучеше повече по йезуитски. „Малко съм объркан, защото казваш, че обичаш Джон, а понякога, изглежда, че го презираш…“ Какво значи това? „Ако ти повече се интересуваше от живота на Джон и споделяше стремежите му, вероятно нямаше да се отегчаваш.“ Джон кимна в знак на съгласие.

Тези писма го разстройваха, защото отговаряха на писмата на Клеър до свещеника. Когато прочете и третото, Джон отиде във всекидневната, седна на бюрото на Клеър и писа на отец Майкъл Пиърс:

„Току-що намерих писмата Ви до Клеър. Сигурно вече сте чули, че тя и Хенри Маскол бяха намерени убити в нашата вила на 17-и февруари. Естествено много искам да узная какво е било отношението на Клеър към мен непосредствено преди смъртта й. Страхувам се, че моята любовна връзка, за която споменавате в едно от писмата си, не е измислена от Хенри Маскол. Аз пръв й изневерих, така че нямам право да негодувам срещу нейната изневяра. Въпреки всичко аз я обичах и ако не смятате, че по този начин ще злоупотребите с нейното доверие, ще Ви бъда благодарен да ми дадете възможност да видя писмата й.“

Три седмици по-късно йезуитът отговори от Рим.

„Гай ми каза, че Клеър е била убита. Никога не съм бивал така опечален от подобна новина — нито дори от новината за смъртта на моите родители. Още тогава мислех да Ви изпратя нейните писма, защото в тях тя пише как Ви обича, макар и да казва някои остри неща за Вас. Може би също ще се успокоите, като разберете колко малко е държала тя на Хенри Маскол. Нито веднъж не казва, че го обича, нито че той я обича. Страхувам се, че се е чувствувала изоставена и съжалявам сигурно колкото и Вие, че не направихме повече, за да й помогнем.

Интересно е, че говоря така, както обикновено се говори при самоубийство. Донякъде в тези четири писма се налага темата за духовното самоубийство и милостивият Бог ни е оставил доказателство, че тя е умряла в покаяние.

Тя не ми се е изповядала в прекия смисъл на думата, така че не нарушавам обета, като Ви изпращам писмата й. Въпреки това те са ми скъпи и ще се радвам, ако ги получа обратно.“

С най-добри пожелания:

Майкъл Пиърс, С. Й.

Джон прибра това писмо заедно с четирите писма от Клеър в джоба на сакото си и изчака вечерта децата да заспят. После седна на леглото, където беше спал с Клеър, подреди ги по дати, добави писмата на йезуита и прочете кореспонденцията в хронологичен ред.