Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (18)

Глава седма

Всеки път, когато Джон се виждаше с Джили Маскол, това хубаво, но иначе обикновено момиче все повече го завладяваше. Всичко, което тя правеше или казваше, сякаш подсилваше нейния чар. Той изучаваше несръчните й жестове, като че ли наблюдаваше грациозните движения на балерина, и слушаше в захлас баналните й забележки и глупавите й шеги. Ако нещо го възпираше, когато обядваха заедно, да й разкрие своята страст, то не беше от морални задръжки, а поради типичния за англичанина страх да не заприлича на глупак.

Ето защо в разговорите той предпазливо се приближаваше към признанието — казваше й колко е хубава, колко привлекателна я намира; колко му е приятна нейната компания, колко се е привързал към нея — и ако се наложеше да бие отбой, чувствата му можеха да се обяснят колкото със сексуално влечение, толкова и с едно бащинско отношение. Джон атакуваше, когато усещаше, че комплиментите му не само ще бъдат приети с удоволствие, но и върнати — а те се връщаха с невинно въодушевление: Джили изтъкваше, че тъкмо тя била привързана към него, че тъкмо тя имала полза от неговата зрелост, че тъкмо той, по-възрастният мъж, бил привлекателен за младото момиче и че неговото внимание я ласкаело, но накрая, рано или късно, положително щял да я сметне за скучна.

Това, което не казваше с думи, Джили изразяваше с погледи — с все по-чести и продължителни, жарки погледи. Веднъж тя дори смени кръстосаните си крака под масата, а Джон седеше с разтуптяно сърце и се мъчеше да разбере дали движението беше предизвикано от страстно желание, или просто й беше изтръпнал кракът. Той, разбира се, знаеше, че младите не подбират и беше сигурен, че ако стане любовник на Джили, нямаше да бъде първият. Във всеки случай би проиграл шансовете си, ако доближеше крака си до нейния под розовата покривка, а и не обичаше такива публични демонстрации на полово влечение. Тъй че не предприемаше нищо, а само хващаше ръката й, докато й говореше, както би хванал ръката на дъщеря си.

Един следобед в средата на октомври те излязоха от ресторанта, където бяха обядвали, и застанаха нерешително на тротоара, сякаш и двамата не искаха да се разделят.

— Къде отивате сега? — попита Джон.

— Нямам нищо определено — рече Джили.

— Аз трябва да се срещна с един колега в четири — каза Джон, — но бихме могли да се поразходим в парка.

— Само че ще вали — отвърна Джили, като погледна сивото небе.

— Не е изключено.

— Защо не дойдете да видите апартамента? — предложи Джили.

— Добре — рече Джон с глас, който трябваше да прозвучи, като че ли предложението й беше съвсем естествено, но въпреки това беше дрезгав. Той погледна часовника си. — Ще дойда съвсем за малко.

Спряха такси. След десет минути стигнаха до Уорик Скуеър, Джон плати на шофьора, а Джили извади ключовете си от чантата. Той я последва до стълбите, гледайки хубавите й крака над лачените й ботуши. Почувствува се развълнуван и радостно възбуден като шестнадесетгодишен хлапак. „Това е — помисли си той. — Положението се изясни. Няма връщане.“

Стигнаха третия етаж. Джили отключи вратата и Джон влезе след нея в малко антре. Съблякоха палтата си и минаха във всекидневната. Тя беше точно такава, каквато Джон очакваше: обзаведена безлично и украсена с красиво изписани покани, забодени върху полицата над газовата камина — едни за Джили Маскол, а други за Миранда Крийли.

— Ще ви покажа апартамента — рече Джили.

Джон я последва в кухничката, чиито прозорци гледаха към покриви и към задните стени на други къщи. В умивалника стояха няколко немити чаши и чинии, а на бюфета беше оставен отворен буркан с мляно кафе.

Продължиха по-нататък. Джон хвърли поглед на облицованата в зелено баня и влезе в спалнята на Миранда — двойното легло стоеше неоправено, отрупано е купчина смачкани дрехи.

— А това е моята стая — каза Джили.

Нейното легло беше единично и грижливо покрито с бродирана кувертюра. Синята нощница беше сгъната върху възглавницата. На скрина беше поставена в рамка снимка на родителите й, а върху тоалетката до пластмасовата опаковка на сух дезодорант и спиралата за мигли бяха наредени няколко стъклени животни — слон със зелен хобот, кон с розови крака, маймунка с жълта опашка. Джон погледна книгата на нощната й масичка: „Как се отглеждат понита“.

— Имате ли пони? — попита той.

Джили се изчерви.

— Ами… имам кон… в същност кобила. Мислех, че може да поиска да си има жребче.

Тя се насочи към вратата, като че ли желаеше Джон да излезе от спалнята й. Върнаха се във всекидневната.

— Как го намирате? — попита Джили.

— Кое?

— Апартамента.

— Разбира се, много ми харесва. Имали сте късмет, че сте го намерили.

Тя, изглежда, долови известна неискреност в тона му, защото каза бързо:

— Още не сме го подредили съвсем. Тук сме само от един месец. Но смятам, че накрая ще стане хубав.

— Вече е хубав — рече Джон, като си мислеше колко много този безличен апартамент подхожда на неоформения характер на седемнадесетгодишното момиче.

Стояха един до друг пред газовата камина.

— Искате ли кафе? — попита тя.

Джон се обърна към нея с усмивка:

— Не, наистина не.

— Тогава…

Той сложи ръка на рамото й, а тя се наклони към него и срамежливо вдигна ръце, за да го прегърне. Целунаха се, но устните на Джили не бяха неопитни, както Джон си беше представял. Напротив, те се разтвориха и езикът й се стрелна измежду зъбите, за да докосва и гали неговия.

Объркан от противоречивите впечатления, че Джили е невинна и същевременно опитна, Джон може би щеше да се отдръпне, ако не беше повлечен от потока на сексуалното желание. Покорни на природата повече, отколкото робите са били на царя, ръцете му притиснаха тялото й и той почувствува твърдите й гърди под жилетката от кашмир. Косата й гъделичкаше лицето му: през тесните си ноздри Джили дишаше ускорено, вкопчила в сакото му малките си ръце с изгризани нокти. Тъкмо се запътиха към дивана и чуха, че външната врата се отключва.

— Трябва да е Миранда — рече Джили, зачервена, но невъзмутима.

— Очаквахте ли я да си дойде? — попита Джон с раздразнение.

Джили вдигна рамене и в същия миг едно едро русо момиче влезе в стаята и ги изгледа любопитно.

— Миранда — каза Джили с победоносно изражение, — това е Джон Стрикланд.

Ръкуваха се.

— Познавате ли родителите ми? — попита русото момиче.

— Познавам ги — рече Джон.

Седнаха на дивана и започнаха разговор за общи приятели, а Джили отиде в кухнята да направи кафе. Когато се върна с чашите, Джон улови в палавия поглед към приятелката й някакво мълчаливо послание, което не можа да разбере. В четири без двадесет стана да си ходи. Джили го изпрати до вратата.

— Благодаря за кафето и за това, че ми показахте апартамента — каза той. — Имали сте голям късмет, че сте го намерили.

— Скоро ще си поканим гости за вечеря — каза Джили. — Трябва да дойдете. И Клеър, разбира се.

Отново се целунаха в устата и отново езикът й се стрелна измежду зъбите като лалугер из дупка.

— Ще се видим скоро — прошепна Джон.

— Добре — също шепнешком отвърна тя. — И благодаря за обяда.