Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (32)

Глава първа

Всяка година по коледните празници семейство Стрикланд отиваше за Бъдни вечер при родителите на Клеър в Бъси или при майката на Джон край Йорк. А Нова година посрещаха пак на едно от двете места, само че там, където не са били за Коледа. Спазваше се точно определен ред и през 1973 г. мама Стрикланд трябваше да ги посрещне първа. На 23-и декември и четиримата се качиха в старото волво и поеха пътя за Йорк.

Простата, четириъгълна къща на старите Стрикландови в селцето Стейнтън бе принадлежала някога на местния лекар. Това беше обикновена постройка, подходяща по-скоро за земеделски стопанин. Трудно можеше да бъде назована „имение“, защото в Йоркшър дори и къщите си знаеха мястото. „Манастирският двор“ (както майката на Джон наричаше дома си) стоеше твърдо на трето място в селото — след общината и жилището на енорийския пастор. Къщата беше прекалено голяма за сама вдовица и затова Алис Стрикланд обикновено използуваше само три от десетте стаи — кухнята, едната от спалните и малко холче, — които тя отопляваше с електрически печки. Останалите стаи — всекидневната, трапезарията и другите спални — тя поддържаше чисти и наредени за децата и внуците си. Когато някой от тях дойдеше, капаците се отваряха, порцеланът се избърсваше от прах и се включваше централното отопление.

Този начин на живот й допадаше, защото, остарявайки и останала без влиянието на покойния си съпруг, Алис постепенно бе започнала да се връща към реда в родната си къща в Халифакс, където приемната до главния вход се поддържаше точно по същия начин, като някаква светая светих на един образцов дом. Вярно е, че като съпруга на общински съдия тя трябваше да води живот, който в някои отношения я затрудняваше и я караше да се чувствува не на мястото си; ала тя не искаше да продаде „Манастирския двор“ и да се премести в някаква усамотена къща в предградията, защото това би означавало да загуби всичко, към което беше се стремила. Затова продължаваше да ходи на гости у съседите, не поради удоволствието да бъде в компанията им, а за да си припомня от време на време, колко далеч е стигнала в амбициите си за по-добро социално положение.

Ако на свой ред трябваше да кани гости на вечеря, Алис предпочиташе да го прави, когато синът й или дъщеря й са при нея. На Клеър, поради произхода й, тя гледаше като на особено подходяща събеседница за най-скучните гости от околността. Затова още с пристигането на Стрикландови за Коледа — въпреки явната им умора от дългия път — Алис се зае да обяснява на снаха си програмата, която бе вече изготвила.

— Семейство Тейлър ще дойдат тази вечер на гости, мила, а също и Фрамптън-Дъсетс. Е да, Джон, знам, че Тейлър не ти е по вкуса, но човекът е съдия и винаги му е приятно да разговаря с теб по правни въпроси. А Фрамптън-Дъсетс имат момче в „Стоунихърст“, където беше да се учи брат ти, нали Клеър? Специално с теб те просто жадуват да говорят на тази тема. А пък утре вечер съм поканила по на едно питие няколко души — не въздишай така, Джон, момчето ми, — всъщност иска ми се да направиш от твоето греяно вино, само че ще трябва да използуваш италианско вино, защото френското е много скъпо напоследък, освен, разбира се, ако не спре токът, в какъвто случай ще трябва да ги черпим с шери. Сара и Греъм също идват утре, тъй че и те ще помагат, но аз разчитам главно на вас. Ти си толкова мила със старите ми приятели, Клеър!

Джон се измъкна да донесе багажа от колата и да го качи горе. Клеър го последва. Настаниха се в една от спалните за гости. Поради това, че централното отопление бе пуснато същия следобед, стаята беше все още малко влажна. Докато вадеха вещите си от куфарите, Клеър се усмихна на мъжа си:

— Нещата не се променят, нали?

— Просто умирам от нетърпение да говоря със стария Тейлър за десети път по правни въпроси — каза Джон.

— И аз да приказвам за езуитите в „Стоунихърст“ вече трета година.

Клеър излезе от стаята, за да подреди дрехите на децата, а Джон се огледа да види къде да сложи гребена и четката си за коса. Както винаги всеки квадратен сантиметър беше зает от някаква джунджурия на майка му. Когато Клеър се върна, той тъкмо махаше от мястото й една от порцелановите статуетки от колекцията на Алис — малко овчарче със седем агнета.

— Тия човечета стават все повече. Размножават се като зайци.

— Трябва да видиш банята — рече Клеър. — Прилича на сергия.

Доста неща в Стейнтън ядосваха Джон, ала тази колекция от порцеланови статуетки беше най-големият дразнител. Не само защото фигурките се мъдреха върху всяка масичка и лавица в спалнята за гости, а и защото издаваха лош вкус — който пък на свой ред говореше за социалния произход на майка му. Или, както Клеър би казала, доброто възпитание не винаги е гаранция за добър вкус, но може да създаде у човека оня инстинкт, с помощта на който би могъл да познае дали едно порцеланово овчарче със седем агънца е шедьовър на изкуството или кич. В Бъси например нещата бяха овехтели, но това не им пречеше да поддържат атмосфера на изтънченост в цялата къща. А в „Манастирския двор“ абсолютно всичко, като се започне със самото название, измислено от Алис, и се свърши с украсените с пискюлчета покривки върху капаците на клозетните чинии, беше чистичко, спретнато и просташко.

Всичко това забавляваше Клеър. Но Джон се срамуваше. Вече толкова години той и сестра му Сара подкачаха не на шега майка си, но не успяха да променят вкуса й. Съдията, с острото си естетическо чувство, възпираше, докато беше още жив, това нашествие от порцеланови боклуци: само няколко фигурки бяха допуснати до всекидневната, а в кабинета му не можа да се провре нито една, дори не и малкия гвардеец, застанал на пост, който Алис веднъж му подари за рождения ден. Съдията постави войника върху перваза на прозореца в тоалетната на долния етаж. Но много скоро след смъртта му Алис започна юнашки да пълни колекцията си, наричайки я „моето хоби“. И рядко имаше случай да отиде до Йорк, Уест Кънтри или Лейк Дистрикт, без да се върне с една или две картонени кутии с деликатни статуетки, които хем струваха скъпо, хем говореха за лош вкус.

Срамът на Джон имаше няколко пласта. Преди всичко той се чувствуваше унижен, защото майка му издаваше не само произхода, а и претенциите си — тя например смяташе, че нейната колекция, макар и да не може да съперничи на съкровищата в замъка Хауърд, е все пак първа стъпка в тази насока. Нищо не я радваше и ласкаеше повече от това, да може да покаже статуетките на някого и да чуе похвалите му. Но Джон се срамуваше и от собственото си отношение към слабостта на майка си. Тя наистина можеше да си има недостатъци, но нима трябваше да бъде обвинявана, че е с лош вкус? Ако изобщо човек би могъл да бъде научен на добър вкус, то в случая с Алис беше вече твърде късно. А и щом самият той беше убеден, че естетическото чувство далеч не определя същността на човешкия характер, как можеше да я държи отговорна, че такова чувство й липсва? Джон знаеше също, че не точно грозотата на порцелановите фигурки го дразнеше; нито пък платените за тях пари, които не бяха малко и се отразяваха зле върху ежедневния бюджет на майка му. Истината — и Джон напълно я съзнаваше — беше, че той се притесняваше от отраженията на порцелановата безвкусица в обществото — сякаш майка му говореше на провинциален диалект или пък че миришеше на пот от некъпане. Възраженията му срещу статуетките бяха чист снобизъм и той беше съвършено наясно по този въпрос.

За щастие Масколови никога не бяха идвали в Йоркшър, а местните земевладелци, които бяха се сприятелили със съдията и жена му, или сами нямаха вкус, или отдавна вече бяха приели Алис Стрикланд такава, каквато си беше. Единственият друг човек, който също като Джон се дразнеше от фигурите, беше сестра му Сара. Но нейните възражения нямаха за основа някакви социални предразсъдъци, а произтичаха просто от разбиранията на Сара за функционалното предназначение на предметите във всеки дом — нещо, което тя, заедно със съпруга си Греъм, проповядваха с непоколебимостта и енергията на фанатици.

Като брат си и Сара беше наследила радикалните идеи на покойния съдия. Но въпреки това, тя дразнеше Джон не по-малко от Алис. И в това отношение сега сложи отлично начало, като пристигна на следващия ден с Греъм и трите деца с чисто нов ситроен-комби. Раздразнението на Джон, когато видя тая лъскава кола, не идваше от обикновена завист, нито пък от подтискащото осъзнаване на факта, че директорът на едно нищо и никакво училище в Ливърпул може да си позволи да купи такава нова кола, а той, преуспяващият лондонски адвокат, не може. Той например знаеше, че сестра му печели доста пари, като преподава в къщи частни уроци на бременни момичета или изтървани деца по на тринадесет години, които не можеха да ходят нормално на училище. А за забавачницата, където бяха настанили най-малкото си дете, Сара и мъжът й не даваха и стотинка. Джон знаеше също, че двамата много рядко посещават ресторант и никога не канят гости; че ипотеката върху къщата им е незначителна; че не плащат никакви застраховки; че изобщо нямат намерение да дават пари за образованието на децата си и че вноските им за пенсия ги дава държавата. Онова, което дразнеше Джон, не беше само умението на сестра му и зет му да се облагодетелствуват по всички възможни начини от безплатните услуги, осигурявани от местните общински и централни власти, нито че са могли да купят нова кола; дразнеше го най-много обстоятелството, че независимо от сравнително доброто им материално положение те и сега продължаваха да оставят впечатление за лишения и недоимък — тъй че Алис например винаги връщаше на дъщеря си парите, които са платили за бензин от Ливърпул до Йорк.

Дразнеше се също от ясния спомен за времето, когато Сара не криеше презрението си към ония, които си купуват вносни коли. Тя, както се казва, кроеше дрехите си според плата: след като се ожениха, тя и Греъм се настаниха в квартира под наем и това беше времето, когато говореха със злъч за дребните буржоа, които жак ли не се напъват да си купят, макар и с ипотека, собствена къща. После, след като с пари, дадени им от Алис, внесоха депозит за къща, но все още пътуваха с градските автобуси, презрението им бе адресирано към хората със собствени автомобили, които задръстват пътищата и отравят въздуха. Година по-късно бяха вече си купили мини-морис и тогава хулите им се насочиха към купувачите на вносни коли — тъкмо когато Джон и Клеър си купиха волвото.

Сара приличаше на Джон. Тя беше висока и стройна, имаше гъста черна коса, но лицето й бе по-заоблено, а в очите й просветваше острота. Мъжът й Греъм беше с няколко сантиметра по-нисък от нея и от пет години носеше увиснали мустаци. И двамата се обличаха небрежно, само с дрехи от памучен плат. Греъм обичаше да се хвали, че в гардероба му няма нито сако, нито връзка. Като специална отстъпка за тъща си той се появяваше пред гостите й със синьо копринено поло и подходящо за памучните му панталони памучно яке. Ала не прие с чувство за хумор забележката на Клеър, която каза, че това е неговият смокинг — намръщи се, като че ли някой от учениците му си е позволил повече от допустимото.

Греъм приказваше носово на напевен ливърпулски диалект и това, прибавено към изказванията и външния му вид, идваше да потвърди най-лошите подозрения на съседите на Алис Стрикланд за причините, довели до покварата на децата от държавните училища. Но в действителност Греъм съвсем не беше бунтар. Той бе минал през същото основно училище в Нюарк, където се е учил сър Исак Нютон, завършил бе университет в Лондон и вътре в себе си бе не по-малко консервативен от баща си, който бе химик. Ала Греъм беше и амбициозен и отрано бе осъзнал истината, че един мъж, който външно е съвременен, а вътрешно е старомоден, стига далеч. Той гледаше на памучните дрехи и на ливърпулския диалект като на белег за висока професионална квалификация и съчетавайки ги със съответните педагогически методи (против разхайтеността и така нататък), наистина бе отишъл далеч, защото, още нестигнал четиридесетте, бе вече директор на общо образователно училище.

На Бъдни вечер, след като гостите бяха си отишли, те изнесоха чашите, сложиха малките деца да спят, вечеряха, после сложиха и по-големите деца да спят и гледаха телевизия до десет и половина, когато токът спря. Алис запали свещите, които досетливо държеше на стратегически места из цялата къща, и заедно с Клеър отидоха на среднощната литургия в Йорк. Алис беше естествено англиканка и на сутринта щеше повторно да иде на службата в църквата на Стейнтън. Но католическата коледна литургия й харесваше, а освен това смяташе, че е редно да прави компания на снаха си. Джон, Греъм и Сара останаха да си свършат питието, все още седнали в малката всекидневна с лице към телевизора.

— Клеър всяка неделя ли ходи на църква? — обърна се Греъм към Джон, забравяйки за момент ливърпулския диалект.

— Да.

— А води ли и децата?

— Да.

— Ти не си ли против да им промиват мозъчетата със суеверни глупости?

— Не съвсем.

— Клеър наистина ли е вярваща? — попита Сара.

— Да.

— Смешно, нали? — каза тя. — Иначе жена ти изглежда умна.

— Вярата е в семейството й — рече Джон.

— Но вярата не е наследствена — подхвърли Греъм.

— Не, разбира се, че не е. — Джон стана да напълни пак чашата с вино, макар стомахът му да се разпъваше вече от колики.

— И вярва ли наистина?

— Сигурно. Не сме говорили по този въпрос.

— А опитва ли се да ти влияе? — попита Сара.

— Не.

— А ти опитваш ли се да й влияеш? — попита Греъм.

— С какво?

— С онова, в което ти вярваш.

— Понякога имаме политически спорове.

— На тая тема не сте ли на едно мнение? — учуди се Сара.

— Защо трябва да сме на едно мнение?

— Не сте ли и двамата консерватори?

— Аз не съм.

— Не си ли? Какъв си тогава?

— Лейбърист. Какъвто винаги съм бил.

Греъм се изсмя.

— Я не се шегувай!

— В същност вероятно ще се кандидатирам аз депутат.

— Като лейбърист? — Сара беше изумена.

— Естествено.

— Колко странно!

За момент настъпи мълчание.

— Къде точно? — попита Сара.

— Хакни и Харингей.

— Избраха ли те за кандидат? — попита Греъм.

— Не още. Изборната конференция е към края на януари.

— Но ти социалист ли си? — пак попита Сара.

— Съм. Като теб.

— Не живееш като социалист.

— Как живее един социалист?

— Поне не в две къщи.

— Половината от тези, които влизат в лейбъристкия кабинет в сянка, имат по две къщи.

— Те не са социалисти.

— Е, аз съм толкова социалист, колкото са и те. Това задоволява ли те?

Ново мълчание поради раздразнението и на двете страни.

— Във всеки случай — каза Греъм, все още слисан от новината, която Джон им съобщи — Парламентът е загуба на време.

— Възможно е — отговори Джон. — Кое не е загуба на време?

— Е, в края на краищата от него може и да има някаква полза — продължи Греъм. — Нали все някой трябва да приема законите? Но като оръжие, тия закони са доста ощърбени…

— Тогава какво предлагаш? Да оставим нещата на самотек?

— Не. Но трябва да се потъне по-надълбоко.

— Къде?

— В съзнанието на хората. Докато са още млади. Станат ли веднъж възрастни, съзнанието им закостенява. Всичко остава предразсъдък.

— Може и да си прав — каза иронично Джон. — Но някои хора променят мненията си, нали? Затова и от време на време правителствата ни се сменят.

— Сменят се, но каква е разликата помежду им? Искам да кажа, че като гледам кои седят в първите редици на местата на двете партии в Камарата на общините, всички са повече или по-малко еднакви. Единственият начин да промениш обществото е да промениш хората, а единственото място, където можеш да промениш хората, е училището.

— Като промиваш мозъчетата на децата?

— Наречи го както щеш — рече Греъм. — Аз сериозно мисля, че част от задълженията ми е да преодолея предразсъдъците, с които децата идват от различни семейства и различни социални среди, и да разтворя умовете им за по-свободолюбиви идеи, в числото на които включвам и социализма.

Джон се прозя.

— Отлично. Да се надяваме тогава, че в 1990 година ще гласуват за мен.

— Ако гласуват за теб, ще смятам, че нищо не съм постигнал — отговори Греъм бързо. Но се засмя, сякаш искаше да покаже, че се шегува.

Джон тъкмо се канеше да проговори, когато лампите светнаха внезапно. Те духнаха свещите и се върнаха към телевизията.

Греъм и Сара отидоха да си легнат в дванадесет и половина. Джон зачака Алис и Клеър. Заспа в стола си и в един часа беше събуден от отварянето на външната врата и от вълната студен въздух, нахлул в малката всекидневна. Стана и малко несигурно се отправи към хола. Клеър, все още с палто, го изгледа със светнало лице.

— Трябваше да дойдеш — рече тя. — Беше вълшебно.

Джон отново се прозя.

— Какво правихте? — попита Клеър.

— Гледахме телевизия. Говорихме за политика…

— О, не и на Бъдни вечер!

Джон вдигна рамене:

— Отивам горе.

— Идвам след минута. Майка ти приготвя топло питие.

Джон се качи на горния етаж и влезе в стаята на двете си деца. Те спяха — Том на гръб, лицето му спокойно като каменно изображение върху надгробен паметник на кръстоносец; Ана беше изритала чаршафите и одеялото и лежеше свита на кравай, устата й отворена, ръцете встрани. Джон я зави и взе двата големи вълнени чорапа, които стояха закачени в края на леглата. В стаята си той започна да пълни чорапа на Том с подаръци: мандарина в палеца, книга, шоколади и орехи в стъпалото, червена ябълка в петата. Клеър дойде и напълни чорапа на Ана. След това двамата влязоха на пръсти в детската стая и поставиха отново чорапите на място.

Казаха шепнешком „лека нощ“ на Алис. Взеха набързо по един душ, за да се стоплят, и затвориха вратата на стаята. В тъмното Джон разказа на жена си за разговора с Греъм. Клеър се изкикоти:

— Нали ти трябва доверен съмишленик? Ето ти го! — прошепна тя и го целуна за лека нощ. Но неочаквано устните й се разтвориха и въпреки късния час се отдадоха един на друг под одеялото. След което Клеър въздъхна и заспа, а Джон продължи известно време да лежи до нея с образа на Пола Джерард в главата си. После и той заспа.