Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (38)

Глава седма

Бяха изминали вече над два месеца, откакто Джон получи първия пристъп на „Иваниличитис“. Политическата му дейност, изглежда, го беше излекувала от отчаянието и съмненията, които го бяха завладели през лятото, но тази нощ, когато се вмъкна в леглото до Клеър, почувствува, че няма да заспи. Беше го обзела неопределена тревога. Пола, Клеър и децата преминаваха през съзнанието му и повтаряха думи, които ту имаха, ту нямаха смисъл, и той се чудеше дали наистина е буден, или е заспал и сънува. Кратки сцени от близкото минало проблясваха и изчезваха като при прожекция на диапозитиви в тъмна стая — трескавата дружелюбност на Пола към децата му; как Клеър променя отношението си и му казва да покани Пола на вечеря; после отново Пола, която се напъва в клозета и го пита: „Обичаш ли ме? Наистина ли ме обичаш?“, и изведнъж Гордън Прат, също седнал на клозета, го гледа загрижено: „Да не си загубил интерес? Да не си изгубил кураж?“

Заспа и отново се събуди, като се питаше къде е и коя жена лежи до него. После разбра, че е Клеър, и му се прииска да я притисне до себе си и да поплаче. Но как може — възрастен мъж? И какво щеше да й каже, ако я събуди? И защо трябваше тя да го успокоява?

Обърна се по гръб, загледан в тъмнината, и слушаше тиктакането на часовника. Още веднъж се помъчи да разбере какво го прави толкова нещастен. Изведнъж дъхът му секна. Часовникът продължаваше да тиктака, а той спря да диша, защото си опомни какво беше казала Пола за децата му — как ще страдат от разтрогнатия брак. Спомни си и забележките, които последваха, и се смръзна, защото разбра какво означаваше всичко това — Пола явно разчиташе, че той ще напусне Клеър и ще се ожени за нея.

Сега Джон отново дишаше, но тежко и ускорено, сякаш мозъкът му се нуждаеше от допълнителен кислород, за да разбере как Пола е стигнала до такава заключение и да измисли начина, чрез който да разсее това страшно недоразумение. Беше ли казвал на Пола, че мисли за развод или раздяла? Невъзможно, защото подобна мисъл никога не му беше минавала през ума. Може да си е представял смъртта на Клеър, но никога не беше помислял да я напуска, със или без децата. Какво беше казал онази нощ след Нова година, когато се беше върнал в Лондон? Дали в страстта си не беше загатнал, че ще напусне Клеър? Опита се да си спомни точно какво беше казал на Пола, но думите му се изплъзваха. Сети се, че тя каза, че не иска да разруши семейството му, а той отговори… Не си спомняше нищо. В същност ето какво бе искал да й каже: че любовта към нея не разрушава семейството му; това, че спи с нея, няма да повлияе върху брака му, защото макар любовта му към Клеър да не е вече нита романтична, нито сексуална, тя все пак съществува. Клеър му беше жена. Не беше и помислял да отрича този факт, нито бе искал да оставя впечатление, че някога ще я изостави.

Отново се обърна на една страна, поуспокоен, че е открил причината на тревогата си. Когато се срещне с Пола на другия ден, ще й обясни, че макар да я обича сега и че ще я обича винаги, няма никога да напусне Клеър. С тази мисъл той въздъхна като дете, което току-що е спряло да плаче, и заспа.

Решенията, които взимаме леко през нощта, не винаги могат да се приложат също толкова леко, след като се събудим сутринта. Веднага щом отвори очи, Джон си спомни какво трябва да направи вечерта. На закуска, докато гледаше как двете му деца весело се хранят, сякаш участвуват в телевизионна реклама, той отново твърдо реши да изясни на Пола, че няма да напусне семейството си. Ясно съзнаваше предимствата на един брак с Пола Джерард, но знаеше с абсолютна сигурност, че никога не би се решил да каже на Том или Ана, че той и Клеър „ще живеят в различни къщи“, или да изрече някакъв друг евфемизъм, с който хората си служат, за да обяснят развода; че няма да е с тях да ги гледа как закусват, а че ще ги вижда само в събота следобед, в междучасията или през ваканцията… Дори Пола да беше троянската Елена, той пак не би се решил да направи това. По-добре — мислеше си Джон, като си припомни един пасаж от Библията, — по-добре да вържеш на шията си воденичен камък и да се хвърлиш в морето, отколкото да разрушиш щастието и невинността на дете.

Клеър се вмъкна в кухнята с още неизмити очи и сънлива, все още облечена в халат. Тя накара децата да си обуят ботуши, преди да тръгнат на училище, защото навън валеше, и сложи обувките им в найлонова торбичка, за да се преобуят там. Когато Том и Ана излязоха, тя си наля чаша кафе и седна пред кухненската маса срещу Джон.

— Какво ще правиш днес? — попита тя.

— Надявам се да свърша с едно дело в „Оулд Бейли“.

— Ще се върнеш ли довечера?

— Страхувам се, че не. Трябва да отида направо в Хакни.

Тя въздъхна.

— Не мога да те видя напоследък.

Той погледна вестника.

— Скоро ще свърши, по един или друг начин.

— Дано не те изберат — измърмори тя в кафето си като непослушно дете.

— И аз казвам „дано“ — рече Джон, без да вдига глава от вестника. — Но вече е прекалено късно да се откажа. Трябва да издържа докрай.