Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (16)

Глава пета

Той пристигна за първата среща в „Дон Жуан“ на Кингс Роуд изнервен по две причини — първо, защото можеха да ги видят приятели и познати и срещата им да бъде изтълкувана зле; и второ, защото с обикновените си дрехи в убит цвят, толкова естествени за съда, но не на място тук, в Челси, щеше да падне в очите на момичето, преди още да има възможност да му се хареса. Посочиха му масата, която беше запазил, и той поръча чаша „Пунт е Мес“. Хвърли поглед върху менюто, потръпна при вида на цените и почна да яде едно от хлебчетата в панерчето пред себе си.

Келнерът му донесе питието. Времето минаваше. Почувствува се неловко, че седи сам на масата срещу празен стол, и си поръча още една чаша. В един и четвърт обмисляше дали ако тя не дойде, да излезе от ресторанта, или да обядва сам. Точно тогава се появи Джили Маскол. Тя се огледа, видя Джон и тръгна към него — като се усмихваше, разкопчаваше палтото си и по пътя събори хлебчетата от една маса.

— Съжалявам, че закъснях — каза тя.

Джон стана от мястото си. Един келнер мина след Джили, събра хлебчетата от пода и пое палтото й.

Седнаха един срещу друг.

— Тези проклети автобуси — рече Джили. — По-добре да ги нямаше, защото никога не знаеш кога ще дойдат. Чаках часове и трябваше да взема такси…

— Съжалявам — каза Джон.

— Господи, вие не сте виновен. Надявам се, че не бързате за някъде.

— Не.

Погледнаха менюто.

— Когато обядваш с по-възрастен мъж — рече Джили, — хубавото е, че не трябва да се притесняваш кое колко струва.

Джон се понамести на стола. Тя си поръча авокадо със скариди и телешко филе.

— С какво се занимавате сега? — попита Джон.

— О, все с този досаден курс за секретарки — отвърна тя. — И излизам с пъпчиви младежи вечер. Наистина Лондон ме разочарова.

— Какво очаквахте?

— Не знам. По-интересни хора, предполагам. Младежите са скучни, но такива са и възрастните. Живях у Хенри и Мери през първата седмица, когато дойдох тук, и мислех, че ще срещна интересни хора, но и техните приятели са досадни.

— Като мен.

Тя замълча и го погледна изпод миглите си с настойчив, отмерен поглед.

— Не беше досадно да ме поканите на обяд.

— Може би не. — Джон отчупи друго парче хляб. — И бих казал, че ако ни видят моите досадни приятели, ще бъдат, меко казано, шокирани.

— Бих могла да съм ви племенница.

За момент Джон помисли за дъщерята на сестра си — прилежна ученичка в гимназията в Ливърпул — и я сравни с обаятелното момиче, което седеше срещу него.

— Не бихте могли — каза той, като поклати глава.

— Тогава ваша кръщелница.

— Да.

— Като стана дума за кръстници — рече Джили, — познавате ли семейство Крийли?

— Малко.

— Вярно ли е, че дъщерите на Дженифър Крийли са от различни мъже и че истинските им бащи са им кръстници?

— Аз чух нещо друго — каза Джон.

— Какво? Кажете ми!

— Чух, че бащите са мъжете, чиито къщи тя е декорирала девет месеца преди раждането на децата.

— Аха, трябва да кажа на Миранда.

— Коя Миранда?

— Миранда Крийли. Момичето, с което живеем в един апартамент. Тя е най-голямата дъщеря.

— Но тя знае ли? За различните бащи?

— Разбира се, че знае.

— Кой, по дяволите, й е казал?

— Прочела го е в списание „Прайвит ай“.

— Ужасно!

— Не мисля, че много се вълнува. При това тя смята, че нейният баща е истинският й баща, защото тя е първата. Но Лора — сестра й — въобще не прилича на баща си. Не прилича много и на кръстника си.

— Кой е той?

— Дядо ми. — Джили избухна в смях и тъй като държеше чашата си под носа, виното се разля по покривката и остави малки морави петна. Тя сякаш не забеляза. — Смешно е, нали? Искам да кажа, това значи, че Лора Крийли би могла да ми е леля. Но аз ще й кажа за теорията с декорирането.

Чинията с авокадо беше поставена пред Джили и тя започна да се храни лакомо, но изискано. Джон я наблюдаваше — дългите й тъмни мигли бяха намазани с грим, разпиляната й кестенява коса падаше върху лицето й; малкият й червен език се показваше между идеалните устни, за да оближе една струйка от соса. Забеляза, че ноктите й са дълбоко изгризани.

— Това шокира ли ви? — попита той.

— Кое?

— За Крийли?

Джили вдигна рамене.

— Не особено. Но престанах да си правя илюзии… Впрочем и с Миранда е същото.

— Вашето поколение няма такива проблеми.

— Защо?

— Благодарение на противозачатъчните таблетки.

— Да, предполагам, че сте прав. — Тя изяде и последното резенче авокадо и се облегна назад с въздишка.

— Имате ли приятел? — попита Джон.

— Не, нямам определен приятел.

— А не харесвате ли някого?

— Не. Толкова са отегчителни.

— И Гай ли ви се струва отегчителен?

Тя се изчерви.

— Малко.

— Тогава трябва да потърсите някой по-възрастен — рече Джон с усмивка.

— Да — отговори тя и за трети път се втренчи в него без усмивка.

Сега разговорът се прехвърли на тема кино и театър, Хенри и Мери, Норфолк — и през цялото време Джон следеше само наполовина това, което тя говореше, толкова го разсейваше физическото й съвършенство. Не че я харесваше: по-скоро беше изненадан както в момента, когато за пръв път видя новородения си син, когато зърна миниатюрните му пръстчета. Джили Маскол нямаше нищо миниатюрно, но въпреки грима и несръчната й агресивност, тя беше неподправен пример на момиче в разцвета на своята младост. Джон виждаше само ръцете, лицето, шията, косата й. Останалата част от тялото й беше скрита под свободните, широки дрехи, които бяха на мода. Ако беше гола, той би бил също толкова очарован от розовите й гърди и от мекия й плосък корем. Разсъждавайки така, той си я представи гола и за пръв път въображението му се разпали.

Докато пиеха кафето, Джили го попита неочаквано дали Клеър знае, че обядват заедно.

— Още не — отговори Джон, сякаш е бил много зает, за да спомене на жена си за това.

— Ще й кажете ли?

— Не виждам защо не.

— И аз не виждам защо не — каза Джили бързо. — Просто сметнах, че трябва да знам, ако Хенри и Мери ме попитат нещо…

— О, не го пазете в тайна — рече Джон.

— Добре.

— Освен… — Той се поколеба.

— Какво?

— Би било хубаво да обядваме още веднъж заедно. Разбира се, ако искате.

— Искам естествено — каза тя с готовност. — Затова и попитах. Не бих желала да ви създам неприятности.

— Тогава по-добре да го запазим между нас — рече Джон. — Ще кажем само ако някой ни види.

— Добре — каза Джили. — Идеално.