Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (10)

Глава девета

На сутринта Джон се зае да обуздае градината. Беше убеден, че вилата в никакъв случай не трябва да бъде обрасла и запусната като Бъси, и макар че косенето и плевенето все повече му омръзваха, беше му приятно да въдворява ред с помощта на машина. Върна се гладен в един часа, доволен от половин ден работа.

Намръщи се, като видя, че на кухненската маса няма ножове и вилици.

— Не е ли готов обедът? — попита той раздразнено.

— Малко се забавих — каза Клеър, която сипваше боб в чиниите пред двете деца.

Джон седна.

— Сипи си — рече Клеър.

Джон отново стана и отиде до печката.

— Какво има? — попита той.

— Боб и печени картофи — отговори Клеър, — но ако искаш, опържи си яйце.

Той счупи две яйца в тиган и ги разби с дървена лъжица. Когато се изпържиха, извади от фурната един печен картоф, сипа малко боб в чинията си и я занесе на масата. Посоли картофа и бърканите яйца и започна да яде.

— Тази рецепта от книгата за майстор-готвачи ли си я взела? — попита той, без да се усмихва.

— Слушай — рече Клеър, — докато ти се забавляваше в градината, аз трябваше да изпера и да отида на пазар.

— Не съм се забавлявал.

— И аз не съм.

Тя седна до него с един печен картоф, който беше срязала с нож и намазала с масло, сметана, кълцан лук и стъргано сирене. До картофа имаше боб с готов сос и малко лютива подправка, а в отделна чиния — нарязан домат, поръсен със зехтин, лимонов сок, сол, пипер и лук.

— Можеше да направиш такова нещо и за мен — каза Джон.

— За бога — възкликна Клеър. — Ако не можеш да си нарежеш един домат… Дори Томи може да си нареже домат.

— А бобът…

— Джон, моля ти се. Ето и соса. Ето подправката. Казах, сипи си.

— Това горещото не ми харесва — рече Ана.

— Може ли да си пийна малко бира? — попита Том.

— Разбира се, че не — отвърна Клеър. Тя погледна вестника, който беше купила, докато пазаруваше, прегъна го и без повече церемонии зачете първата страница. Децата се караха дали Ана трябва, или не трябва да си сипе втора чашка портокалов сок, защото нейната чаша била по-малка от чашата на Томи, и ако той си сипел втора чаша, тя щяла да си сипе трета, и ако той изпиел един милион чаши, тя трябвало да изпие един милион и една. Джон мълчеше — сърдеше се за обяда, но не искаше да спори, за да не повдигне отново въпроса за отношението между жената и мъжа — въпрос, който оставаше нерешен между тях, както и проблемът за обучението в частни училища.

— Канила ли си някого? — попита той същата вечер.

— Теди и Таня може да дойдат, но малко се съмнявам — отговори Клеър, без да вдига глава от вестника.

— С всичките си деца?

— Ако дойдат, ще ги доведат.

Джон въздъхна. Клеър вдигна очи и го изгледа.

— Там е лошото — каза тя. — Няма достатъчно място, за да каним гости за по-дълго.

— А Масколови? Те биха могли да оставят децата си в Лондон.

— Сигурно са още в Норфолк. Във всеки случай хората не обичат да оставят децата си…

— Хенри няма нищо против.

— Откъде знаеш?

— Не е чак толкова грижлив баща.

— Не бих казала такова нещо.

— Постоянно ходи с други жени.

— Това са клюки. И не значи, че не обича децата си. Последва пауза, защото Джон отиде до печката да направи кафе. После той попита:

— Кого другиго бихме могли да поканим?

— Никой не държа особено да ми гостува — каза Клеър.

— Какво ще кажеш за тези хора, с които се запознахме у Масколови… семейство Грей?

— Не ги познаваме достатъчно.

— Може да им е приятно да дойдат за събота и неделя.

— Ако имахме още една баня… — започна Клеър, с което повдигна друг стар проблем.

— Не можем да си позволим още една баня — каза Джон раздразнено.

— Тогава да не каним Грей.

— Защо, по дяволите, да не използуват нашата баня.

— Мразя някой друг да се къпе в банята ми — рече Клеър.

— Ти си невероятна. Мръсната вана очевидно не ти прави впечатление, защото не я миеш.

— Не става въпрос за ваната…

— Изпражненията на Грей сигурно не миришат различно от тези на Маскол.

— Да, но Масколови ги познаваме.

— Сама си противоречиш — каза той. — От една страна, претендираш, че си прогресивна, а от друга, се държиш като жена от праисторическо време, която не търпи чужди миризми на своя територия.

— Пак правиш кръстосан разпит — каза тя, когато Джон премина към помпозния саркастичен тон, който звучеше така ефектно в съда. — Във всеки случай — добави Клеър — тя може да е хубава, но той е ужасно скучен.

— Добре — рече Джон, — но нека да поканим някого поне за неделя на обяд.

— Кого?

— Някого. Обади се на Харт, Фрейзър или на Себи Хауърд.

Тя се намръщи и погледна часовника.

— Какво има по телевизията тази вечер?

— Има, нещо в девет — каза Джон. И добави: — Какво ще кажеш за това?

— Кое?

— Някой да дойде в неделя на обед.

Тя въздъхна.

— Да, добре, ти покани някого, ако искаш.

— Обикновено жената се обажда.

— Аз не искам да идва никой в неделя на обяд — каза Клеър. — Аз не се отегчавам със семейството си. — Тя не изрече тези думи сърдито: сякаш мислеше за нещо друго.

— Аз не се отегчавам, но обичам да има компания.

— И аз понякога. Но знаеш, че сега всички сигурно са заети с нещо друго.

— Може да не са. Би могла да опиташ.

— При това винаги ми е малко неудобно да ги каня тук. Нито има къде да плуват, нито да играят тенис, нито нещо друго…

Джон се навъси.

— Значи, единственото, което може да те направи щастлива сега, е басейн и тенис корт… — Той стана и си взе пура.

— Не съм казала такова нещо — рече Клеър. — Но има граници на яденето и разговорите и… е добре, защо ще искат да прекарат неделята тук вместо в собствения си дом?

Джон погледна часовника: беше девет без три минути.

— Окей — каза той. — Не кани никого. — И гордо влезе във всекидневната, като остави Клеър да разтребва масата.

Малко по-късно тя се обади на други техни приятели — Джексън, които нямаха плувен басейн и тенис корт, и ги покани в неделя на обяд.