Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (12)

Глава първа

Скоро след като се върнаха в Лондон през септември, Джон и Клеър отидоха на вечеря у Хенри и Мери Маскол. Разговорът се насочи към изневярата — деликатна тема, защото никой не знаеше какво точно става в различните семейства. Мики Нейл — писател и хомосексуалист — може би тъкмо затова започна този разговор.

— Чухте ли — попита той, — че Сара Къмингс избягала с някакъв търговски пътник?

— Не е търговски пътник — каза Арабела Морисън, безлична, неомъжена братовчедка на Мери, която не можеше да предизвика клюки и затова държеше поне да бъде първата, която ги е чула. — Той работи у Хамбръс.

— Значи, все пак е търговски пътник, нали, Хенри? — попита Мики.

Хенри Маскол шеговито сбърчи гъстите си черни вежди.

— Той пътува, предполагам, и продава услугите на банката „Хамбръс“. Но и аз правя същото.

— Теб обаче никой не може да нарече търговски пътник — засмя се малко жлъчно Клеър.

— Така или иначе, това трябваше да му се случи — каза Арабела. — Да пътуваш по работа, е едно нещо, а да спреш в Париж на връщане от Персийския залив, за да мърсуваш един-два дни с Хенриета Джеймсън, е съвсем друго.

— Каквото повикало, такова се обадило — рече Мики и размаха малката си, подобна на кучешка лапичка ръка — жест, с който хомосексуалистите се разпознават.

— Добре е да се знае — каза Мери Маскол и се изчерви предварително от дързостта си, — че измамената съпруга има карт бланш.

— Струва ми се, че при мъжете това е по-малко сериозно, отколкото при жените — каза Клеър.

— Не виждам защо — рече Мери.

— За тях то не значи толкова много, не е ли така? — Клеър се огледа за нечия подкрепа, но тъй като Мики беше хомосексуалист, а Джон й беше съпруг, можеше да се обърне само към Хенри.

— В какъв смисъл? — попита той.

— Не може ли един мъж да мърсува ден-два в Париж с Хенриета Джеймсън, а след това да се върне в къщи и да бъде отличен съпруг?

— Според мен може — каза Хенри.

— А една жена не може ли? — попита Мери.

— Жената е склонна да обича мъжа, с когото спи, нали? — каза Клеър. — А щом го обича, тя иска да бъде с него. Тъкмо това разрушава семейството.

— Съгласен съм — каза Хенри.

— Ти, разбира се, че ще се съгласиш — каза Арабела Морисън, с което потвърди пред Мери слуха, че съпругът й изневерява.

— А ти не си ли съгласна? — обърна се Хенри към Арабела.

— Естествено, че не — засмя се тя. — Клеър е обработена от католическата църква. С този довод си служат мъжете от католическите страни, за да държат покорни жените си.

— Искаш да кажеш — рече Хенри, — че и жените са способни да се изтъркалят набързо с някого, без да задават въпроси?

Арабела се изчерви.

— Ако държиш да се каже по този начин, да.

— Е, ти по-добре знаеш, предполагам — рече Хенри.

— О, млъкни, Хенри! — възкликна Арабела и се изчерви от яд, защото излизаше, че или личният й живот е лишен от съдържание, или пък че е развратница.

— Може би и ние бихме го правили, ако ни се отдаде възможност — каза Мери Маскол, връщайки се към въпроса на мъжа си. — В края на краищата Дженифър Крийли роди три дъщери от трима различни мъже и това с нищо не се отрази на брака й.

— Хората какво ли не говорят — рече Джон, който за разлика от другите двама мъже беше с костюм и връзка. — Не им вярвам особено.

— О, сигурна съм, че е вярно — каза Мери.

— Толкова е вярно, колкото и че се занимава с декориране на апартаменти — добави Клеър.

— Казват — рече Мики, — че ако си спомниш чия къща е декорирала девет месеца преди раждането на всяко дете, ще знаеш и кой е бащата.

— А аз се чудех защо взима толкова скъпо — каза Хенри.

— Доколкото си спомням — рече Мери, — ти я препоръча на родителите си… Не декорира ли тя апартамента на Итън Скуеър?

— Господи! — възкликна Хенри. — Да не смяташ, че се падам брат на една от малките Крийли?

— По-скоро баща — отвърна язвително Мери.

— Ти ме надценяваш — каза Хенри, пълнейки чашите на гостите си с вино.

— Това не мога да го проумея — рече Мики, който имаше жълтеникав тен, нежни черти и напевен глас. — Мислех, че щом човек си намери съпруг или съпруга, заживява щастливо завинаги.

— Глупости — рече Хенри. — Ти и твоите приятели сте развратни като котки.

Мики трепна, защото, макар да се знаеше, че е хомосексуалист, обикновено за това не се говореше така открито.

— Мъжете изневеряват на жените си — продължи Хенри, — защото им омръзва да спят с една и съща жена. Толкова е просто. — Той говореше с дълбок, убедителен глас.

— А на жените не им ли омръзва да спят с един и същи мъж? — попита Клеър.

— Не знам — отвърна Хенри. — Омръзва ли им?

— Повторението е майка на отегчението — рече Джон.

— На кого най-напред му омръзва? — обърна се Мики към Арабела.

— Откъде да знам? — отговори му тя.

— Въпросът не е толкова на кого пръв омръзва — каза Джон. — Въпросът е в това, че сексът не е особено важен за жените или по-скоро, че той води до други неща. Ето защо мъжете според мен се чувствуват понякога измамени.

— Защо измамени? — попита Мери.

— Защото в началото, когато двама души спят заедно, сексът е самоцел: и за мъжете той си остава самоцел, докато за жените се превръща в средство за постигане на цел…

— Каква цел?

— Децата.

— А мъжете не искат ли деца?

— Не на първо място — каза Джон. — Мъж и жена се срещат. Харесват се. Влюбват се и се любят или обратното. Оженват се. Следва период на опияняващо съвкупление, докато жената забременее. После почти изведнъж тя губи интерес към секса. Затваря се в себе си. Иска да я оставят вечер на мира, за да си прочете романа или да спи. Съпругът е озадачен и ядосан. Ако е на най-ниското стъпало на социалната стълба, той я бие — имаме десетки такива случаи в съда. Ако е горе, има време и възможност да потърси други жени.

Той замълча ефектно и отпи от виното си. Както у много мъже на средна възраст, професията беше започнала да се отразява на маниерите му. Говореше отмерено като съдия, който обобщава данните по делото.

— Докато жената вярва, че мъжът й няма да я изостави — продължи Джон, — тя се примирява с изневярата. Остава й детето. Кърми го със загадъчната усмивка на Мона Лиза. Бащата е изпълнил функцията си. За нея той е излишен.

— Тогава защо омъжени жени имат любовни приключения? — попита Арабела.

— Това е следващият етап — рече Джон. — Щом проходят и проговорят, с една дума, щом пораснат, децата започват да искат и стават досадни. Сега майката отново се нуждае от бащата, за да има авторитет; а той, щом открие собствените си черти в дундестото личице на детето, е вече най-после готов за бащинска гордост. Изоставя любовницата си. Тя му създава много грижи, отнема му прекалено много време и, главното, струва му прекалено скъпо. И тъй, вместо да си определя срещи след работа, той бърза към дома, за да види децата, преди да са си легнали.

— Децата — прекъсна го Мери, — които цял ден са били невъзможни с майка си, а са очарователни с татко си за половин час, преди да си легнат.

— Точно така — продължи Джон. — От този момент жените са изложени на риск. Те завиждат на съпруга си за работата му. Домът се превръща в затвор. Домакинството става робство и наказание. Мечтаят за любовник, който да ги освободи. Те са незащитен град, който всеки похитител може да покори.

Джон млъкна и изпи остатъка от виното си. Хенри веднага напълни чашата му.

— Какво мислиш за тази теория? — попита той Арабела.

— Мъжки цинизъм — отговори тя.

— Не мисля, че е толкова просто — обърна се Клеър към мъжа си. — Някои семейни двойки просто разбират, че не си подхождат.

— Не съм съгласен — каза Джон. — Виж семейство Греъм. (Ставаше дума за едно семейство, което всички познаваха; и за двамата съпрузи бракът им беше втори.) След като веднъж са минали през развода, с цялото страдание, което той е причинил на децата, сега вече си дават сметка, че голяма част от онова, което са смятали за несъвместимост на характерите, е било в същност свойствено за всяка брачна връзка.

— Може би — каза Клеър.

— Аз имам по-друга теория — рече Хенри с дяволита усмивка. — Тя ми хрумна в Норфолк, когато наблюдавах пилетата във фермата. Имаше два петела и четиринадесет кокошки. Човек би казал, че това устройва всички — петлите ще си разделят кокошките и кокошките ще си разделят петлите. Нищо подобно! Единият петел, който очевидно беше по-голям, по-ярък и по-наперен, имаше всичките четиринадесет кокошки, а другият — дребен и неугледен — нито една. Не че първият петел държеше втория далеч от пухестите трътки на четиринадесетте кокошки. Кокошките не искаха да имат нищо общо с него. Кълвяха го, щом се приближеше. Не му даваха дори да яде от тяхната храна. Отнасяха се с презрение към него, защото предпочитаха една четиринадесета част от първия петел пред една седма от втория.

— Това е банална констатация — рече Арабела. — Киплинг или някой друг вече го е казал.

— И не може от кокошките да се правят заключения за човешкия род — добави Мики.

— Аз пък мисля, че може — каза Хенри. — Половият акт е животинско действие. Колкото и да го украсяваме с поезия и музика и да го представяме изискано, чукането си е чукане. Не можеш да го преобразиш. И жените, като кокошките, предпочитат яркия пред някой сив петел, който ще им принадлежи изцяло; или, казано по друг начин, предпочитат да ги чука привлекателен мъж, който върти няколко жени, отколкото някой безличен тип, който разчита на брачните обети, за да се добере до мек задник.

— Бих желала да не си служиш с американски изрази — каза Мери.

— И каква е целта на това предпочитание? — попита Джон.

Хенри вдигна рамене.

— Това е естественият подбор, не е ли така? Най-годният оцелява.

— Това е изключително… цинична философия — рече Клеър.

— Не обвинявай мен — каза Хенри. — Не аз съм измислил човешкия род.

— Твоята позиция тогава е следната — каза Джон, който обичаше да обобщава доводите на другите. — Мъжът може да изневерява на жена си, защото такава е природата. За жената това го прави по-привлекателен и затова тя го обича повече. Така семейната връзка се заздравява. Но ако жената изневерява на мъжа си, за него това означава да избере едно от две неща, като и двете водят до разбиване на семейството. Той или трябва да се примири и следователно да се разведе, или трябва да прости, като се преструва, че не вижда какво става — и в резултат престават да го смятат за мъж. Жена му го презира и рано или късно си отива завинаги с петел номер едно.

— Именно — рече Хенри. — Точно така стана със семейство Фаръл. Той много добре знаеше какво става, но се преструваше, че не вижда. Дори се опитваше да неутрализира някои от нейните любовници, като се сприятеляваше с тях. И тя все повече го презираше, докато накрая избяга.

— Изглежда, искаш да кажеш — рече Джон, — че независимо дали ни харесва, или не, в отношенията между мъжа и жената има елемент на онова, което обикновено се нарича садомазохизъм.

— Разбира се — рече Хенри. — Колкото и мил и деликатен да е един мъж, той неизбежно е активният, защото той чука жената, а тя е, която го приканва легнала по гръб с разтворени крака.

— Отвратителен си — възкликна Мери и се изчерви.

— Разбира се, че съм отвратителен — засмя се Хенри. — Сексът е отвратителен. — Той се обърна към Клеър с подигравателна усмивка. — Отвратителен е, нали? Затова монахините и свещениците се отказват от секса, защото става дума за нещо много повече от обикновено съвкупление. Става дума за триумф на силата!

— Глупости — каза Клеър. Тя посрещна думите му, без ни най-малко да се смути. — Много мъже и жени се обичат тихо и културно.

— Не му обръщай внимание — рече Мери. — Той само приказва. Мога да ви уверя, че съвсем не е този петел номер едно, какъвто иска да се изкара.

— В действителност суперагресивните, супермъжествените типове — каза Арабела — по този начин обикновено компенсират страха си от сексуалната непълноценност. Ти вероятно наистина си с комплекс, Хенри.

— Драги Хенри — рече Мики, — да не би това да е твой своеобразен, мил, заобиколен начин да правиш предложение?

 

 

В колата, на връщане от Болтънс, където живееха Масколови, Джон размишляваше върху казаното от Хенри.

— Мислиш ли, че вярва на теориите си? — попита той Клеър.

— Не. Мисля, че само така си приказва, просто да поддържа разговора — отвърна тя. — Също както и ти с твоя социализъм.

Джон не каза нищо и Клеър, която караше (защото беше пила по-малко от него), го погледна, сякаш искаше да разбере дали не се е обидил.

— Не мислиш ли? — попита тя.

— Не — каза Джон. — Не мисля, че моят социализъм е просто тема за поддържане на разговор. — Тонът му беше хладен.

— Не живеем точно по социалистически — рече Клеър.

— Не е важно какъв живот водиш. Става въпрос за вътрешно убеждение.

— Не можеш напълно да откъснеш теорията от практиката.

— Те не са непременно свързани.

— В логиката може би не. Но в живота са свързани.

Върнаха се в къщи и леко пияни се любиха, след което Джон остана буден, страхувайки се от нов пристъп на „Иваниличитис“. Вместо да брои наум, за да заспи, той се опита да си спомни кога за последен път се бяха любили. Накрая заспа изтрезнял, но без да успее да си спомни кога именно.