Пиърз Пол Рийд
Един женен мъж (53)

Глава десета

В понеделник, 29-и юли — пет дни преди сватбата — сър Питър Кракстън телефонира на Джон в Камарата на общините и го попита дали може да намери време да намине към бюрото му същата седмица.

— Полицията да не е открила нещо? — заинтересува се Джон.

— Не. За съжаление още не е. Искам да поговорим по съвсем друг въпрос — каза сър Питър. — Има някои формалности около женитбата, които трябва да уредим…

За Джон седмицата беше наситена със задължения (шивачът още не бе готов с гълъбовосивия му жакет), но нямаше какво да се прави и той се съгласи да отиде в бюрото на сър Питър в Линкълнс Ин в петък сутринта.

Когато Джон пристигна, там имаше още един човек — оплешивяващ и с очила, — когото сър Питър представи като мистър Мейтланд, помощник-управител на клона на банката „Кутс“, в който Пола имаше сметка.

— Седнете, моля. — Сър Питър посочи на Джон тапициран с червена кожа фотьойл пред писалището, а на мистър Мейтланд — един доста по-неудобен стол в ъгъла. — Тъкмо преди да дойдете, се обадих на инспектор Томсън. Той беше съвсем откровен. Каза, че не са направили и крачка в следствието по убийството на жена ти, Джон.

— Никого ли не подозират?

— Каза, че са имали някои следи и грижливо ги изследвали, но не стигнали доникъде. Не е имало никакви отпечатъци, нали разбираш? Както се изрази Томсън, убиецът е бил или много късметлия, или е изпечен професионалист. — Сър Питър се настани на своя стол, който беше най-удобният от всички. — Но — продължи той — събрали сме се тук да говорим за по-приятни неща.

Отзад мистър Мейтланд се поизкашля.

— Както вероятно предполагаш — започна сър Питър с мазен глас, — сър Кристофър Джерард е много богат човек. Това обаче, което много вероятно не си предполагал, е, че Пола, веднъж омъжена, става също много богата жена.

— Допусках, че има някакви пари — каза Джон.

Сър Питър се намръщи, като че ли раздразнен от прекъсването.

— Нещата са малко сложни, затова позволи ми да ги изясня. До този момент Пола не е имала собствени пари. Тя е била издържана от баща си. Но щом сключи брак, става собственица на обезпечено с гаранции и превръщаемо в парична стойност материално имущество, което е било прехвърлено на нейно име в деня на раждането й. Но договорът за правото на собственост върху това имущество съдържа някои клаузи, за които днес, сър Кристофър вече съжалява. Пола, преди да се омъжи, не е можела да пипне нито вложения на нейно име капитал, нито приходите от него и затова всички разходи по издръжката й са били за сметка на личния доход на бащата. А през всичките тези години нейното имущество е нараствало поради освободените от данъчно облагане лихви и дивиденти и в настоящия момент е стигнало обща стойност… — той хвърли поглед към някакъв лист пред себе си върху бюрото — от приблизително три и половина милиона лири.

Мистър Мейтланд отново се поизкашля.

— Никога не съм предполагал, че има толкова много — каза Джон.

— Е, радвам се, че мога да ти съобщя една толкова приятна вест — рече сър Питър. — Но… не точно затова си позволих да отнема от времето ти тази сутрин. В договора за правото на собственост — това е наистина един особен документ и бързам да кажа, че не съм го писал аз, — е предвидено да се отпуснат на Пола и на бъдещия й съпруг още преди да е сключен бракът, суми до десет хиляди лири, което значи общо до двадесет хиляди… или по-точно, да им се отпуснат заеми до този размер, които след това, след брака, ще бъдат погасени със средствата от новопридобитата по същия договор собственост. Подозирам, че оня, който е съставил този договор, вероятно е смятал, че Пола ще се омъжи за просяк, на когото ще му са нужни пари за венчалния костюм. Както и да е. Важното е, че ти и Пола можете да изтеглите от бъдещата й собственост заеми, преди още бракът да е сключен, които да не надхвърлят общо двадесет хиляди лири.

Джон се усмихна.

— Мисля, че през времето от този момент до утре следобед няма да ми трябват десет хиляди лири.

Сър Питър пак се намръщи.

— И аз така предполагам. Но от сър Кристофър ми е възложено да възстановя от вложенията на името на Пола всички пари, които са били изплатени на нея или на теб преди брака.

— Не ви разбирам ясно.

— Сър Кристофър смята, че както е предвидено в договора, трябва да му се възстановят, доколкото е възможно, разходите по издръжката на Пола.

— Но защо? След като й подарява един Реноар…

— Картината е купена със средства от вложенията на дъщерята, а продавачът е сър Кристофър. Нали виждаш, той е истински финансист. У него пари в брой не се намират.

— А не може ли просто Пола да му се изплати, след като се оженим?

Сър Питър се поколеба.

— Може, но не изцяло. Не бива да се получава така, сякаш сър Кристофър е също облагодетелствуван от вложенията, направени на времето на името на дъщеря му.

— Да, естествено.

— Тя положително може да му възстанови след сватбата сумите, които е получила през сегашната финансова година. Но получените през миналата финансова година суми могат да бъдат възстановени само чрез тези „заеми“, за които говорих. Което значи, че за двете финансови години сър Кристофър може да разчита да му бъдат възстановени по издръжката на дъщеря му от общо не двадесет, а четиридесет хиляди лири.

— Разбирам.

— Добре. Значи, сега трябва да установим какви парични суми си получил от сър Кристофър чрез Пола през двете години преди 5-и април.

— Но аз не съм получил никакви суми.

Сър Питър се усмихна.

— Доколкото ми е известно, получил си някои подаръци от мис Джерард, за които сега можем да кажем, че са били купени със средства от заемите, отпуснати на теб и бъдещата ти съпруга по силата на договора за правото на собственост върху вложените на името на мис Джерард имущества.

— Да, разбира се, Пола купи кола.

— Която струва 2 584 лири — обади се мистър Мейтланд.

— Можеш ли да си спомниш нещо друго? — попита сър Питър.

Джон се изчерви.

— Имам от нея подарък някои ризи и други неща.

— Добре. Ще ги пишем в графата „разни“. Да кажем 200 лири?

— Нямам идея.

— Трудно е наистина да се пресметне точно. Ще ги пишем 200 лири. — Той отбеляза на листа пред себе си цифрата. — Предполагам, сега разбираш защо не поканих и Пола да дойде тук тази сутрин.

— Да, разбирам.

Сър Питър погледна над рамото на Джон към мистър Мейтланд.

— Имаме ордер на името на Т. Е. Кларк, нали?

— Да.

— Това е гувернантката на децата ми — каза Джон.

— И друг ордер на името на Е. А. Джайлс — каза мистър Мейтланд.

— Това е жената, която чисти къщата.

— Нещо друго има ли? — попита сър Питър.

— Пола купуваше от време на време пасти на децата — рече Джон саркастично. — По тази точка можете да пишете пет или десет лири.

Сър Питър незабавно написа цифрата.

— Нищо повече?

— Нищо повече.

Мистър Мейтланд се изкашля.

— Страхувам се, че може би сте забравили петте хиляди лири, които мис Джерард ви е дала през февруари.

Джон се извърна. Лицето на банковия чиновник не се виждаше добре поради светлината от прозореца над него.

— Какви пет хиляди лири?

Мистър Мейтланд придвижи върха на писалката си по извлечението от сметката на Пола.

— На 15-и февруари — рече той — тя е изтеглила пет хиляди лири в брой.

— Но за какво са й били?

— Тя каза, че са за вас.

— На мен не са ми били нужни пет хиляди лири, и то в брой.

— Струва ми се по това време салдото на собствената ви сметка е било отрицателно.

— Но никой не изплаща изтегления от банката кредит в брой — каза Джон нетърпеливо и раздразнено.

— И на мен ми се видя странно — отвърна мистър Мейтланд, — но мис Джерард обясни, че… хм… че сте женен и че жена ви е узнала за дълга.

Джон се изсмя.

— Абсурдно! Жена ми изобщо никога не се е интересувала какви вземания-давания имам с банката.

— Важното — обади се сър Питър — е не какво си направил с парите, а дали си ги получил. Защото, ако си ги получил, ще възстановим сумата…

— Естествено, че не съм — каза Джон.

Сър Питър въздъхна.

— Щеше да е много по-просто, ако беше ги получил.

Джон се извърна към банковия чиновник.

— Сигурен ли сте, че тя е изтеглила пет хиляди лири? В брой? На 15-и февруари?

— Сигурен съм, мистър Стрикланд. Аз лично й броих парите. Помня дори как каза, че не е трябвало да носи чанта.

— Каква чанта?

— Представяла си, че пет хиляди в брой ще са голям куп пари и затова бе дошла с един син платнен сак.

Джон погледна сър Питър. За момент очите им се срещнаха. След това сър Питър отклони погледа си и каза:

— Не е наша работа да се интересуваме какво е направила Пола с парите. Представете си, че ги е заложила на конните състезания. Нас ни интересува това, че мистър Стрикланд не е получил тази сума и следователно не можем да я извадим от отпуснатия му за финансовата 73–74 година заем.

Той продължи да приказва, но Джон вече не слушаше и веднага щом стана възможно, се измъкна от бюрото на сър Питър и се отправи с волвото, което бе струвало 2 584 лири стерлинги, към Първз Мюз. Пола не беше в къщи. Този следобед те трябваше да се видят за последен път преди сватбата и Джон си помисли, че може да е излязла с майка си, за да обядват заедно, или пък е отишла до Принет Парк с булчинската си рокля, която, както и неговият костюм, бе станала готова едва предния ден. Но когато се качи във всекидневната, видя, че роклята лежи върху канапето — внимателно поставена там след последната проба. Вперил поглед в бездушната бяла дреха, Джон я видя като погребален покров на Клеър. Той седна в едно от креслата във всекидневната, която сега беше цялата обляна в слънце, и призова във въображението си образите на своите две жени — първо на едната, после на другата, и двете невинни, хубави, нежни: и двете, както сега вече знаеше, способни на бездънно коварство.

Помъчи се да си спомни изражението върху лицето на Пола, когато преди шест месеца неочаквано се беше дотътрил до същата тая стая, два дни след като тя бе изтеглила пет хиляди лири и ги бе поставила в синия платнен сак. Това беше на другия ден, след като Клеър беше убита и той я бе заварил насаме с Тери Пайк. Какво имаше тогава в очите й — вина или страх? Джон си спомни благия й успокояващ глас, видя откритото й невинно лице. Но сега той изпитваше безкрайно недоверие към Пола и не се съмняваше, че в синия платнен сак, който Тери бе отнесъл тогава със себе си, е имало не пижама и четка за зъби, а пет хиляди лири стерлинги в брой. Но защо е трябвало тя да му дава тези пари? Подарък за раздяла? Или възнаграждение? За какво? Той си припомни как тя бе цитирала от „Ромео и Жулиета“, когато за първи път отидоха да обядват заедно. Стана, отиде до библиотеката и намери пиесата.

По бузите ти глад е издълбан,

в очите ти оскъдица се гърчи,

презрение привежда ти плещите —

светът ти е враждебен и законът,

от него писан, ти е също враг.

Законът взима твоите права,

ти наруши го и ВЗЕМИ ТОВА.

Ромео подкупва аптекаря да му даде отрова. Но за какво може да е плащала Пола на Тери Пайк? Какво е искала тя от него? И каква услуга би коствала тая цена?

Джон се върна към камината и бързо седна, защото в мозъка му изведнъж се промъкна подозрение, което направо го обезсили, сякаш сърцето му бе престанало да помпа кръв към главата. Чу вратата долу да се отваря. Остана неподвижен. Чу движение в кухнята. Не се обади. Чу стъпки по витата стълба. Пак не помръдна. Пола влезе въз всекидневната и не го забеляза веднага, тъй че за пръв път можа да види лицето й в покой. То бе празно. Безизразно. Но щом го видя, и само миг след като преодоля изненадата, мускулите под бузите й се стегнаха в мила усмивка.

— Господи, че ме уплаши!

— Съжалявам — каза Джон.

— Какво правиш тук?

— Искам да поговоря с теб.

Сега вече и маниерите й си възвърнаха добре упражнената топлота и чар.

— Толкова ли е спешно, че не можа да изчакаш до следобед?

— Идвам от бюрото на Кракстън — каза Джон.

— За какво те е викал?

— За да ми обясни подробностите по материалното ти състояние.

Лицето й светна.

— Нали е прекрасно! Ще бъдем страхотно богати.

— Баща ти иска да му бъдат възстановени, доколкото е възможно, направените за теб и от теб разходи…

— Знам. Типично е за татко.

— Кракстън ме попита какви пари съм получил от теб.

Усмивката й изчезна.

— Ама че глупак! Трябваше да пита мен.

— Той, както изглежда, мисли, че съм получил от теб в брой пет хиляди лири.

Тя се обърна да подреди цветята във вазата до камината.

— Сигурно има пред вид волвото.

— Не. Колата е сметнал отделно.

— Тогава не знам какво има пред вид. Не съм ти давала пет хиляди лири.

— Това е ясно. Но ти си казала на помощник-управителя на банката…

— И той ли беше там? Мистър Мейтланд?

— Да. Той каза, че си изтеглила пет хиляди в брой на 15-и февруари, като си му обяснила, че са за мен.

Пола свърши да подрежда цветята, отърка ръце в полата си и се обърна с лице към Джон.

— Ще се обадя на сър Питър и ще уредя нещата.

— Мейтланд каза, че си поставила парите в синя платнена чанта.

Тя се намръщи.

— Него какво го интересува, как си нося парите?

— Мисля, че става въпрос за същия сак, който Тери Пайк взе…

— Кога?

— През нощта, когато го заварих тук.

Пола се отпусна в един от фотьойлите.

— Е, добре, да, той ме изнудваше — въздъхна тя и потърка с ръце лицето си.

— За какво?

— За теб. Каза, че ще съобщи на Клеър. Страхувах се.

— Защо?

Тя го погледна.

— Знаех, че никога няма да напуснеш Клеър. Знаех, че ако трябва да избираш между Клеър и мен, ще избереш нея.

— И ти му плати, за да мълчи?

— Да.

— Точно в онази нощ?

— Да.

— Макар тя да беше вече мъртва?

— Това аз не знаех.

— Но когато го научи, трябваше да го повикаш и да си вземеш парите обратно.

Останаха известно време да седят в мълчание, сякаш чакаха мармалад да се втвърди или лепило да изсъхне. Най-после Джон рече:

— Работата е там, че не ти вярвам.

— Бих искала да ми вярваш — каза тя сухо.

— И съдът не би ти повярвал.

— Тук не сме в съда.

— Знам.

— Не мисли за това. Не гледай назад.

— За какво му плати? Защото я уби ли?

— Не я е убил той. Бил е другаде.

— Колко интересно.

— Представи си, че е било катастрофа с кола, или левкемия…

— Не мога — поклати глава Джон.

— Ти каза, че ако тя умре…

— Да, казах.

— Има ли значение… сега… как е умряла?

Джон я погледна.

— Има.

— Каквото е направено — каза Пола, — направено е, защото те обичам.

— Знам.

— И заради станалото не бива да престанеш да ме обичаш. — Умоляващият й поглед беше на човек, доведен до крайност.

— Но заради станалото преставам да обичам себе си — каза Джон. — Винаги когато те погледна, ще виждам в очите ти отражението си, образа на един безсилен, студенокръвен егоист…

— Но ти не си виновен. Ти не знаеше нищо.

— Не знаех, но вината е моя. — Той стана и сякаш току-що се е отбил на път за друга среща, рече: — Трябва да тръгвам.

— Не си ли гладен? Минава два.

— Не.

Джон слезе по стълбата. Пола го последва. При външната врата тя каза:

— Свършено е, нали? Искам да кажа… за утре?

— Да. Съжалявам.

— Не може ли да се оженим, а после всеки да си следва пътя?

Той поклати глава.

— Не. Съзнавам какво значи да се отмени всичко, но не бих могъл… не бих могъл да го понеса.

— Не се безпокой — каза Пола, хапейки долната си устна, — ще измисля какво да кажа.

Целунаха се учтиво по двете бузи и си казаха сбогом като добри приятели. След което Джон закрачи по паважа. Зад него, паркирана до къщата, остана новата кола.