Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (76)

LXXV

Образът на Валентина с насочен към него пистолет изглеждаше прекалено фантастичен, за да е реален. Но тъкмо това се случваше с Томаш. С дясното си око историкът невярващо се беше взрял в нея. Не може да бъде! Валентина не можеше да е на страната на сикариите! Това беше абсолютно невъзможно! Немислимо! Необяснимо!

И все пак истината, колкото и невероятна да му се струваше, не можеше да бъде опровергана. Арни Гросман й беше дал пистолета, а тя го насочи не срещу водача на сикариите, а срещу Томаш. Каквито и оправдания да му хрумваха, фактите бяха пред очите му.

Валентина държеше пистолета и се целеше в него.

— Какво става? — попита историкът, опитвайки се да намери смисъл в действията й от последните минути. — Защо не хванете този тип? Какво вършите?

С притворени очи и танцуващ между пръстите пистолет, италианката се усмихна лукаво и предизвикателно.

— Не знаехте ли, че ние, жените, умеем да се преструваме?

— Моля?

Валентина поклати глава.

— Вие наистина сте глупак! — възкликна снизходително тя. — Нима си мислихте, че ще позволя да се случи подобно нещо? Нима смятате, че зелените очи и средиземноморският чар ви правят толкова пленителен, че да загубя способността си за преценка? — Отново поклати глава. — Ах, бедният глупчо! Какви идиоти сте вие, мъжете!

Арни Гросман ровеше в джоба си, зает с нещо, което убягваше на Томаш. Смаян от обрата на събитията, историкът дори не се опита да разбере какво прави. Вниманието му беше погълнато изцяло от инспекторката от Криминалната полиция. Взираше се объркано в нея, сякаш думите, която току-що бе произнесла, бяха лишени от смисъл. Имаше чувството, че не я познава и дори, че това е друг човек. Друг човек в същото тяло.

— Но… Какво става? Що за лудост е това? Откога вие… вие…

— От самото начало.

— Моля?

Валентина спря погледа си върху израелеца, който точеше нещо, което приличаше на армейски нож.

— С Арни Гросман се познаваме от доста време — започна тя. — И двамата сме полицаи и добре знаем докъде стига силата на закона. Затова се включихме в тайни общества, чиято мисия е да разрешават проблеми, пред които законните средства са безсилни. Той възстанови общността на сикариите в Йерусалим, аз съм член на оперативния отдел за сигурност на една масонска ложа, наречена P2. Не знам дали сте чували за нея…

Томаш зяпна. Това определено не беше жената, с която бе прекарал последната седмица.

— Моля?

— P2 — повтори тя, — което означава…

— Propaganda Due — каза португалецът бавно, разпознавайки и произнасяйки името на италиански. — Много добре знам какво е P2. Свързана е с Ватикана, замесена е в скандал за пране на пари от мафията чрез банка „Амброзиано“. Говори се, че е замесена и в смъртта на папа Йоан Павел I, който щял да издаде машинациите на P2, но издъхнал, преди да го направи.

Валентина се усмихна на последната забележка.

— Слухове — отвърна тя, като махна презрително с ръка. — Но виждам, че сте запознат с нашата малка организация.

— Славата на P2 върви пред нея — каза историкът. Продължаваше да я гледа невярващо. — Нима наистина сте част от тази банда престъпници?

Валентина размаха пистолета.

— Аз съм човекът, който държи оръжието, нали?

Томаш се предаде пред очевидното; този жест беше доказателство, че този път тя казва истината. Стори му се невероятно, че Валентина го беше заблуждавала и манипулирала през цялото това време. Начинът, по който го убеди да участва в разследването, как го беше водила по пътя на загадките, замислени така, че да го отведат в Израел, за да им помогне да проникнат във фондация „Аркан“; дори нападението в хотелската стая и съчувствието, което беше демонстрирала… всичко е било само поза!

Португалецът тръсна глава. Все още не беше настъпил моментът да анализира подробно целия театър, организиран от италианката. Първо трябваше да разбере как се беше стигнало дотук и после да се притеснява за останалото.

— Какво общо има P2 с тази история?

Валентина посочи заетия Гросман.

— Всичко започна, когато Арни се свърза с нас по установените комуникационни канали, за да ни информира за проекта на фондация „Аркан“. Разкри ни, че учени от фондацията са изолирали клетки с ДНК от Исус и възнамеряват да го възкресят веднага щом клонирането на човешки същества стане възможно. В началото тази история ни се стори прекалено невероятна и не повярвахме, но по-късно проверихме информацията и за наша огромна изненада, всичко се потвърди. Разбира се, смятахме идеята за лудост. За опасна лудост.

— Опасна? Защо?

Тя наклони глава на една страна.

— Моля ви, Томаш! Да се клонира Исус? Замисляли ли сте се за последствията от подобен акт? Как би реагирал Исус, ако един ден отиде във Ватикана и види целия този разкош? Ами ако в Рим постъпи по същия начин, както е постъпил в Йерусалим? — Направи театрален жест и цитира думите на Исус в храма. — „Не е ли писано: домът Ми ще се нарече дом молитвен за всички народи? А вие го направихте разбойнишки вертеп“^[1]. — Тя се взря в Томаш. — Представяте ли си картината? Исус критикува Ватикана и нарежда да продадат всичко, за да се подпомогнат бедните? — Наклони главата си на една страна. — Наистина ли мислите, че ще позволим подобно нещо?

Историкът въздъхна.

— Вече разбрах — каза той. — Завръщането на Исус би застрашило нечии интереси!

— Трябваше да спрем тази лудост! — възкликна Валентина. — P2 свика специално събрание, за да обсъди случая. Решено бе, че ще си сътрудничим със сикариите. Трябваше спешно да се сложи край на този цирк. Но фондация „Аркан“ пазеше проекта в тайна и опитите ни да се внедрим се оказаха неуспешни. Тогава открихме няколко ключови фигури, свързани с проекта, и съставихме план, който включваше един от най-авторитетните историци в света. — Тя се усмихна. — Вас.

Тези думи смаяха Томаш.

— Мен?

— Планът беше прост — продължи Валентина. — Сикариите трябваше да екзекутират трима от тези ключови хора, свързани с проекта, и да оставят следи, които само един историк — експерт по криптоанализ и древни езици, може да дешифрира. Междувременно бяхме уведомени, че професор Ескалона има задача да проучи Codex Vaticanus във Ватиканската библиотека, и разбрахме, че тя е ваша приятелка. Моментът ни се стори изключително подходящ. Благодарение на контактите си в италианското Министерство на културата уредихме да възложат на фондация „Гулбенкян“ да ви ангажира с реставрацията на руините на Траяновия форум и Пазара на император Траян на същата дата, когато галисийската историчка щеше да е в Рим. Когато всички карти бяха на масата, трябваше само да стартираме операцията. Професор Ескалона пристигна в Рим на предвидената дата и наш сътрудник й каза, че вие също сте в града. Както и очаквахме, тя незабавно ви се обади.

— Каква низост! — процеди Томаш, опитвайки се да надвие гнева, който се надигаше в него, докато слушаше как е бил манипулиран от самото начало. — Ами ако тя не се беше обадила? Какво щяхте да направите, за да ме замесите във вашите машинации?

— Човек на Арни щеше да телефонира от нейния телефон. Но не беше необходимо. Професор Ескалона ви се обади и вие се отправихте към Ватиканската библиотека, където я чакаше агентът на сикариите. Когато ме повикаха за оглед на местопрестъплението, трябваше само да погледна списъка с обаждания в мобилния телефон на жертвата и незабавно да ви повикам във Ватикана. Идеален претекст да ви ангажирам с разследването.

— Но защо аз?

— Защото познавахте една от жертвите и защото се нуждаехме от следотърсач, който да ни отведе до сърцето на този проект. — Тя размаха епруветката с ДНК на Исус. — Фактът, че генетичният материал е у мен, е доказателство, че планът е бил добре замислен. — Италианката повдигна вежди, доволна от себе си. — И, простете нескромността ми, добре изпълнен.

Нови експлозии разтърсиха залата. Пожарът се разпространяваше и настъпваше към тях. Осъзнавайки, че не разполага с много време, Гросман прекъсна разговора:

— Защо му разказвате всичко това?

— Защото съм добра християнка — отвърна саркастично италианката. — Ще бъде убит и има правото да знае за какво умира.

— Има нещо, което трябва да направи преди това — каза израелецът, посочвайки към блиндираната врата. — Първо трябва да ни каже паролата.

Израелецът внезапно сграбчи историка за раменете, приложи му хватка от джудото и го просна по корем на пода.

— Какво правите? — попита Томаш с лице, обърнато към пода.

Нападателят хвана лявата му ръка и силно я изви назад, принуждавайки го да разтвори пръсти. Притисна китката му към пода и допря армейския нож в основата на малкия му пръст.

— Ще ви покажа една техника на разпит с почти стопроцентова вероятност за успех — съобщи той. — Техниката включва ампутация на пръстите на заподозрените — един по един, до момента, в който проговорят. Просто, нали? Просто и ефикасно. Уверявам ви, че всички хора, на които съм я прилагал, накрая са припявали като канарчета. Вие също ще го направите.

— Да не сте полудели?

— Давам ви последна възможност, която ще ви спести много страдания, ако съумеете да се възползвате — каза той. — Каква е паролата за отваряне на вратата?

Усещайки острието върху пръста си, португалецът прецени ситуацията. Не беше добра. Но каква алтернатива имаше? Лявото му око беше подуто, дясната му ръка — гипсирана, чувстваше се изморен и предаден, беше затворен в зала, в която всичко гореше, една жена го държеше на прицел и беше прикован към пода от един луд, който заплашваше да му отреже пръста. Кодовата дума, която отваряше онази врата, пътя към спасението на всички тях, беше единственият коз, който му оставаше. Как трябваше да постъпи?

— За какъв дявол да вя давам паролата? — попита той в отчаян опит да открие някакъв изход от ситуацията. — За да ме убиете след това?

— Всички умираме рано или късно — отвърна Гросман с бащински тон. — Единственото, което не знаем, е как. Дали ще свършим бързо и без да страдаме, или мъчително, в болка и страх? Това са вариантите, които ви предлагам. Вие избирайте. — Гласът му стана твърд и студен. — Каква е паролата?

— Върви на майната си!

Израелецът си пое дълбоко дъх; търпението, което бездруго не беше силната му страна, се бе изчерпало.

— Сам го пожелахте!

В този миг остра болка прониза кутрето на Томаш, сякаш цялата вселена се беше стоварила отгоре му. Пред погледа на историка затанцуваха светлини и той нададе агонизиращ вик. Гросман беше започнал да реже пръста му с армейския нож. Томаш умоляваше полицая да спре, да има милост, но думите му бяха погълнати от болезнения вопъл, който изпълваше гърлото му, сякаш самият вик можеше да го освободи от мъките, на които беше подложен.