Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (42)

XLI

От устата на актьорите, които разговаряха помежду си на телевизионния екран, бликаше драматизъм с привкус на кариока^[1]; израелската телевизия излъчваше бразилска теленовела. Томаш лежеше в леглото си в болница „Бикур Холим“ със солидна превръзка на шията и гипсирана ръка, но следеше видимо развеселен субтитрите на иврит, предаващи диалога между две тропически красавици на плажа в Ипанема.

Валентина и Гросман го изненадаха по средата на това безгрижно занимание.

— Е, как е нашето агне? — попита развеселено италианката, след като влезе в стаята. — Готов ли сте за жертвоприношението?

Томаш не й остана длъжен.

— Аз може и да съм агне — отвърна той, — но онази, която се появи на мястото на жертвоприношението, както майка я е родила, сте вие.

Валентина се нацупи.

— Да не се пошегува човек.

Главният инспектор на израелската полиция се прокашля, сякаш ги молеше да се въздържат в негово присъствие.

— Както и предполагах, не успяхме да хванем мъжа — обяви той. — Претърсихме целия район, но не открихме следи. — Погледна в бележника си. — Установихме източника на обаждането до централата. Било е от уличен телефон. — Гросман бръкна в джоба си и извади листа хартия, намерен на нощното шкафче в стаята. — Единственото, което ни остава, е загадката, оставена от нападателя.

Подаде го на Томаш, който го пое със здравата си ръка.

— Искате да го разтълкувам?

Гросман се усмихна криво.

— Това ви е работата, ако не греша.

Историкът си пое дъх дълбоко и се взря в тирадата.

— Първото, което трябва да отбележим, е, че тази загадка е по-различна от другите, които намерихме във Ватикана, Дъблин и Пловдив.

— Различна ли? — учуди се Валентина, която вече знаеше другите шаради наизуст. — В какъв смисъл различна?

Томаш посочи латинския израз.

— Това е цитат от Сенека — каза той. — Препраща ни към истината.

— И какво?

— Другите загадки, ако си спомняте, не водят към истината — обясни той. — Водят към фалшификати и измами, извършвани в Новия завет през годините.

— О, да! — възкликна Гросман. — Което ми припомня въпроса, който ви зададох, а вие още не сте ми отворили: защо сикариите биха искали да насочват вниманието ни към тези измами?

— Досега това обяснявах — отвърна историкът. — Сикариите, както знаете, са движение на юдейските зелоти. С предишните загадки те явно искаха да покажат, че Новият завет, вместо да представя истинския Исус, го крие. Необходимо е да отстраним измамите, фалшификатите и реториката на евангелистите, за да разберем какъв действително е бил Исус. Месията на християните не е нищо повече от един консервативен евреин. — Той вдигна пръст, за да подчертае следващите си думи. — Юдеин също като сикариите.

— Това ли е целта на предишните три загадки?

Томаш кимна.

— Според мен да.

Валентина посочи новата шарада в ръката му.

— А тази?

— Тази е различна — заяви историкът. — Сикариите вече не се занимават с разкриване на измислиците в Новия завет. — Размаха малкия лист хартия. — Това тук не е лъжа, а истината.

— Истината? Коя истина?

— Истината за това кой всъщност е бил Исус. — Той сведе поглед към новата загадка. — Скритият смисъл във фразата на Сенека. Veritatem dies aperit. Или времето разкрива истината. В тази шарада действително става дума за истината.

Главният инспектор на израелската полиция посочи към рисунката.

— Ами този лъв? Какво означава?

— Това не е обикновен лъв. Забелязахте ли, че има криле?

Гросман се разсмя.

— Да, значи е лъв пазител.

Историкът поклати глава с поглед, все така вперен в рисунката.

— Не. Това е Марко.

— Моля?

Томаш протегна ръка към шкафчето до леглото и отвори чекмеджето. Бръкна вътре и извади малка дебела Библия, отпечатана на иврит и английски.

— В трети стих от Първа глава на Евангелие от Марко се казва: „Гласът на викащия в пустинята говори“. Този глас, гласът на Йоан Кръстител, по-късно е сравняван с рев на лъв. Затова се приема, че крилатият лъв е символ на Марко.

Двамата полицаи бяха вперили поглед в нарисуваната на хартията фигура.

— Този лъв е символ на Марко?

— Точно така. — Той показа знаците, изписани до лъва. — И това I:XV очевидно са римски цифри. Препращат ни към определен стих от Евангелие от Марко. Стих, който живее във времето. — Томаш повдигна вежди. — Същото време, което разкрива истината.

Валентина и Гросман захласнато зяпаха загадката в ръцете на португалеца.

— Тоест — каза италианката с обхванат от вълнение глас — убиецът ни казва, че истината за Исус се съдържа в този стих?

— Бинго! — извика Томаш. — Стих I:XV. Или 1:15 с арабски цифри.

Трите чифта очи почти едновременно погледнаха надолу към Библията, която Томаш държеше в ръка.

— Хайде, човече — заповяда израелецът. — Прочети този стих.

Библията на Томаш беше отворена на първата страница на Евангелие от Марко, където току-що бе прочел за „гласа на викащия в пустинята говори“ в трети стих на Първа глава, затова трябваше само да погледне няколко реда по-надолу, до стих 15.

— Това са думи на Исус — обясни той, приготвяйки се да чете. — „Времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието“.

Двамата полицаи замълчаха за миг, очаквайки продължение, но португалецът вдигна глава и ги погледна, сякаш нямаше повече за четене.

— А останалото? — поиска да узнае италианката. — Къде е останалото?

Томаш се усмихна загадъчно.

— Няма повече — отвърна. — Стих 15, глава Първа е това.

С повдигнати вежди и въпросително изражение Валентина хвърли недоверчив поглед към Библията.

— Това ли? — учуди се тя. — Това ли е великата истина за Исус?

Историкът кимна.

— Цялата истина.

— И какво му е толкова специалното? Каква велика истина разкрива тази толкова обикновена и невинна фраза?

Томаш взе Библията и показа страницата на двамата полицаи, подобно на адвокат, който представя решаващо доказателство пред съда.

— Това, приятели мои, е стих, който много християнски теолози биха искали да видят премахнат завинаги от Новия завет!

Валентина направи невярваща гримаса.

— Шегувате се…

— Драга моя — започна той с тържествен тон, — в този кратък стих се съдържа необикновената истина за Исус Христос.

— Нима? И каква е тя?

Португалският учен остави книгата на леглото и скръсти ръце, като местеше поглед между Валентина и Гросман, подобно на тореадор, който избира кой бик да предизвика.

— Последната тайна на Библията.