Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (59)

LVIII

— Кой е гледал филма „Джурасик парк“?

Професор Хаманс зададе въпроса с ясното съзнание, че е необходимо да постави изследването в рамки, разбираеми за лаици, за да опише работата на Центъра за авангардни молекулярни проучвания в подходящ контекст.

Двамата полицаи веднага вдигнаха ръка, но Томаш не се включи в играта.

— Това да не е научна фантастика? — попита португалецът, едва ли не подразнен, че към проблем от подобно естество се подхожда по толкова лекомислен начин. — Говорим за наука и за реалност.

— Но, драги ми професоре, „Джурасик парк“ засяга един истински научен въпрос — възрази домакинът.

Историкът скръсти ръце със скептично изражение и наклонена настрани глава, като възрастен, който показва на дете, че не вярва на измишльотините, които му разказва.

— Клониране на динозаври? — попита той. — Наричате това истински научен въпрос?

Германецът се поколеба.

— Е, не бих го нарекъл клониране на динозаври — призна той. — Но знаете ли, че от 1990 година учените се опитват да извлекат ДНК от динозавър?

— Възможно ли е тока?

— Има хора, които смятат, че е възможно — отбеляза ученият. — Но преди това трябва да се реши проблемът с фосилизацията. Изследването е съсредоточено върху ДНК, която се намира в костите на динозаврите, но, както знаете, фосилизацията предполага, че естествените органични компоненти в костите са заменени от неорганични материали, като калций и силиций. Това означава, че от химична гледна точка вече не става дума за същото нещо, нали? Поради това че по-голямата част от костите на динозаврите са фосилизирани, оригиналната ДНК вече се е разложила. Надяваме се да открием кости, чието ядро не е фосилизирано. Екип от университет в Юта обяви през 1994 г., че са намерили ДНК в кости на динозавър на осемдесет милиона години, а следващата година се появиха други изследвания, които разкриха, че е засечена ДНК, извлечена от яйце от епохата на кредата^[1]. За жалост, накрая стигнаха до извода, че откритата ДНК не е от динозавър, а съвременна ДНК, замърсила образците. — На лицето му се появи примирено изражение. — Може би един ден ще имаме късмет.

Томаш му хвърли язвителен поглед, сякаш му казваше, че отговорът не го изненадва.

— Тоест не е възможно да се клонират динозаври.

Макар и неохотно, професор Хаманс накрая кимна.

— Така е всъщност — призна той.

— Сблъсквал съм се с този проблем по време на няколко консултации за експертна оценка във фондация „Гулбенкян“ — обясни историкът. — Казаха ми, че с течение на времето ДНК губи качествата си.

— Не е само това — отвърна ученият. — Проблемът с консервацията на ДНК е свързан също и с температурата и влажността на мястото, където се пази екземплярът, от който с взет образецът. Генетичният материал често е белязан от счупвания и цепнатини, липсват части от цялостната ДНК. Самата химическа структура на ДНК може да претърпи промени.

— Тогава коя е най-благоприятната среда за набавяне на качествен генетичен материал?

— Средата на живите организми, разбира се. Живите клетки са изцяло невредими, нали? Когато става въпрос за мъртва тъкан, ситуацията вече е различна. В този случай можем да изведем като правило, че колкото по-студена и суха е средата около образците, с които работим, толкова по-добро е качеството на консервация на ДНК. Но горещите и влажни места, опасявам се, са много разрушителни.

Имате ли представа какви са параметрите на консервация на ДНК от мъртва тъкан?

— Като реалист, ще кажа, че можем да разчитаме на повече от сто хиляди години при пермафрост (постоянна замръзналост) и осемдесет хиляди години за екземпляри, съхранявани в естествените хладилни условия на пещери във високите планини. Когато пребивават на топли места, ситуацията вече е много различна. Прогнозата за консервация на топло място пада на петнадесет хиляди години, а на много горещи места — само пет хиляди години.

Томаш махна с лявата си ръка, сякаш се сбогува.

— Тоест сбогом, динозаври.

Ученият все още не се признаваше за победен и посочи към стъкленицата с ембриона, плуващ във формалин.

— Така или иначе не говорим точно за динозаври, нали? Това там е ембрион на неандерталец.

— И какво?

— Драги, работим с кости от неандерталец на тридесет хиляди години, съхранявани в студена среда. Тези условия чудесно се вписват в нашите параметри за адекватна консервация на генетичния материал.

— Но достатъчни ли са няколко части от ДНК, за да се клонира неандерталски човек?

— Разбира се, само няколко части не стигат — призна професор Хаманс. — Нуждаем се от цялостния геном на вида. Но не забравяйте, че всяка клетка от тялото на едно живо същество, растение или животно съдържа генома в цялост. Следователно онова, от което имаме нужда, е откриването на цяло ядро или, дори да не е цяло, да има геном, който може да се възстанови. Освен кости, търсенето се фокусира и върху зъбите. Зъбната пулпа има предимството, че е закрита и се разлага бавно, запазвайки ДНК. Разбира се, трябва да имаме предвид още и генетичния материал от космите.

Историкът клекна пред стъкленицата с ембриона и го разгледа отблизо.

— А в случая с неандерталеца?

— Както виждате, работим върху него. Все още не сме постигнали успех, както личи от факта, че този ембрион не оцеля, но съм убеден, че е въпрос на време.

Ученият също се приближи и се наведе към съда, поставяйки ръка върху стъклото, сякаш искаше да го погали.

— Този ембрион идва от неандерталец, открит в Мезмай, Кавказ, на територията на Русия. ДНК от този образец беше частично секвенирана^[2], но опитът се провали. Сегашните ни усилия са насочени към екземпляри, намерени в пещерата Виндия в Хърватия, и проучване на секвенциите на генома на неандерталеца.

Томаш се изправи.

— Но неандерталецът не е ли примат? Ако добре си спомням, преди малко ни разказахте, че съществуват технически проблеми, свързани с клонирането на примати, които не сте разрешили.

Германецът вдигна пръст.

— Все още — настоя той. — Не сме ги разрешили все още. Както вече ви обясних, работим по тези въпроси. Идеята ни е да развием паралелни изследвания относно клонирането на примати, за да се подготвим за следващата си задача, която е клониране на човешки същества. Но е очевидно, че ще преминем към този етап, когато преодолеем техническите проблеми, свързани с протеините, които организират хромозомите при деленето на ядрата, и проблемите с теломерите, влияещи на прогнозата за качеството на живот на клонираните животни.

Томаш скръсти ръце на гърдите и се взря в учения.

— Тоест главната цел на работата на този Център за авангардни молекулярни проучвания е клонирането на човешки същества?

Професор Хаманс понечи да отговори, но се поколеба и погледна към началника си, сякаш очакваше инструкции.

— И това също — каза Арпад Аркан, заемайки се с отговора на този въпрос.

— Как така? — учуди се историкът. — Не е ли именно това, което се опитвате да праните тук?

— Несъмнено! — потвърди президентът на фондацията. — Клонирането на човешки същества е една от целите на нашата организация.

— Една от целите? Какво точно искате да кажете? Имате ли други цели?

— Разбира се! — Той разпери ръце в пространството наоколо. — Нашата организация е много голяма и работи по няколко проекта едновременно. Най-големият от тях е по-важен от клонирането на човешки същества.

Томаш се смая.

— Кой проект може да е по-важен от този?

Аркан се усмихна и тръгна към вратата на залата, приканвайки с жест групата да го последва.

— Елате! — подкани ги той. — Ще ви заведа в сърцето на Центъра за авангардни молекулярни проучвания.

Тримата посетители се спогледаха, но Аркан им махна и те последваха домакина. Професор Хаманс се сбогува с тях с извинението, че има работа в една от лабораториите, и групата се върна в сградата.

Минаха през дълги коридори покрай още лаборатории. В две от тях видяха хора с маски и бели скафандри, сякаш се намираха в Космоса или на Луната.

— За да избегнат зарази — обясни Аркан пред любопитните погледи на гостите си. — Тези лаборатории се занимават с древни видове в напълно стерилна среда.

Гостите видяха дневна светлина само докато минаваха през вътрешен двор с масички на открито. Там имаше служители в бели престилки, които пиеха кафе и безалкохолни напитки или ядяха сандвичи, разговаряйки тихо. Но маршрутът бързо ги върна към изкуствената светлина и лабиринтите от коридори, типични за вътрешността на сградата.

Стигнаха до малко фоайе, което гледаше към цилиндрична бетонна стена. В центъра й имаше блиндирана врата с голям кръгъл прозорец в средата, напомняща вход на космически кораб, и един въоръжен с „Узи“ охранител пред нея.

— Стигнахме до сърцето на Ковчега — обяви Аркан с гордост. — Всъщност това е нещо повече от сърцето на сградата. — Сложи ръка на блиндираната врата. — Отвъд тази врата се намира сърцето на целия комплекс. Можем да го наречем raison d’etre^[3], ако щете, на проекта, който поддържа Центъра за авангардни молекулярни проучвания.

— За какво говорите?

Домакинът повдигна гъстите си вежди и присви очи със загадъчно изражение.

— За нашата най-строго съхранявана тайна.