Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (41)

XL

Първият удар разтърси вратата, но тя не поддаде. Веднага след това дойде вторият, придружен от още по-силен трясък. Но вратата си остана заключена, устоявайки на жестокото блъскане.

— Отворете! — извика един глас от другата страна. — Полиция!

Сикариус продължаваше да държи жертвата заклещена в ръцете си, но прекъсна хирургическите движения с кинжала. Острието беше покрито с кръв и от върха му капеха гъсти яркочервени капки. Без колебание, сякаш хиляди пъти беше репетирал движението, нападателят избърса кинжала в панталона на Томаш и скочи на крака. Отекна изстрел.

Нападателят хукна към терасата. Чу втория изстрел зад себе си, след него глух трясък, и разбра, че бяха разбили вратата, но дори не се обърна назад; нямаше смисъл, добре знаеше, че се е превърнал в мишена.

— Стой на място! — извика женски глас зад него. — Не мърдай!

В това време Сикариус беше на терасата, устремен към храстите в градината в задния двор. Чу нов изстрел на пистолет, свистенето на куршума разкъса въздуха над него, но той вече се беше слял със сенките в градината и знаеше, че е в безопасност.

С насочен пистолет Валентина видя проснатото на пода тяло на Томаш и за секунда се поколеба. Дали трябваше да последва нападателя, или да помогне на историка?

— Томаш! — извика тя. — Томаш!

Португалецът не отговори и инспекторката от Криминалната полиция почувства, че й прималява. Нима беше закъсняла? С пресъхнало от мъка гърло тя се втурна към тялото и се наведе над него. Навсякъде имаше кръв, сякаш се намираше в кланица.

— O, Dio mio! — възкликна тя. — Томаш? — Съзря раната на шията му и сърцето й се сви. — О, не! — Тя разтърси тялото, сякаш опитваше да го събуди. — Томаш? Отговори, за бога!

Взе дясната му ръка, за да напипа пулса, но видя, че дланта му е срязана на няколко места, и се отказа. Като полицай беше свикнала с подобни ситуации, но никога досега не й се беше случвало да види в това положение човек, когото познава, и нещо повече — когото харесва.

— Томаш!

— Ох…

Италианката се наведе над него и го прегърна, облекчението я изпълваше като след освежаваща вана, сълзите й се стичаха по бледото й, красиво лице.

— О, Томаш! — прошепна тя, притискайки се до треперещото мъжко тяло. — Слава богу! Слана богу! Толкова, толкова се изплаших!

Португалецът с усилие се обърна, като внимаваше да не се нарани и да не отблъсне жената, която го прегръщаше, и най-сетне срещна погледа й.

— Винаги съм знаел, че накрая ще паднете в прегръдките ми — каза той и направи опит да се усмихне. — Но не подозирах, че ще е толкова скоро.

Този път тя се засмя.

— Глупчо! — извика тя. — Щях да умра от страх. Помислих, че съм пристигнала твърде късно.

Раненият леко отмести главата си, за да я вижда по-добре, и се загледа в жената, която лежеше върху него. Валентина беше полугола — само по бикини и сутиен. Останалото беше бяла гола кожа и изваяни форми, за които под бельото можеше само да гадае.

— Еха! — учуди се Томаш. — Помня, че ви казах да облечете нещо секси, но вие сте приели нещата прекалено сериозно.

Италианката, която нежно галеше косите му, се изчерви и се отдръпна, поставяйки ръце върху сутиена, за да прикрие гърдите.

— О, не се шегувайте! — помоли тя. — Добре ли сте?

Лицето на португалеца се сви от болка.

— Раната на ръката ме боли и тази на шията също, но мисля, че този тип не успя да ми пререже гърлото.

Очите му оглеждаха тялото й.

— Обяснете ми този ваш тоалет.

Тя се изправи, чувствайки се неудобно от голотата си, и заотстъпва назад, докато накрая изчезна в банята.

— Преобличах се, когато Гросман ми се обади — започна да разказва тя. — Изглежда, някой се е обадил в израелската полиция да предупреди, че животът ви е в опасност. — Чуваше се само гласът й, идващ от банята. — Той ми се обади и… с две думи, нямах време да се облека.

— Някой се е обадил в полицията? Кой?

Италианката отново се появи, увита в хотелска хавлия. В ръката си държеше друга хавлия, която току-що беше намокрила на чешмата.

— Нямам представа — отвърна тя и се приближи до него. — Както Навярно предполагате, нямах време да задавам въпроси в цялата тази бъркотия. — Коленичи до Томаш и започна да почиства раната на шията му с мократа хавлия. — Веднага изтичах тук.

— Сама ли?

Тя посочи към пистолета на леглото.

— Взех и моята „Берета“.

Томаш послушно изпъна врат, за да я улесни.

— Жалко, че не са ви се обадили, докато сте били в банята — отбеляза той. — Така щяхте да се появите тук още по-красива.

Валентина почисти раната и веднага се зае с дясната му ръка, където, освен кръв се виждаха няколко разреза.

— Колко сте ми глупав! — нежно го смъмри тя. — Аз се тревожа за вас до смърт, а вие мислите само за… е, за това.

Отвън се чу звук на сирени и в същия миг огромната фигура на Арни Гросман се очерта в касата на вратата. В ръката си държеше пистолет, а зад него идваше униформен полицай, въоръжен с „Узи“, готов да стреля.

— Е? — попита израелският полицай. Погледът му се стрелкаше във всички посоки, търсейки скрита опасност. — Всичко наред ли е?

Валентина дори не се обърна. Предпочете да остане на колене до Томаш и да почисти нараняванията на дланта на дясната му ръка.

— Защо се забавихте толкова? — поиска да узнае тя.

Гросман се приближи до тях, докато неговият подчинен претърсваше стаята.

— Повиках подкрепление и докато чаках, отидох отзад, за да се опитам да пресрещна заподозрения — отговори той. — Но мисля, че пристигнах твърде късно. Той вече беше избягал. — Гросман се наведе над Томаш и разгледа раната на шията му. — Ау, това изглежда зле. Боли ли ви?

Португалецът направи страдалческа гримаса.

— Не, много е приятно — иронично каза той. — Разбира се, че боли! Някога опитвали ли са да ви забият нож в гърлото? Подобно нещо може да ви развали следобеда.

Полицаят задържа погледа си върху раната на шията на Томаш.

— Очевидно сигналът е дошъл точно навреме, а? Една минута по-късно и…

— Кой е подал сигнала?

— Анонимно обаждане в централата. Те уведомили моя отдел, откъдето уведомиха мен.

— Защо не дойдохте веднага?

Гросман се изчерви и отклони погледа си с виновно изражение.

— Проблемът е там, че по това време аз бях… бях в тоалетната на „Арабеск“ — обясни тихо, почти шепнешком. След това срамно признание той отново погледна към ранения. — Нямаше как да изхвърча от там при тези обстоятелства, нали? Вече си представяте какво шоу щеше да бъде. — Той махна с ръка към Валентина. — Тъй като знаех, че госпожа Феро е отседнала в стаята до вашата, незабавно й се обадих.

Италианката хвърли поглед към израелския си колега, който стърчеше зад нея.

— Вие също ме заварихте в много подходящ момент — каза тя, сочейки себе си. — Само че мен, за разлика от вас, това не ме притесни. Дойдох, както си бях.

— Но вашето положение е било по-добро от моето — възрази Гросман, едва ли не обиден. — При мен ситуацията бе много по-конфузна.

Валентина не отговори. Вместо това помогна на португалеца да се изправи, което той стори с очевидно затруднение. Все още увита в хавлията, която скриваше формите и, италианката се увери, че раненият се чувства добре, после взе пистолета, който беше оставила на леглото, обърна се и се запъти решително към вратата.

— Отивам в стаята си — обяви тя, показвайки разголения си гръб. — Трябва да облека нещо прилично.

Тя изчезна през зейналата врата и остави Томаш сам с двамата израелски полицаи: Гросман и униформения мъж, който охраняваше терасата.

— Какво правите, за да хванете този тип?

Главният инспектор махна с ръка към прозореца и всичко, което се намираше отвъд него.

— Изолирахме района и претърсваме всеки сантиметър — обясни той. — Но честно казано, не мисля, че ще се остави да го хванат. Нашият човек имаше предостатъчно време, за да се измъкне. Сигурно вече е в другия край на града. А може би е избягал в Рамала, Витлеем или Тел Авив.

— И на мен така ми се струва.

Гросман посочи раната на шията на Томаш.

— Вие сте били доста близо до заподозрения. Как изглежда?

Томаш направи знак с ръка, показвайки височина, с четири пръста по-ниска от неговата.

— Структурата му е такава. Слаб и бърз, но е силен. Сигурно е служил в армията. Обезвреди ме по невероятен начин, сякаш ме бяха напъхали в клетка. Ръцете му са железни.

— А лицето?

— Едва го зърнах. Той ме изненада, наведе главата ми надолу, така че да не мога да го видя. Разбрах само, че целият е облечен в черно и е много късо подстриган, като войник. — Томаш потрепери. — Опасен тип.

— Каза ли нещо?

Португалецът кимна.

— Нарече ме агнец и ме уведоми, че съм му бил посочен като изкупителна жертва. — Той върна назад кадрите, записани в паметта му. — И една любопитна подробност: носеше ритуален кинжал. Каза, че бил използван от предците му при жертвоприношенията в Деня на изкуплението и за убийствата на легионери езичници.

— Легионери? — изненада се израелският полицай. — Това е явна препратка към големия бунт преди две хиляди години, който довел до разрушаването на Йерусалим и до прогонването на евреите от Светите земи.

— Очевидно. И знаете ли коя е била една от най-активните еврейски групировки, взели участие в бунта?

Гросман присви очи.

— Сикариите.

В стаята изведнъж настъпи тишина, докато двамата осмисляха значението на това заключение. В този миг мълчанието беше нарушено от двама мъже в бели престилки, които нахълтаха в стаята с носилка и забързания вид на хора, които имат важна работа за вършене.

— Покойникът? — попитаха те.

Гросман се усмихна и посочи към Томаш.

— Този тук — отвърна той. — Но тъй като с християнин и се намира в Йерусалим, тялото му очевидно е възкръснало.

Новодошлите, изглежда, за момент се разочароваха при вида на наблюдаващата ги жертва, но когато забелязаха раните по шията и дясната ръка на португалеца, веднага се оживиха. Пътуването им не беше напразно.

— Трябва да ви прегледаме — незабавно обяви единият парамедик, който, изглежда, беше по-главният от двамата. — Ще ви закараме в болницата, за да се погрижим за раните ви. Хайде.

Мъжът в бяла престилка дръпна Томаш за ръката, но раненият се освободи с грубо и рязко движение.

— Един момент.

— Къде отивате? — учуди се парамедикът. — Линейката е долу и чака…

Историкът отиде до нощното шкафче и взе листа хартия, оставен до малката лампа. Увери се, че точно това търсеше, и се приближи до Арни Гросман.

— Нашият човек ни остави още едно послание.

Израелският полицай взе листчето и прочете надрасканата с черно мастило шарада.

— Veritatem dies aperit? — попита учудено той, вдигайки поглед към събеседника си. — Какво, по дяволите, е това?

— На латински е.

— Разбрах, че е на латински, но какво означава?

Парамедиците отново подхванаха Томаш за лакътя и този път той не възрази. Остави се да го завлекат до вратата, но преди да изчезне през нея, хвърли последен поглед към Гросман, който все още очакваше отговор на въпроса си.

— Времето разкрива истината.