Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (63)

LXII

Блиндираната врата се затвори и тримата посетители се огледаха наоколо със смесица от предпазливост и любопитство, показвайки огромно уважение към мястото, където се намираха. Бяха влезли в просторна зала без прозорци, с няколко пътеки между сложна апаратура и работни плотове. По стените се виждаха редица лъскави бели врати, като тези на хладилниците. Налягането на въздуха беше малко по-високо от нормалното, за да предотврати проникването на микроорганизми или излишен прах; термометърът на стената показваше 1 градус по Целзий. Беше студено, но скафандрите ги предпазваха от студа.

— Това ли е Кодеш ха Кодешим? — попита Томаш, оглеждайки внимателно помещението. — Наистина ли тук е Светая светих?

Арпад Аркан кимна.

— Вече ви казах.

Групата притихна за няколко секунди в очакване; очите им шареха във всички посоки. Само че нищо не се случваше и Арни Гросман, най-нетърпеливият от тримата посетители, не се сдържа.

— Ако това е Кодеш ха Кодешим, къде е бог? Не трябва ли той физически да присъства тук?

— Той е тук — увери го домакинът. — Намира се в тази стая. В човешки образ.

Очите на гостите отново потърсиха следи от божествено присъствие, сякаш то беше нещо материално. По не виждаха нищо необикновено, като изключим цялото това оборудване, което превръщаше мястото едва ли не в лабиринт. Може би ако претърсят всичките му коридори, ще открият нещо.

— Къде?

Аркан се вмъкна в един от коридорите, чиито стени бяха изградени от шкафове и оборудване, и махна на тримата да го последват. След стотина метра излязоха на малка площадка. В средата имаше маса с микроскоп, ампули, спринцовки и епруветки, но най-важното се намираше зад нея.

Врата на огромен фризер. Сложна плетеница от червени светлини, които се пресичаха във всички посоки, опасваше като паяжина загадъчния фризер. За да изисква толкова сложно устройство за сигурност, онова, което се пазеше там, беше наистина безценно.

Преди да заговори, президентът на фондацията изчака всички да стигнат до площадката.

— Някой от вас чувал ли е за Армон ха Нацив?

— Разбира се — отвърна веднага Арни Гросман, придърпвайки полицейските си пагони. — Това е квартал на около пет километра южно от Стария град на Йерусалим, близо до хълма Мория. Какво за него?

— Знаете ли старото му име?

Главният инспектор на израелската полиция изви устни в гримаса, която показваше, че не знае отговора.

— Не знаех, че Армон ха Нацив е имал друго име.

Аркан се взря в Томаш; искаше да види реакцията му при съобщаването на старото име на квартала.

— Талпиот.

Ученият направи неопределена гримаса, сякаш името му се струваше смътно познато.

— Талпиот… Талпиот… — прошепна той, мъчейки се да си сети. — Това наистина ми напомня на нещо.

Домакинът се усмихна.

— Ще ви помогна — каза той. — Една сутрин през пролетта на 1980 г. булдозер работел в квартал Армон ха Нацив, за да разчисти пространство, предназначено за ново строителство. По време на работата булдозерът неволно ударил някаква конструкция, скрита под земята. Работниците отишли да видят какво е и се натъкнали на нещо, което приличало на каменна фасада, част от стара постройка под земята. В нея имало отвор и странен знак, гравиран в горната част над отвора — V, обърнато надолу, над малък кръг. — Извади химикалка и нарисува нещо на лист хартия.

Томаш разбиращо се взря в рисунката.

— Прилича на символа, гравиран върху фасадата на Никаноровите врата, един от входовете на Храма — отбеляза той. — Познат е благодарение на изображенията, които се появяват върху монети от същата епоха.

— И какво означава?

Историкът се замисли.

— Никаноровите врата бележат крайната точка от поклонническото пътешествие до Йерусалим — обясни той. — Този знак символизира окото на непорочността, наричано още око на Провидението. Знаете ли, че кръгът, вписан в триъгълник, е палеоеврейски символ? В буквален смисъл е око, което надзърта през вратата.

— Мислите ли, че това е интересно откритие?

Томаш енергично кимна с глава.

— Много!

— Работниците също го сметнали за любопитно — каза Аркан. — Но имали работа да вършат и бързо забравили за него. Булдозерите продължили да разкопават земята и динамитът — да разрушава скалите.

— Почакайте — прекъсна го Гросман. — По закон, когато се направи подобно откритие, строителните работи трябва да бъдат сирени. Могат да се подновят само след разрешение от археолозите.

— Много хубав закон наистина — отбеляза иронично домакинът. — Но сигурно сте наясно, че всеки месец в Йерусалим се правят десетки такива разкрития и последното желание на инвеститорите е да спират работа при всеки случай, когато се появи някоя антика при изравняване на терена за издигане на нови сгради. В крайна сметка кой ще им плати щетите за прекратената в продължение на дни, ако не и месеци работа?

Полицаят кимна. Това беше наболял проблем в Израел.

— Истина е, никой не спазва закона.

— След като строителните работи били възобновени, няколко съседски деца се вмъкнали през отвора на фасадата и намерили черепи в постройката, заровена в земята. Дори започнали да играят футбол с тях. Всичко това било забелязано от сина на една археоложка, който заради професията на майка си знаел, че пространството около хълма Мория е богато на археологически находки с голямо значение.

— Не се учудвайте — отбеляза Томаш. — На хълма Мория е бил построен Храмът. Всичко в него е важно.

— Така е наистина. Затова детето отишло да предупреди майка си. Археоложката помолила съпруга си за помощ и двамата се отправили към мястото. Заварили децата да си играят с тленните останки и ги прогонили с викове. Вече на спокойствие огледали костите, които те били оставили по земята. Били останки от поне два черепа, вече разрушени от шутовете. Археоложката и съпругът й събрали останките в найлонови торби. Когато се прибрали вкъщи, тя се обадила в Департамента за старинни предмети на Израел, откъдето веднага изпратили учени да анализират находките. Екип от трима археолози се вмъкнал през тесния вход на конструкцията и я огледали отвътре. Пропълзели няколко метра, след което пространството се разширило и им позволило да се изправят. Стигнали до подземна зала, където въздухът бил застоял и миришело на мокър тебешир и плесен. Насочили фенерчетата надолу и видели, че почвата там е червена. Това е прочутата terra rossa^[1].

— Знам за какво става въпрос — вметна Гросман компетентно. — Типична е за Йерусалим.

— След това археолозите осветили с фенерчетата си стените и се смаяли от онова, което видели. Когато си дал сметка какво има вътре, шефът на екипа веднага излязъл от подземната постройка и наредил да прекратят всички строителни работи. — Аркан замълча и разгледа лицата на тримата души, които го слушаха. — Имате ли представа какво били открили току-що?

— Кивота? — пошегува се израелският полицай. — Скрижалите с Десетте Божи заповеди, които бог предал на Мойсей?

Аркан хвърли изпепеляващ поглед на Гросман, давайки да се разбере, че няма място за подобни духовитости.

— Важна гробница — каза той, леко подразнен, че главният инспектор беше провалил ефекта от това разкритие. — На три от четирите стени на подземната зала имало издълбани ниши, наречени кохим на иврит и локули на латински, като всяка от тях съдържала една или повече костници. Екипът преброил общо десет, закопани в terra rossa. Те били извадени една по една и транспортирани до склада на Департамента за старинни предмети на Израел. Една от тях изчезнала някъде по пътя, със сигурност продадена на някой антиквариат. Както и да е. Археолозите се върнали в гробницата и подробно изследвали подземната зала. Открили три черепа, разположени на пода във формата на триъгълник, вероятно вследствие на някаква церемония.

Арни Гросман погледна часовника си.

— Слушайте, какво общо има това с нашата работа? — попита той, готов да избухне. — Водим криминално разследване и тази история за археолози изобщо не ни интересува! Защо не ни кажете веднага, без заобикалки, онова, което искаме да знаем?

— Казвам ви онова, което искате да знаете! — отвърна язвително Аркан. — Но за да го разберете, трябва да се запознаете с някои детайли. Без тях останалото губи смисъл.

Главният инспектор на израелската полиция направи широк жест, обхващащ всичко наоколо.

— Първо ни казахте, че това е Светая светих — извика той. — Дори изрекохте богохулството на богохулствата, че бог физически присъства в тази зала! А сега ни залъгвате с разни истории за саркофази и не знам още какво!

— Успокойте се — каза Валентина, като сложи ръка на рамото му, за да го възпре. — Нека да чуем всичко до края и после ще решим какво да правим. Ако това е само отбиване на номера, можем просто да приложим съдебната заповед.

Убеден от аргументите на италианската си колежка, Арни Гросман си пое дълбоко дъх — от ноздрите му едва не излезе дим — и се овладя.

— Продължавайте.

Арпад Аркан ни най-малко не се притесни, което заинтригува Томаш. Или беше напълно сигурен, че наистина ще направи огромно разкритие, или пазеше някакъв коз, с който да се измъкне в последния момент.

— След като пристигнали в склада на Департамента за старинни предмети на Израел, деветте саркофага били претеглени, снимани и каталогизирани под номер IAA 80/500-509 — каза президентът на фондацията, продължавайки разказа с невъзмутим тон. — IAA е абревиатурата на името на институцията на английски език — Israel Antiquities Authority, 80 е годината на откритието — 1980-а, а 500–509 е входящият номер на саркофага в списъка на намерените през същата година артефакти.

— Това са технически подробности — прекъсна го Томаш. — Защо тези саркофази били толкова специални?

— Ще ви отговоря с въпрос — отвърна Аркан. — Имате ли представа дали е нещо обичайно да се поставят имена върху юдейските костници?

Историкът поклати глава.

— Доколкото знам, само около 20% от костниците, открити в Йерусалим, имат надписи.

Домакинът потвърди.

— Така е. Само че в случая с Талпиот върху плочите на шест от деветте саркофага били гравирани имена. Това вече ги правело редки. По онова, което ги превърнало в наистина уникално откритие, били самите имена. — Отново замълча и се обърна към историка. — Можете ли да предположите кои са били те?

Томаш сви рамене.

— Не.

— Саркофаг IAA 80/500 бил най-голям, украсен с малки рози и розови листенца и покрит със суха пръст. Археолозите почистили пръстта и забелязали надпис на гръцки, който гласял Mariamn-u eta Mara. Саркофаг 80/501 отново бил гравиран с малки рози и надпис на иврит Yehuda bar Yehoshua. Върху номер 80/502 също имало надпис на иврит с името Matya. На номер 80/504 пишело Yuse, а 80/505 носел името Marya, отново на иврит.

— Казахте, че шест от саркофазите имали надписи — отбеляза Томаш, внимателен към детайлите, — но споменахте само пет.

Аркан се усмихна.

— Вече забелязах, че сте много наблюдателен — сподели той. — Истината е, че пропуснах номер 80/503 нарочно. Този саркофаг не бил гравиран на гръцки, нито на иврит. Надписът бил на староарамейски. Буквите били заличени от дебел слой патина, не знам дали знаете какво е.

— Това е меден карбонат — обясни историкът. — Процес на минерализация, който е често срещан при работата на археолозите.

Домакинът наклони глава настрани.

— Не ми казвайте, че все още не сте разгадали името, гравирано върху шестия саркофаг от Талпиот…

С притворени очи Томаш свързваше новите сведения с информацията в паметта си.

Внезапно се ококори, потресен от откритието.

— Почакайте! — възкликна развълнувано той. — Сега си спомних къде съм чувал за Талпиот! Това не е ли мястото, където е открита костница с името на… на…

Президентът на фондацията скръсти ръце на гърдите си и впери очи в Томаш, знаейки, че той е единственият сред събеседниците в залата, който би разбрал истинското значение на изписаното върху саркофаг IAA 80/503 име.

— Yehoshua bar Yehosef.

Португалският учен зяпна ужасен.

— Не може да бъде!

— Гарантирам ви.

— Сериозно ли говорите?

Двамата полицаи забелязаха слисания поглед на Томаш и си дадоха сметка, че нещо в този разговор им убягва.

— Какво? — попита Валентина. — Какво означава това?

Историкът се нуждаеше от няколко секунди, за да се съвземе от шока. Все още объркан, сякаш умът му вреше, той бавно се обърна към италианката и я погледна.

— Какво?

— Името, гравирано върху този саркофаг — настоя тя. — Какво означава?

Томаш тръсна глава и се взря в нея, сякаш се беше завърнал в настоящето.

— Yehoshua bar Yehosef? — попита той. — Не знаете ли какво означава?

— Разбира се, че не! Обяснете ми, моля.

— Йешуа, син на Йосиф.

Валентина го погледна неразбиращо; очевидно името не й говореше нищо.

— Йешуа. И какво?

— Йеошуа е остаряла форма на Йешуа. Това, разбира се, е пълното име, но юдеите използвали умалителни имена. Вместо Йеошуа те казвали Йешу.

Погледът на италианката беше все така празен. Всичко това изобщо не й се струваше забележително.

— И?

Португалецът хвърли бърз поглед към Аркан, сякаш искаше да се увери, че беше разбрал правилно. Леко горделивото изражение на президента на фондацията го потвърди.

Отново се обърна към Валентина и най-накрая й отговори.

— Йешу е Исус — обясни той. — Разбирате ли?

Валентина се ококори.

— Моля?

— Исус, син на Йосиф.