Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (32)

XXXI

Внушителната фасада на хотел „Кинг Давид“, изградена от розов камък, заслужаваше възхищение, но Томаш и Валентина, обсебени от необходимостта да открият доказателства, че са на прав път, дори не се спряха да се полюбуват на историческата сграда. Едва когато минаха през въртящата се врата на входа и пресякоха лоби бара, наистина усетиха блясъка на това място.

— Какъв хотел! — възкликна Томаш, любувайки се на фоайето. Подът на коридора, който свързваше двете зали, бе разделен от дълга бяла линия с имена и автографи на известни гости. Той се наведе над линията и прочете едно от имената. — Чърчил е отсядал тук!

— Той и още куп знаменитости — добави италианката, която също разглеждаше автографите, оставени по пода. Виждаха се имената на Елизабет Тейлър, Марк Шагал, Хенри Кисинджър, Симон дьо Бовоар, Далай Лама, Кърк Дъглас, Йоко Оно и още безброй имена на други популярни личности. — Ma che bello!^[1]

Фоайето на хотела разкриваше вавилонско великолепие: големи, богато украсени колони и забележителни сини арки, чиито орнаменти бяха вдъхновени от различни стилове и образци на финикийското, египетското, гръцкото и асирийското изкуство. Преддверието наистина бе разкошно.

Един униформен служител се приближи до двамата новодошли.

— С какво мога да ви бъда полезен?

Валентина веднага показа значката си от Криминалната полиция и документ, който беше получила от израелските власти.

— Аз съм от италианската полиция и се нуждая от информация за една ваша гостенка — обясни тя. — Бих искала да говоря с управителя на хотела, моля.

Служителят помоли да го извинят и изчезна толкова внезапно, колкото се беше появил. Върна се две минути по-късно, придружен от нисък мъж с вратовръзка. Мъжът протегна ръка на гостите и демонстрира професионалната си усмивка.

— Името ми е Аарон Рабин и съм управител на хотел „Кинг Давид“. Мога ли да ви помогна?

Валентина отново се представи. Управителят разгледа полицейската карта и израелския документ, след което потвърди готовността си да им помогне. Италианката извади от чантичката си цветна снимка на усмихната жена.

— Тази жена се казва Патрисия Ескалона, испанка. Преди няколко дни тя беше убита — каза Валентина. — Имаме информация, че преди три месеца е отседнала в този хотел, и бихме искали да знаем дали някой от вашите служители си спомня за нея.

Управителят взе снимката и няколко секунди се вглежда в нея. Личеше, че лицето му беше непознато. Извини се и отиде до рецепцията да разговаря със служителите си. Рецепционистите видяха снимката и повикаха concierge^[2], който също я разгледа.

След известно време зад рецепцията се беше събрала малка групичка. Бяха повикани още хора, сред които и двама bellboys^[3], докато накрая, ако се съди по няколкото кимащи глави, изглежда, постигнаха единодушие.

Управителят се върна при двамата чужденци, придружаван от плешив мъж, който държеше снимката на професор Ескалона.

— Представям ви Даниел Зоншайн от туристическа агенция „Джерузалем Турс“ — обяви управителят, посочвайки придружителя си. — Мисля, че той може да ви помогне.

Валентина и Томаш го поздравиха. След официалните любезности Зоншайн посочи към един магазин в търговската част на приземния етаж на хотела.

— Моята агенция има филиал тук в „Кинг Давид“. — Той показа снимката. — Тази госпожа всъщност беше наша клиентка. Спомням си я, защото имаше лош английски и се нуждаеше от екскурзовод с испански, който да я разведе из местата, които искаше да посети, и да й бъде преводач, когато се наложи.

Лицето на италианката светна.

— О! И къде е този екскурзовод?

Зоншайн погледна часовника си.

— Мохамед трябва да започне работа след малко. — Той посочи канапетата. — Защо не почакате там? Когато пристигне, ще ви го доведа.

Двамата посетители се настаниха в елегантното хотелско кафене на открито, опасано от нисък, покрит с цветя зид. Имаше изглед към басейна и градината. В далечината се виждаха крепостните стени на стария град в района на Портата за Яфа. Въпреки жегата поръчаха ментов чай и подеха разговор за разкоша и историческото значение на сградата, като наблюдаваха оживлението в кафенето, където млади двойки ортодоксални евреи флиртуваха срамежливо. Томаш разказа, че точно тук, в „Кинг Давид“, след разпадането на Османската империя се установила администрацията на Британския мандат. Заради това еврейското движение „Иргун“ заложило бомба в хотела през 1946 г., за да ускорят британското отстъпление, което две години по-късно довело до провъзгласяването на Израел за независима държава.

— Както виждате — отбеляза Томаш, — хотел „Кинг Давид“ е историческо място, което…

Разговорът беше прекъснат от Даниел Зоншайн, който се появи в кафенето в компанията на слаб младеж с черни мустаци и риза с логото на „Джерузалем Турс“.

— Това е Мохамед — представи го той. — Той придружаваше въпросната госпожа.

— Селям алейкум!

— Алейкум селям!^[4] — отвърна Томаш, демонстрирайки арабския си. — Вие ли бяхте екскурзовод на професор Ескалона?

— Да, господине.

— Спомняте ли си местата, които е посетила по време на престоя си тук?

— La señorita^[5] направи няколко туристически посещения на Стария град и се отби в няколко организации, свързани, мисля, с нейното историческото изследване — разказа той. — Но по-голямата част от времето й беше заето с една конференция в Еврейския университет в Йерусалим. Доколкото си спомням, ставаше въпрос за беседи, свързани с откритията в Кумран.

— Ръкописите от Мъртво море?

— Да.

— Сама ли беше?

— В началото да. След това се сприятели с някакви хора и ме освободи.

Томаш и Валентина се спогледаха.

— Сприятели се?

— Да. С някакви западняци, с които la señorita се запозна във фондация „Аркан“. На следващия ден ги придружих до Израелския департамент за древни ценности, но след това тя се отказа от моите услуги и повече не я видях.

— Спомняте ли си имената на приятелите на професор Ескалона?

Палестинецът поклати глава.

— Не. Това се случи преди няколко месеца, нали? Освен това имаха необичайни имена. Мисля, че дори тогава не ги запомних…

Инспекторката от Криминалната полиция извади няколко снимки от чантичката си и ги показа на екскурзовода. Фотографии с лицата на професор Александър Шварц и професор Петър Вартоломеев.

— Тези ли бяха?

Като видя снимките, Мохамед присви очи и ги сравни с образите в паметта си.

— Както ви казах, изминаха три месеца, а и не прекарах много време с тях — обясни колебливо той. — При толкова клиенти не е лесно да запомним лицата на всички хора, с които се срещаме. — Той отново се съсредоточи върху снимките и накрая кимна с глава. — Но да. Мисля, че са те.

— Сигурен ли сте?

Екскурзоводът хвърли последен поглед на фотографиите, за да се увери, че не се е излъгал.

— Почти сигурен. Колкото по-дълго гледам тези лица, толкова по-познати ми се струват.

— Къде казахте, че ги е срещнала професор Ескалона?

— Във фондация „Аркан“.

— Какво е това?

Мохамед се поколеба и неговият началник, който досега мълчаливо беше следил разговора, отговори вместо него.

— Организация с висок престиж тук, в Израел — отбеляза Даниел Зоншайн. — Развива дейност в няколко сфери, а седалището й е в Еврейския квартал в Стария град.

Валентина и Томаш отново се спогледаха; този път лицата им изразяваха задоволство и очите им блестяха.

Току-що се бяха натъкнали на следата, която търсеха.

Фондация „Аркан“.