Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (17)

XVI

Трафикът в града се оказа интензивен, но без задръствания. Еднотипните жилищни блокове приличаха на огромни сандъци, сиви и монолитни, и изглеждаха запуснати; типична картина на строителството от съветската епоха. Във въздуха витаеше неприятна миризма на изгоряло масло и уличният шум беше противно агресивен.

Сикариус натисна бутона със стрелка нагоре и стъклото издаде продължителен жужащ звук, докато прозорецът се затваряше. Вече изолиран от врявата и вонята отвън, той отби колата в банкета, извади мобилния си телефон и набра номера.

— Пристигнах, Учителю — съобщи веднага след като отговориха. — Чакам инструкции.

Човекът от другата страна на линията премлясна. Изглежда, в момента се хранеше.

— Добре ли пътува?

— Дълго.

Чу се потракване на прибори в чиния и след това шум от разлистване на хартия.

— Имам информация за новата ти мишена — каза Учителят, минавайки на въпроса без общи приказки. — В девет сутринта отива в университета, за да чете лекции. Часовете му свършват в дванадесет на обяд и се отправя към дома си, където пристига в дванадесет и двадесет и две минути.

— Влиза в дома си в дванадесет и двадесет и две? — учуди се Сикариус. — Дори не и минута по-късно? Как може да сте толкова сигурен?

Гласът се разсмя.

— Изглежда, нашият приятел е човек с изградени навици — обясни той. — Негови колеги от университета си сверяват часовниците, когато минава покрай тях. Всичките му действия са предвидими.

Сикариус изсумтя.

— Чудесно — каза той. — Така е по-лесно.

— Знаех, че ще ти хареса — измърка гласът от телефона. — Но не се отпускай, чуваш ли? Увери се, че няма да има усложнения. Искам всичко да мине по мед и масло, както досега. Действай само когато е безопасно.

— Не се тревожете, Учителю.

— Лека работа!

Сикариус затвори и прибра мобилния телефон в джоба на панталона си. Взе тетрадката, погледна бележките и намери адреса, който търсеше. Беше в Стария град. Намери мястото на картата и после въведе адреса в GPS системата на колата.

Когато приключи, даде ляв мигач — като знак, че тръгва, и провери движението в страничното огледало; идваха няколко коли, нямаше как да потегли веднага. Затова хвърли поглед към черното кожено куфарче на седалката до него. Куфарчето беше отворено и съдържанието му се виждаше, сякаш беше мълчалив спътник.

Свещената сика.