Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (43)

XLII

Кръвта вече беше засъхнала по острието, когато Сикариус пъхна кинжала под струята вода и започна да го мие. Работеше внимателно, дори прекалено внимателно, сапунисвайки метала с деликатни, но методични движения. Водата, която се стичаше от него, розовееше и по лицето му пробягна лека усмивка — сякаш беше сам Мойсей, който току-що се е пречистил с една от десетте личби, покосили Египет.

— Тъй казва господ: „по това ще познаеш, че Аз съм Господ: ето, с тая тояга, що е в ръката ми, ще ударя по водата, която е в реката, и тя ще се превърне в кръв“ — прошепна той, цитирайки Свещеното писание в несекваща молитва. — „И дигна (Аарон) тоягата (си) и удари по речната вода пред очите на фараона и пред очите на служителите му, и всичката вода в реката се превърна в кръв, и рибата в реката измря, и реката се усмърди, и египтяни не можеха да пият вода от реката; и кръв беше по цялата Египетска земя. Но…“

Водата, която се стичаше, вече не беше червена и Сикариус замълча. Свещеният кинжал беше пречистен. Отмести го от чешмата и го подсуши с талита — молитвената наметка, за да гарантира ритуалното му пречистване. След това отиде внимателно да положи сиката в черното кожено куфарче, което прибра в сейф.

Като приключи с ритуала по почистването на кинжала, Сикариус взе мобилния си телефон. Набра номера и зачака. Линията се изпълни с приятен, макар и монотонен женски глас.

— Номерът, с който се опитвате да се свържете, не е достъпен в момента — каза гласът. — Моля, след сигнала оставете съобщение.

Сикариус ядосано погледна апарата.

— Проклятие! — изруга той. — Къде ли се е дянал?!

Тъкмо щеше да затвори, както беше сторил предишните три пъти, но се отказа навреме. Учителят си е такъв, помисли си, потискайки импулса си. Понякога изчезваше безследно от хоризонта за неопределено време. Реши, че е най-добре да му остави съобщение.

Сигналът изписука в слушалката и телефонът започна да записва.

— Учителю — започна той колебливо. Как само мразеше да говори на машини… — Операцията беше приключена успешно. — Отново направи пауза, търсейки точните думи; не беше лесно да говориш гладко, когато от другата страна няма с кого да обмениш въпроси и отговори. — Следвайки инструкциите, които ми изпрати по имейл, не го убих, а само го раних. — Сикариус се поколеба. Трябваше ли да смъмри Учителя за закъснението му? Да, в крайна сметка единственото нещо, което не мина добре на сто процента, беше негова отговорност. Защо пък да не му го намекне? — Намесата на полицията малко се забави и трябваше да убивам време. — Той въздъхна. — Но в края на краищата работата вече е свършена. — Последна пауза. — Чакам инструкции.

Затвори.