Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (44)

XLIII

Томаш продължаваше да лежи в болничното легло, но погледът му се разхождате замислено из стаята, докато не спря върху уморените очи на Арни Гросман. Полицаите искаха да разберат посланието, оставено от нападателя в хотелската стая.

Е, той нямаше да ги кара да чакат.

— Кажете ми… — заговори внезапно. — Какво представлява заветът, сключен между бог и еврейския народ?

Изненадан от въпроса, главният инспектор на израелската полиция примигна.

— Ами… Господ ни изпрати Десетте Божи заповеди — запъна се той. — Избра ни за свой народ и ни предостави защитата си в замяна на това ние да спазваме неговия закон.

— Щом е така, как ще обясните разрушаването на Храма през 70 година и непрекъснатите гонения на евреите — робството във Вавилон, прогонването от Светите земи и Холокоста? Нали в крайна сметка бог ви гарантира помощта си? Как е възможно толкова лоши неща да ви се случат през годините, след като разчитате на божествено благоволение?

Изправен пред този парадокс, Гросман се почеса по главата, докато обмисляте отговора си.

— Нашите пророци казват, че злото, изстрадано от Израел, е последица от неподчинението на евреите пред бог — отвърна накрая той. — Нашите грехове карат господ да ни наказва. Според пророците, ако ние станем праведни, ако спазваме стриктно закона и се върнем в божия път, Израел ще се прероди в целия си блясък.

— Тоест страданието е наказание за греховете, извършени от евреите.

— Така казват пророците.

Томаш хвърли поглед през прозореца към уличните лампи и сградите пред болницата, но само за миг, защото веднага след това се взря отново в двамата полицаи до леглото му.

— Това е традиционното обяснение за страданието на еврейския народ — съгласи се той. — Случва се така, че по времето на въстанието на Макавеите^[1] репресиите се задълбочили и потисниците на евреите дори им забранили да спазват закона. Който не желаел да се подчини, щял да бъде убит. Тази забрана създала сред много евреи убеждението, че страданието им не може да се обясни като божие наказание за техните грехове. Та те дори не им позволявали да спазват закона! От друга страна, колкото и набожни и усърдни да били хората в спазването на закона, страданията продължавали. Каква била причината за това? Тогава се появило ново обяснение: не бог бил този, който карал хората да страдат, а Дяволът. Изгнанието във Вавилон въвело нов герой в юдейската култура — Веелзевул, или Велзевул, на когото с времето било приписано цялото зло на света. Дяволът се погрижил за земята и той бил отговорен за всички страдания.

— Ами бог?

— Той бил на небето — обясни историкът, сочейки нагоре. — Поради някаква неясна причина господ позволил на Велзевул да царува над света и да върти злините, които всяко човешко същество изпитва върху себе си и вижда наоколо. Така много евреи, макар и не всички, възприели едно схващане за живота, основано върху дуализма между доброто и злото. Бог ръководел добрите сили, имал зад себе си добродетелта и живота, благоденствието и истината, светлината и ангелите. Велзевул оглавявал силите на злото — с него били грехът и смъртта, страданието и лъжата, мракът и демоните. Двете велики космически сили подчинили хората на своята воля и те трябвало да избират между едната или другата страна, между господ и Дявола. Не съществувала ничия земя. — Томаш замълча и отвори широко очи. — Но, забележете, това нямало да трае вечно. Щял да дойде ден, когато бог ще слезе на земята, за да унищожи силите на злото и да установи своето царство. Кое е това царство?

Арни Гросман присви очи, разпознавайки израза.

— Небесното царство.

— Разбира се — потвърди Томаш. — Някои юдейски секти започнали да вярват, че този дуализъм между доброто и злото съществува открай време. Така дуализмът станал апокалиптичен. В онези дни властвал Велзевул и това обяснявало цялото зло и всички страдания, съществуващи на земята. Светът бил царство на Дявола, където управлявали грешниците и покварените — съмишлениците на Велзевул. Праведните и добродетелните били онеправдани. Но в края на тази епоха на злото щяло да се случи преломно събитие. Едни смятали, че бог ще изпрати Месия, който ще поведе битката срещу злото; според други, пратеникът щял да бъде някой друг, наричан от Писанията Син Човеческий. Тази пророческа идея с описана в Книгата на пророк Даниил, Седма глава, стихове 13-14: „Гледах в нощните видения, и ето, на небесни облаци идеше сякаш Син Човеческий, дойде до Стария по дни и биде доведен при Него. И Нему бе дадена власт, слава и Царство, за да Му служат всички народи, племена и езици; владичеството Му е владичество вечно, което няма да премине, и Царството Му не ще се разруши“. Тоест, според пророчеството на Даниил, посредникът на бог, който ще дойде да установи царството му, е този Син Човеческий. Но дали чрез Месията, или чрез Сина Человеческий, факт е, че бог щял да се намеси в съдбата на света, да срази силите на злото и да остане на земята. Мъртвите щели да бъдат възкресени и всички човеци — съдени.

Израелският полицай разпозна в тези думи едно от най-важните пророчества в Писанията.

— Денят на Страшния съд.

— Да. След този голям съд щяла да започне една нова ера, в която нямало да има болка, нито страдание, нямало да има омраза или отчаяние и господ щял да царува. Царството божие.

Валентина мълчаливо изслуша всичко, но вече започваше да става нетърпелива. В ръката си държеше бележката със загадката и, възползвайки се от настъпилата пауза, я показа на историка.

— Всичко това е много интересно — каза тя. — Но какво общо има този разказ с разгадаването на шарадата?

Томаш отвори Библията, която лежете на леглото му.

— Не е ли очевидно? — попита той. — Загадката ни препраща към глава 1, стих 15 на Евангелие от Марко. Отново ще прочета думите на Исус, цитирани в този стих. — Томаш прочисти гърлото си. — „Времето се изпълни, и наближи царството Божие; покайте се и вярвайте в Евангелието“.

Болничната стая внезапно потъна в тишина. Думите на Исус бяха осмислени в цялото им противоречие и всички възможни смисли.

— Времето се изпълни и наближи царството Божие? — повтори Валентина, опитвайки се да намери някакъв смисъл от онова, което току-що бе чула. — Да не намеквате, че Исус е казал, че времето на Велзевул е свършило и че бог ще основе Своето царство?

— Така пише в стиха, нали?

— Но… но какво означава това?

Историкът се взря в италианката.

— Не е ли очевидно? — попита риторично той. — Исус е проповядвал Апокалипсиса. — Махна с ръка към прозореца. — Никога ли не сте срещали по улицата онези луди с дълги бради и плакати, на които пише Покайте се! Краят е близо! и други глупости от този род? Не сте ли? — Той посочи към малкото сребърно разпятие на шията й. — Ами Исус е бил един от тези проповедници.

— Mamma mia! — възмути се тя. — Как може да твърдите подобно нещо?

— Но е истина! — настоя Томаш. — Дори семейството на Исус смятало, че той не е добре с главата!

Сякаш някой заби нож в красивото тяло на Валентина.

— О! — простена тя. — Как смеете? Девата… Madonna… Пресветата Богородица никога не би помислила такова нещо за сина си! Тя е знаела, че той е… специален. Светата Дева винаги му е била вярна!

Томаш нетърпеливо заразлиства Библията.

— Наистина ли? — попита той. — Тогава да видим какво се казва в Евангелие от Марко. — Намери параграфа. — Стих 21, глава 3: „И като чуха близките Му, отидоха да Го приберат, понеже се говореше, че бил извън Себе Си“. — Вдигна поглед. — Исус „бил извън себе си“? Нима собствените му роднини, които изтичали „да Го приберат“, мислели така за него? Семейството на Исус е смятало, че е полудял? Но какво означава това?

Валентина се наведе над книгата и сама прочете стиха.

— Добре… искам да кажа… никога не съм забелязвала тази част…

— И не само неговото семейство било на мнение, че е „извън Себе си“. Жителите на Назарет също мислели така. — Томаш разлисти няколко страници напред. — Вижте какво пише Марко в Пета глава, шести стих. Исус се връща от Назарет и се изправя пред своите съграждани в синагогата: „А Иисус им казваше: Пророк не бива без почит, освен в отечеството си, между сродници и у дома си“. Тоест тук Исус признава открито, че роднините му го презират! Също и съгражданите му! И не само в Назарет. Навсякъде в Галилея хората се смеели на нещата, които говорел! До такава степен, че Исус започнал да ги заплашва. В Евангелие от Матей, глава 11, стих 21, разяреният Исус казва: „Горко ти, Хоразине, горко ти, Витсаидо! Защото, ако в Тир и Сидон се бяха извършили чудесата, които станаха у вас, отдавна те биха се покаяли във вретище и пепел; но казвам ви: на Тир и Сидон ще бъде по-леко в съдния ден, отколкото вам. И ти, Капернаумс, който до небе си се въздигнал, до ада ще се провалиш“. — Той огледа събеседниците си. — Нима има по-ясно доказателство от това?

Валентина също прочете откъса от Евангелието, за да се увери в написаното.

— Dio mio! — възкликна тя с ръка на устата, след като също прочете стиховете. — Но защо, но дяволите, никой не ми е обяснил това?

Въпросът явно беше риторичен и Томаш не си направи труда да се опита да отговори. Вместо това отново разлисти Евангелие от Марко.

— Идването на Царството Божие наистина е в основата на посланието на Исус. Впрочем не е случайно, че Марко започва точно от него. Началото на Евангелие от Марко поставят срещата на Исус и Йоан Кръстител и епизодът с кръщението в река Йордан. Йоан проповядвал, че идва Царството Божие и хората трябва да се покаят и да изповядат греховете си, за да се пречистят и да могат да влязат в това царство. Ако Исус е отишъл да се срещне с Йоан Кръстител, то е защото е вярвал в това послание. Според Марко веднага след като Исус бил кръстен и се пречистил от греховете, както препоръчвал Йоан, от небето се чул глас, който го нарекъл „Мой син възлюбен“. След това Исус отишъл в пустинята, където прекарал четиридесет дни. После се върнал в Галилея и Марко цитира фаталните думи на Исус в Първа глава, стих 15, които всъщност представляват истинско ехо на апокалиптичното послание на Йоан Кръстител: „Времето се изпълни, и наближи царството Божие; цокайте се и вярвайте в Евангелието“^[2]. — Томаш посочи последната фраза. — Питам ви как е евангелие на гръцки?

Двамата полицаи свиха рамене.

— Малко съм го позабравил — пошегува са Гросман.

— Evan gelion — разкри им Томаш. — Евангелие на гръцки е Evan gelion — посочи той текста. — Което означава, че това е дълбокият, скрит смисъл на евангелията: благата вест за Апокалипсиса и последвалото го Царство Божие! — Той вдигна ръце и зажестикулира театрално, имитирайки проповедник на Апокалипсиса. — Покайте се! Покайте се и вярвайте в Евангелието! Светът ще свърши и бог ще установи царството си! — Томаш си върна обичайното изражение и се взря в своите събеседници. — Вярвате или не, това е основното послание на евангелията. Валентина поклати глава, отказвайки да повярва.

— Не може да бъде! — прошепна тя. — Не може да бъде!

— Така ли мислите? Тогава кажете ми коя е най-важната молитва за християните?

— „Отче наш“, разбира се.

— Можете ли да я кажете?

— „Отче наш“? — учуди се италианката. — Прочисти гърлото си и започна да декламира молитвата, както правеше, когато ходеше на служба в неделя. — Отче наш, Който си на небесата! Да се свети Твоето име, да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята…

— Забелязахте ли какво казвате?

— Стига! Просто рецитирам „Отче наш“…

— Да, но чухте ли се какво казвате? Отче наш, Който си на небесата? Той не е ли на земята? Тогава кой е на земята? Дяволът, разбира се! Да дойде Твоето Царство? Какво е това царство? Очевидно Царството Божие. Молитвата апелира това царство да дойде при нас. Да бъде Твоята воля, както на небето, тъй и на земята. Да бъде Божията воля на земята? Това значи ли, че тя все още не с достигнала земята? И засега е само на небето?

Валентина изглеждаше объркана.

— Интересно, никога не съм го забелязвала.

— „Отче наш“, основната молитва в християнството, всъщност е една апокалиптична молитва! Юдеите молят бог да слезе на земята, за да наложи „Своята воля“. Воля, която все още не царува на земята, защото, да припомня, светът е в ръцете на Велзевул.

— Mamma mia! Следващия път, когато се моля, ще обръщам повече внимание на това какво казвам!

— Исус дори описва подробно деня, в който ще се разрази апокалиптичното събитие, предзнаменование на новата ера, която Марко и Лука наричат Царство Божие, а Матей, Царство Небесно — добави историкът. — Вижте какво казва Исус, цитиран от Марко в 13:24-27: „Но в ония дни, след оная скръб, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите небесни ще изпадат, и силите, които са на небето, ще се разклатят. Тогава ще видят Сина Човечески да иде на облаци, със сила и слава голяма. И тогава ще изпрати Ангелите Си и ще събере избраниците Си от четирите вятъра, от края на земята до края на небето“.

Томаш вдигна поглед към събеседниците си.

— Какво прави Исус тук? Доразвива пророческата визия на Даниил от Стария завет.

— Очевидно — съгласи се Арни Гросман.

— Значи бог ще устрои царството си на земята. Какви са социалните последствия от това събитие?

— Край на неравенството — обяви Валентина. — Няма да има вече богати и бедни, властимащи и потиснати, силни и слаби.

Томаш поклати глава.

— Не.

Негативната му реакция изненада италианката.

— Не?

Историкът направи пауза, за да придаде драматизъм.

— Ролите се сменят.

— Ролите… какво? Какво искате да кажете?

— Този, който командва в момента, е Велзевул, нали? Кои са неговите посредници? Притежаващите надмощие в света: властимащите, богатите, покварените. Тъй като земята се управлява от Дявола, задължително всеки човек, който притежава някаква власт, по презумпция е негов посредник. А къде са хората на господ? В краката на хората на Велзевул. Кои са те? Бедните, потиснатите, беззащитните. Тогава какво ще се случи, когато Царството Божие се установи на земята? Смяна на ролите!

— Какво разбирате под „смяна на ролите“? — попита Валентина. — Слабите стават силни?

— А силните стават слаби и са репресирани и унижавани.

— Но християнското послание е за равенство! — възрази тя. — Никой никому не е подчинен!

— Този, който ще отговори на тази забележка, няма да съм аз, а самият Исус — отвърна историкът. — В стихове 24–25 на Шеста глава от Евангелие на Лука Исус казва: „Обаче, горко вам, богати, защото си получавате утехата. Горко вам, преситените сега, защото ще изгладнеете“. В Евангелие от Марко, 9:35, се казва: „И като седна, повика дванайсетте и им рече: който иска да бъде пръв, нека бъде най-последен от всички и на всички слуга“. В Евангелие от Матея, 19:23-24, четем следното: „А Иисус рече на учениците Си: истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно; и още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“. В стихове 41–43, глава 25 на Евангелие от Матея се говори и за Деня на Страшния съд, когато Синът Човеческий ще слезе от Небесата и ще заеме фона си, за да съди човечеството и да нареди на могъщите отляво: „Тогава ще рече и на тия, които са от лявата Му страна: Идете си от Мене, вие проклети, във вечния огън, приготвен за дявола и за неговите ангели. Защото огладнях и не Ме нахранихте; ожаднях и не Ме напоихте; странник бях, и не Ме облякохте; болен и в тъмница бях, и не Ме посетихте“. Матей цитира Исус и в стихове 13:40-43: „И тъй, както събират плевелите и ги изгарят в огън, тъй ще бъде и при свършека на тоя век: ще изпрати Син Човеческий Ангелите Си, и ще съберат от царството Му всички съблазни и ония, които вършат беззаконие, и ще ги хвърлят в огнената пещ; там ще бъде плач и скърцане със зъби“^[3].

Историкът се взря в италианката.

— Разбирате ли истинското послание на Исус? На богатите той казва: „Ще изгладнеете“. Добавя, че „по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие“. Обяснява, че ще бъдат „на всички слуги“.

Нарича ги „проклети“ и им нарежда да отидат „във вечния огън, приготвен за дявола“. Това не му е достатъчно и той твърди, че ще бъдат хвърлени „в огнената пещ“, където ще има „плач и скърцане със зъби“. — Томаш присви очи.

— Не ми прилича на християнско, милосърдно послание за равенство, не мислите ли?

Смаяна от тези стихове, Валентина стоеше с отворена уста.

— Но… но… — заекна объркано тя. — Исус е казал да подадем и другата буза! Казал е да обичаме враговете си! Нима това не е послание за равенство?

— Не, драга моя — отговори Томаш. — Когато той казва да обърнем и другата буза и да обичаме враговете си, не говори за равенство, а за смяна на ролите. Не забравяйте: „Тъй ще бъдат последните първи, и първите — последни“^[4]. Кои са последните? Тези, които са чук, долу. Бедните и потиснатите. В Проповедта на планината от Евангелие на Матей, стихове 3–10, глава 5, Исус казва: „Блажени бедните духом, защото тяхно е царството небесно. Блажени плачещите, защото те ще се утешат. Блажени кротките, защото те ще наследят земята. Блажени гладните и жадните за правда, защото те ще се наситят. Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани. Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога. Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии. Блажени изгонените заради правда, защото тяхно с царството небесно“.

— Значи, силните не могат да сторят нищо, за да останат силни в Царството Божие…

— Разбира се, че могат. Могат да направят много.

— Какво?

— Като начало трябва да се покаят за греховете си. Това е посланието на Йоан Кръстител, което Исус прегърнал, утвърждавайки покаянието като основен метод. В Евангелие от Лука, 15:7, четем: „Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние“. Той поставя покаялите се пред хората, които не са съгрешили. Това изглежда логично в светлината на размяната на роли, според която първите стават последни, а последните — първи.

— Имате предвид, че покаянието е най-прекият път до бог?

— Според Исус, да. Но силните могат и да се откажат от властта си, да станат слаби и да помагат на слабите. Не забравяйте, че ще има размяна на ролите. В Евангелие от Лука, 18:14, Исус казва: „… който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“. Така слабите ще станат силни. Как един човек може да се сдобие със сила в Царството Божие? Като се откаже от нея и се превърне в слаб, като бъде унижен в царството на Велзевул. В Евангелие от Марко, 8:35, се казва: „Защото, който иска да спаси душата си, ще я погуби; а който погуби душата си заради Мене и Евангелието, той ще я спаси“. Затова Исус изтъква необходимостта последователите му да се откажат, да се превърнат в слуги на другите и да посветят живота си на слабите. Унижението стига до степен, в която униженият трябва да обича врага си.

— Но това е смирение!

Историкът посочи към Библията.

— Не! — възкликна той. — Написаното тук днес ни се струва апология на смирението.

Само че в смисъла и в контекста, в които Исус е изрекъл тези думи, той не е призовавал към смирение поради простото желание да прави добро. Противно на това, което може да изглежда сега, не става въпрос за чисто алтруистичен, великодушен и безкористен акт. Напротив, това бил ясен план за власт. Смирението, което познаваме днес, е било начин хората по-късно да станат силни и да подчинят онези, които тогава са били силни и по-късно щели да станат слаби. Кога по-късно? В момента, в който се създаде Царството Божие, разбира се.

— Простете, но не е точно така — възрази Валентина, която отказваше да приеме това обяснение. — Планът е бил алтруистичен, великодушен и безкористен, защото с бил дългосрочен. Хората щели да помагат на другите в продължение на много, много време, защото Царството Божие няма да се появи от днес за утре, нали? Ще отнеме много време да…

— Утре.

Италианката примигна.

— Моля?

Томаш се втренчи настоятелно в нея, за да подчертае значението на следващите си думи.

— Царството Божие ще настъпи утре.