Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (33)

XXXII

В еврейския квартал на древния град цареше пълно спокойствие. Улиците бяха пусти, с изключение на няколко случайни минувачи, които се бяха запътили към Стената на плача или към площад „Хурва“. Чуруликалото на птиците се носеше над малките улички като тиха мелодия и разговорите на малцината, които се разхождаха там, бяха сведени до шепот. Крачките на Томаш и Валентина гръмко отекваха по каменната настилка, но това не ги смущаваше. Историкът провери местоположението на сефарадските синагоги на картата на града и посочи една странична уличка.

— Оттам.

Двамата поеха в указаната посока; Валентина сякаш се движеше на автопилот, просто следваше спътника си. Беше се потопила в документите, изпратени й тази сутрин от Рим. Трябваше да се запознае със съдържанието им, преди да стигнат до мястото.

— Интересна фондация… — промърмори тя като на себе си. — Твърде интересна…

— В какъв смисъл?

Отговорът се забави с няколко секунди. Италианката прочете текста до края и едва тогава вдигна поглед от документите и се взря в Томаш.

— Има разнообразни интереси, залага на различни сфери на познанието — каза тя. — Фондацията инвестира в исторически, археологически и палеографски проучвания. Естествено, тяхната област на специализация е съсредоточена в Близкия изток, и по-точно в Светите земи. Изглежда, фондът й включва колекция артефакти от библейските времена. Но освен това е провеждала изследвания и в областта на точните науки. Създала е специализирани лаборатории за коренно различни неща, като физика на елементарните частици и медицински изследвания например. — Впечатлена, Валентина подсвирна. — Dio mio, това е цял един свят!

— Но каква програма следва? Само проучвания?

Валентина му показа началото на една от страниците на документа, който беше прочела. Текстът представляваше слоган на немски език, изписан с готически шрифт.

— Über allen Gipfeln — прочете тя на висок глас — … Ist Ruh’, In allen Wipfeln Spürest Du Kaum einen Hauch; Die Vögelein schweigen im Walde. Warte nur! Balde Ruhest du auch.

Един дълъг миг Томаш я наблюдава мълчаливо.

— Какво, по дяволите, е това?

— По всички тези хълмове цари мир — издекламира тя, — във върховете на дърветата едва ли ще усетиш и лек полъх. Птичките в гората са притихнали. Почакай тихо. Мирът ще дойде скоро.^[1]

— Говорите немски? — изненада се Томаш.

Италианката се разсмя и му показа документа, изпратен от Рим.

— Стиховете са преведени на италиански. Виждате ли? Тук долу.

Беше ред на Томаш да се засмее.

— Да, разбира се. Красиви стихове, наистина. Кой ги е написал?

— Да видим, кой може да е? — отвърна тя. — Най-великият немски писател. Гьоте.

— Освен красив, този текст е и пацифистки. Ако наистина това е мотото на фондация „Аркан“, мисля, че си имаме работа с една добронамерена организация.

Валентина направи гримаса и вдигна пръст, за да напомни, че трябва да бъдат предпазливи.

— Ако — изтъкна тя. — Знаете ли, нямам доверие на хора, които прекарват живота си в агитации за мир. Понякога те се оказват най-лошите. Зад безобидни думи се крият пъклени планове.

Португалският учен спря по средата на улицата пред необозначена сграда и провери номера на вратата. След малко забеляза позлатена табелка, окачена над звънеца, с името Arkan Foundation, гравирано върху метала.

— Е, сега ще проверим — обяви той. — Пристигнахме.

Натисна звънеца и електронният звън се разнесе във вътрешността на сградата. Изчакаха няколко секунди, след което чуха шум от приближаващи се стъпки и отваряща се врата. От другата страна на прага видяха млада жена е черна коса и любопитни очи.

— Шалом!

— Good afternoon^[2] — поздрави Томаш, за да поясни, че не говори иврит. — Имаме уговорена среща с господин Аркан, президента на фондацията. Той тук ли е?

След като провери самоличността на гостите, жената ги заведе в една стая и им предложи по чаша вода. След това изчурулика едно любезно „изчакайте една минутка, моля“ и ги остави сами. Малко след това се появи отново, помоли да я последват и ги поведе към първия етаж. Почука леко на вратата. Мъжки глас от другата страна каза нещо на иврит и тя покани двамата гости да влязат.

— Добре дошли! — поздрави ги едрият мъж с гъсти като на Брежнев вежди, който ги посрещна на вратата. — Аз съм Арпад Аркан, президент на фондацията. На какво дължа удоволствието от визитата на полицията от bella Italia^[3]!

— Извинете за безпокойството — каза Валентина. — Разследването ни е свързано със смъртта на трима европейски учени, загинали при необичайни обстоятелства.

Думите на инспекторката от Криминалната полиция угасиха въодушевлението в погледа на домакина.

— О, разбрах за това — възкликна Аркан, който внезапно заговори бавно и премерено. — Бях шокиран, когато ми съобщиха новината.

— Разследването на трите случая ни доведе в Израел. Току-що разбрахме, че трите жертви са се срещнали във вашата страна. — Валентина направи пауза, за да прецени реакцията на събеседника си. — Разбрахме още, че мястото, където са се запознали, е точно тук. — Тя посочи към пода. — Фондация „Аркан“.

Замълча в очакване на онова, което Аркан имаше да каже след това разкритие.

Съзнавайки, че анализират поведението му, президентът на фондацията въздъхна и отклони помръкналия си поглед към прозореца.

— Не знаех това — каза той. — Но е факт, че ги познавах. Поканих ги да дойдат във фондацията. Разлисти бележника, който лежеше отворен на бюрото. — Онзи ден се навършиха три месеца оттогава. Не подозирахме за трагедията, която е щяла да ги сполети.

Италианската инспекторка претегляше всяка дума, която чуваше, търсейки противоречия или скрит смисъл, подобно на шахматист, който преценява ходовете на противника си.

— Може ли да знаем какво са правили тук?

Арпад Аркан махна с ръка към папирусите и пергаментите, поставени в рамка, които украсяваха стените на кабинета му. Бяха старинни, изписани с гръцки и еврейски букви в scriptio continua^[4], разкъсани по краищата или с дупка в средата.

— Фондацията притежава богат фонд от ценни ръкописи — обясни той. — Това са части от Библията и други документи, написани на иврит, староарамейски или гръцки. Поисках експертно мнение от професор Ескалона. — Той посочи към нещо, което приличаше на необработен съд, поставен на пода до бюрото. — Имаме също и протохристиянски находки. Препоръчаха ми професор Шварц като специалист в тази област.

— А професор Вартоломеев? Той не е историк…

— О, българският учен? Фондацията създаде център за разширени молекулярни изследвания и ми казаха, че българският професор е международен авторитет в тази сфера. Изглежда, всяка година неговото име се спряга за спечелването на Нобелова награда за медицина. Поканих го да работи с нас и той прие. — Президентът тъжно поклати глава. — Опасявам се, че неговата смърт е голяма загуба за фондация „Аркан“. Възлагахме големи надежди на неговата работа.

— Тримата заедно ли бяха тук, във фондацията?

— Да, заедно. Въпреки че работят в различни сфери, аз разговарях с тях едновременно.

— Така ли са се запознали?

— Възможно е — призна той. — Всъщност не останах с впечатлението да са се познавали отпреди.

Валентина доби замислено изражение, изглежда, преценяваше как да формулира следващия си въпрос.

— Как си обяснявате факта, че трима души, които са се запознали тук, в нашия кабинет, три месеца по-късно са били убити за по-малко от двадесет и четири часа?

Въпросът смути домакина.

— Ами… нямам обяснение — заекна той. — Това наистина е… искам да кажа… това е съвпадение. — Тази дума се появи като спасителен пояс, в който той веднага се вкопчи. — Едно злощастно съвпадение.

Италианката размени бърз поглед с Томаш и леденосините й очи отново се взряха в събеседника й.

— За полицията съвпадения не съществуват, господин Аркан.

Президентът на фондацията се напрегна.

— Какво намеквате?

— Нищо не намеквам — отвърна невъзмутимо тя. — Казвам, че в криминалистиката на съвпаденията се гледа с огромно недоверие. Факт е, че трима учени, които са се срещнали тук, във вашия кабинет, три месеца по-късно са убити при, меко казано, необичайни обстоятелства. Не знам дали това би могло да се нарече съвпадение.

Арпад Аркан надигна масивното си тяло и яростно посочи към вратата.

— Вън! — извика той. — Изчезвайте!

Валентина и Томаш замръзнаха на столовете си, смаяни от реакцията му. Намекът на италианката беше неприятен и те го знаеха, но отговорът на техния домакин им се струваше пресилен.

— Допускате огромна грешка.

— Не ме интересува! — изрева мъжът с рошавите вежди, все още сочейки към вратата на кабинета си. — Искам ви вън от моята фондация възможно най-бързо! Вън!

Неуместният тон на домакина ядоса Валентина, която се изправи и приближи лицето си до неговото.

— Madonna! С кого си мислите, че разговаряте?

— Изчезнете незабавно или ще извикам полицията! Махайте се!

— Cretino! Stupido! Stronzo!

— Вън! Вън оттук!

Двамата си крещяха обиди с пламнали от гняв лица. Томаш си даде сметка, че ситуацията заплашва да излезе от контрол, затова сграбчи инспекторката от Криминалната полиция и я извлече навън.

— Да си вървим — каза той спокойно. — Не си струва.

— Вън! — викаше Аркан. — Да ви няма! За кои се мислите? Идвате и ме обиждате в собствения ми дом! Махайте се!

— Imbecile! Scemo!

Вратата се затръшна и спокойствието в сградата на фондацията се завърна също тъй внезапно, както беше нарушено. Все още задъхан, Аркан разхлаби вратовръзката, разкопча най-горното копче на ризата си и отпусна яката си. След това се строполи на креслото и си пое дълбоко дъх, възвръщайки контрола над емоциите си.

Погледът му се спря върху телефона в единия край на бюрото. Поколеба се известно време, сякаш се бореше с импулса, който се опитваше да владее волята му. Той примирено въздъхна, прие неизбежното и най-сетне вдигна слушалката.

— Ало? Ти ли си?