Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (50)

XLIX

— Полиция!

Гросман размаха значка пред секретарката, за да потвърди легитимацията си. Чернокосото момиче примигна, смутено от вида на толкова много специални агенти и коли със сирени пред входа на фондацията, и отстъпи назад.

— С какво мога да ви помогна?

Арни Гросман прекрачи прага с походката на човек, който владее положението.

— Искаме да говорим с Арпад Аркан — заяви той. — Тук ли е?

— Един момент, моля.

Секретарката отиде до телефона и набра някакъв номер. От другата страна явно й отговориха, защото тя заговори много бързо, почти истерично. След това замълча, кимна и затвори. Върна се във фоайето и махна на посетителите.

— Моля да ме придружите.

Качиха се на първия етаж и се натъкнаха на внушителната фигура на президента на фондацията, застанал с ръце на кръста на края на стълбището; гъстите му вежди бяха недоверчиво свъсени — поза на войник, който посреща врага си. Здрависаха се хладно. Аркан стисна ръката на Гросман и удостои останалите само с кимване. Когато видя Валентина, той не скри своята неприязън. Очевидно италианката не беше добре дошла тук, но тя не показа и най-малко притеснение от това.

Домакинът заведе посетителите в кабинета си. Тъй като там имаше само два стола, а те бяха шестима, секретарката отиде да донесе още столове. Докато се настаняваха, Томаш се загледа в папирусите и листовете пергамент, окачени в рамки по стените, като се опитвате да отгатне от кога датират; прочете няколко реда на иврит и на гръцки, които му заприличаха на цитати От Стария завет. Прецизността и старанието, вложени в текста на един пергамент, изглежда, изразяваха професионализма на Александрийската школа, което означаваше, че става въпрос за много ценен екземпляр; друг ръкопис му се спори византийски, от по-късен период и не толкова интересен. Междувременно всички се настаниха и португалецът се почувства длъжен да последва примера им, като седна на единствения свободен стол.

— Е, на какво дължа тази повторна визита? — попита Аркан, вече наместен в креслото си зад бюрото. — Предполагам, че е свързано с тримата убити учени…

Гросман се прокашля.

— Правилно предполагате — потвърди той и кимна към Валентина. — Неотдавна получихме молба от полицейските служби в Италия, Ирландия и България да сътрудничим в международно разследване, ръководено от инспектор Феро от Италианската криминална полиция, със съдействието на професор Нороня, историк в Нов лисабонски университет.

— Вече се запознахме — ядосано промърмори президентът на фондацията. — Идваха тук онзи ден.

— Информираха ме — каза израелският полицай. — Но разбрах също, че по някакво съвпадение трите жертви са се запознали точно тук, в тази сграда, по време на срещата си с вас.

Гросман замълча и задържа изпитателен поглед върху събеседника си.

— Така е наистина.

— Три месеца по-късно тримата учени са били убити — добави сухо главният инспектор и присви очи. — Странно съвпадение…

Аркан се размърда в креслото си, явно смутен от последната забележка.

— Това са инсинуации — каза той, полагайки усилия да контролира гласа си. — Нямам никаква вина за случилото се. Съжалявам за тяхната смърт и ако можех да върна времето, изобщо нямаше да ги поканя.

— Сигурно — каза Гросман. — Проблемът е, че съвпаденията не свършват тук. — Той посочи към Валентина и Томаш. — Часове след като нашите колеги са дошли да разговарят с вас и вие сте ги изхвърлили, професор Нороня е бил нападнат от непознат в хотелската си стая.

Домакинът впери поглед в Томаш; ако не беше изненадан, то поне добре се преструваше.

— Какво?

Португалецът повдигна гипсираната си ръка и протегна врат, за да покаже превръзката си, като се насили да се усмихне.

— Това са доказателствата.

Главният инспектор на израелската полиция не сваляше поглед от събеседника си, сякаш изучаваше реакциите му.

— Още едно съвпадение, не мислите ли? — попита загадъчно той. — Вие сте се ядосали, изгонили сте ги от фондацията и след няколко часа някой ги напада.

Аркан скочи на крака. Лицето му пламтеше, рунтавите му вежди трепереха от възмущение.

— Как смеете! — изкрещя той. — Намеквате, че аз… че аз имам нещо общо е това? — Президентът посочи Томаш, сякаш той беше това. — Но какво стана тук? Да не би всички да са се побъркали? Как може да си помислите подобно нещо? С какво право? Нима съм виновен за всичко лошо, което се случва по света?

Президентът на фондацията трепереше от възмущение, но това, изглежда, не смути Гросман, който седеше спокойно на стола си, преметнал крак връз крак, и изчакваше бурята да отмине.

— Успокойте се — посъветва го накрая. — Никой в нищо не ви обвинява. — Той спусна крака си на пода и се наведе към своя събеседник. — Все още. — Облегна се назад, изключително доволен от себе си, и отново кръстоса крака. — Проблемът е, че има още едно съвпадение. — Направи знак на полицая, който седеше до него, и той му подаде няколко документа. Главният инспектор ги разгърна и извади лист хартия. — Това познато ли ви е?

Ставаше въпрос за загадката, която Томаш беше дешифрирал предишната вечер в болничната стая.

Аркан се наведе над бюрото, за да види по-добре написаното, и придоби недоумяващ израз.

— Нямам представа какво е.

— Шарада, която нападателят на професор Нороня е оставил на местопрестъплението — обясни Гросман. — Послание, което напомня бележките, открити до жертвите в Рим, Дъблин и Пловдив.

— И какво?

— Дадох тази бележка за анализ. Свързахме се с производителя на хартията в Тел Авив и разбрахме, че това е много рядък вид, доставян само на петнадесет клиента. Вашата фондация е един от тях.

Аркан зяпна от учудване.

— Моля?

Гросман размаха бележката, на която беше написана загадката.

— Тази хартия вероятно идва от вашата фондация — каза бавно той, изговаряйки думите почти на срички. — Можете ли да обясните този факт?

Погледът на домакина се местеше между бележката и лицето на главния инспектор, като че ли можеше да намери отговора на въпроса някъде по средата.

— Аз… аз не знам — заекна той. — Това… това е невъзможно. — Поклати непоколебимо глава. — Не може да бъде.

— Но така твърдят от фабриката. — Гросман не сваляше очи от събеседника си. — Сега забележете последователността на събитията. Вие сте имали спор с инспектор Феро и професор Нороня. Няколко часа по-късно професор Нороня е бил нападнат. Нападателят е оставил шарада, надраскана на хартия, взета от вашата фондация.

— Моля да ми обясните.

Аркан изглеждаше объркан, почти неспособен да каже нещо свързано.

— Има някаква грешка! — възкликна той. — Подобно нещо означава, че… че… — Отново поклати глава. — Не, не може да бъде! Трябва да има някакво обяснение!

— Разбира се — съгласи се Гросман все така спокоен. — И първото обяснение е свързано с тримата учени, които сте посрещнали тук, във фондацията, и които по-късно са били убити. Все още на никого не е ясно полето на изследване, което ги е свързвало.

— Наех ги за консултация — заяви домакинът. — Няма нищо за обясняване!

Главният инспектор отново направи знак на мъжа до себе си. Полицаят му подаде още един плик, който Гросман отвори. Извади писмо, което бе написано на лист с официалните символи на Израел.

— Ако продължавате да упорствате и да мълчите, опасявам се, че ще трябва да ви поканя да ни придружите за допълнителни разяснения — каза той, подавайки му писмото. — Вижте дали данните са точни.

Аркан колебливо пое документа с любопитен поглед.

— Какво е това?

— Заповед за арест — обясни израелският полицай, — с вашето име.

— Моля?!

— Предвид редицата съвпадения, свързващи вашата организация с този странен случай, съдията се съгласи да ни даде разрешение за задържането ви по време на разследването. — Гросман се усмихна. — Ще отнеме най-малко две години, докато изясним всички аспекти.

Президентът на фондацията беше толкова слисан, че дори не успя да прочете текста на заповедта.

— Две години?!

Гросман кимна.

— Най-малко. Периодът може да се удължи с една година.

Аркан залитна назад и се облегна сломен в креслото си. Заповедта беше в ръката му, но той явно не я забелязваше.

— Господи!

Главният инспектор огледа ноктите на ръцете си, сякаш в този момент се интересуваше само от личната си хигиена.

— Освен ако не решите да си спестите тези неприятности и пи обясните истинската причина, поради която сте повикали професор Ескалона, професор Шварц и професор Вартоломеев на среща. — Вдигна поглед и се взря в събеседника си. — Искам истинската причина.

Лицето на Арпад Аркан беше мъртвешки бледо. Капчици пот се стичаха по бузите му, докато преценяваше възможностите си. Дилемата го парализираше. Спря погледа си на всеки от петте полицаи срещу себе си и забеляза симпатия само в лицето на португалеца, който очевидно не харесваше безизходните ситуации, в които човек е поставен пред ужасната перспектива да изгуби свободата си. Какво да прави?

Чу звън на метал и видя, че един от полицаите вече приготвяше белезниците. Разбра, че времето изтичаше. Почти изпаднал в транс, президентът на фондацията се насили да вземе решение и стигна до извода, че щом нещата бяха стигнали дотам, на първо място трябваше да постави личния си интерес.

— Това преминава всякаква граница — заяви той. — Ще ви кажа всичко. Но не тук.

— Тогава къде?

— На мястото, където се върши работата.

— Каква работа? За какво говорите?

Аркан си пое дълбоко дъх — като атлет, който се подготвя за състезание — и се изправи.

— Работата по най-необикновения проект на човечеството.