Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (5)

IV

Тялото лежеше на пода, покрито с бял чаршаф. Виждаха се само краката; единият беше бос, а другият — обут в дамска обувка със счупен ток. По пода имаше кръв. Мъже с бели ръкавици и лупи правеха оглед на местопрестъплението. Търсеха веществени доказателства — косми, капки кръв или отпечатъци, които да им разкрият самоличността на убиеца.

Валентина клекна до трупа и хвърли поглед през рамо към Томаш, който едва пристъпваше, скован от ужас.

— Готов ли сте?

Историкът преглътна сухо и кимна. Инспекторката от Криминална полиция хвана края на чаршафа и го отметна с леко движение, откривайки част от тялото. Главата. Томаш разпозна лицето на Патрисия, докоснато от мъртвешка бледност, замръзналия страх в очите й, полуотворените устни, обърнатия навътре език и петното засъхнала черна кръв на шията й.

— Господи! — извика Томаш, слагайки ръка на устата си, докато се взираше ужасено в трупа на испанската си колежка. — Била е… била е удушена?

Валентина поклати глава и посочи петното кръв на гърдите й.

— Гърлото й е прерязано — поправи го тя. — Заклана е като агне, виждате ли? — Посочи разреза на гърлото на Патрисия. — Използвали са нож и…

— Горката! Това е ужасно! Как е възможно? — Томаш извърна глава, отказвайки да гледа, сякаш смъртта лишавате от достойнство приятелката му. — Кой й го е причинил?

Италианката покри лицето на жертвата и бавно се изправи, наблюдавайки историка.

— Точно това се опитваме да разберем. И за тази цел се нуждаем от вашата помощ.

— Ще направя всичко — твърдо отговори той, все още извърнат настрани. — Всичко, каквото е необходимо.

— Тогава да започнем от телефонния разговор. Как си обяснявате последното обаждане?

— Много просто — отговори Томаш и най-сетне отвърна на погледа й. Той знаеше, че това е изключително важен въпрос. Съзнаваше, че това е причината да го заподозрат. — Дойдох тук, за да работя по реставрацията на Форума на Траян по молба на фондация „Гулбенкян“, тъй като съм техен консултант. Патрисия понякога също работи… работеше за тях. Запознахме се покрай някои проучвания, които трябваше да осъществим заедно. Тя пристигна в Рим тази вечер и тъй като знаеше, че съм тук, ми се обади по телефона. Това е всичко.

Валентина потърка брадичката си, обмисляйки чутото.

— Как е разбрала, че сте в Рим?

Историкът се поколеба.

— Това… това не знам.

Инспекторката, която записваше думите му в бележника си, спря да пише и вдигна глава.

— Как така не знаете?

— Не знам — повтори той. — Може би някой от фондацията й е казал.

— Давате си сметка, че ще проверим всичко, нали?

Томаш я погледна невинно.

— Разбира се — отвърна той и извади мобилния телефон от джоба си. — Ако желаете, още сега мога да ви дам номера на инженер Витал в Лисабон. Обикновено той разговаря с мен и Патрисия. — Историкът натисна няколко бутона и продължи: — Ето… Номерът е 21…

— Ще ми го кажете по-късно — прекъсна го Валентина. Видимо удовлетворена от обясненията му, тя бързаше да се заеме с неотложните въпроси. — Патрисия каза ли ви защо е тук?

— Не. Държа се загадъчно.

— Загадъчно?

— Да, не искаше да го обсъждаме по телефона, но се уговорихме да обядваме утре и, разбира се, щеше да ми разкаже. — Погледът на Томаш се плъзна по богато украсените рафтове на Sala Consultazioni Manoscritti. — Сега разбирам, че тя е дошла да търси нещо тук, в библиотеката на Ватикана.

Валентина, изглежда, не го слушаше. Разглеждаше внимателно някакви фотокопия, изпълнени с бележки отстрани. Португалецът надзърна и изненадан откри, че сред тях има и една стара негова снимка. Беше някакъв доклад с кратка информация за него.

— Тук пише, че освен историк вие сте и криптоаналитик, и специалист по древни езици.

— Точно така.

Инспекторката направи две крачки встрани и посочи бял лист хартия, който лежеше на пода.

— Знаете ли какво е това?

Томаш застана до италианката и се наведе, за да го види отблизо.

— Колко странно — промърмори той. — Не прилича на нито един от езиците, които познавам.

— Сигурен ли сте?

Историкът задържа погледа си върху непознатите символи още няколко секунди, търсейки следи, които да го отведат до отговора, и накрая се изправи.

— Абсолютно.

— Вижте внимателно.

Томаш се съсредоточи върху загадъчните знаци. Един от символите, последният, привлече вниманието му; изглеждаше напълно различен от останалите. За да го разгледа от друг ъгъл, той отстъпи няколко крачки и завъртя листа хартия. Наведе се, за да анализира отново мистериозния надпис. След секунди устните му се разтегнаха в усмивка и той направи знак на инспекторката да се приближи.

— Елате да видите.

Валентина отиде до него, наведе се над листа и прочете символите в преобърната перспектива.

— Alma?^[1] — произнесе тя, без да отделя поглед от листа. — Какво, по дяволите, означава това?

Историкът наведе глава.

— Е, хайде — възкликна той и посочи думата, — не знаете ли?

— На италиански alma означава дух.

— Както и на португалски.

— Но какво означава в този контекст?

Томаш сви устни, което показваше, че не знае отговора.

— Не знам. Дали убиецът не иска да ни се представи като изгубена душа? Дали не намеква, че никога няма да бъде хванат, защото се изплъзва като дух?

Валентина потупа събеседника си по рамото и окуражително изръкопляска, видимо впечатлена.

— Добър сте, в това няма съмнение — одобрително каза тя. Изправи се и предизвикателно се взря в него. — Може би ще успеете да ми помогнете с една друга загадка. Искате ли да видите?

— Покажете ми я.

Инспекторката му направи знак да я последва, заобиколи трупа и се приближи до масата за четене в Sala Consultazioni Manoscritti. Върху полираната повърхност лежеше огромна книга, отворена на една от последните страници.

— Знаете ли какво е това?

Томаш предпазливо я последва, като внимаваше да не настъпи някое петно кръв и по този начин да затрудни работата по събирането на доказателства. Подпря се на масата, наведе се над книгата и от състоянието на пергамента заключи, че това е някакъв много стар документ. Прочете няколко реда и смръщи вежди.

— Апостол Павел — заключи той. — Откъс от Послание до евреите — вдиша аромата на пергамента и усети сладникавото ухание, което му бяха придали вековете. — Старинен препис на Библията. На старогръцки език. — Той погледна въпросително италианката. — Кой е този ръкопис?

Валентина вдигна книгата и погледна надписа върху твърдата корица.

— Codex Valicanus.

Като прочете заглавието, историкът зина от учудване и отново впери поглед в ръкописа, този път скептично, сякаш не вярваше на очите си. Той направи нов оглед на пергамента, за да се увери, че наистина е толкова стар, а след това се приближи и го помириса. Резултатът го смая.

— Нима това е Codex Valicanus? Оригиналният документ?

— Разбира се. Защо сте толкова изненадан?

Томаш го взе от ръцете на инспекторката и изключително внимателно го постави върху масата, сякаш държеше изящен кристален свещник.

— Това е един от най-ценните ръкописи в света! — каза строго той. — Не може да се държи просто така! Господи, та той е единствен по рода си! Безценен е! Той е като… като Мона Лиза на ръкописите, разбирате ли? — Томаш хвърли бърз поглед към вратата, сякаш там стоеше папата и щеше да го осъди най-строго за това, че не се отнася както подобава към съкровището. — Нямах представа, че толкова лесно позволяват справки с оригиналния кодекс. Невероятно! Това би трябвало да е забранено! Как е възможно?

— Успокойте се — отвърна Валентина. — Префектът на библиотеката ми обясни, че при нормални обстоятелства никой няма достъп до ръкописа, дават се само копия. Но изглежда, че за професор Ескалона са направили изключение.

Томаш спря погледа си върху тялото, покрито с чаршаф на прага между двете зали, и преглътна възмущението си.

— Е, добре…

Щом достъпът до оригинала на Codex Valicanus е ограничен, помисли си, няма какво повече да каже.

— Бих искала да разбера защо този ръкопис е толкова специален.

Историкът отново насочи вниманието си към кодекса върху масата за четене.

— Codex Valicanus е един от най-ценните библейски ръкописи от зараждането на християнството. — Той погали с ръка страниците, пожълтявали в продължение на близо две хилядолетия. — Този документ датира от IV век и съдържа най-голяма част от Новия завет. Казват, че бил дар за папата от византийския император. — Дланта му се плъзна по листа и леко го погали. — Истинско съкровище. Не съм и предполагал, че един ден ще мога да го докосна. — Лицето му се озари от блажена усмивка. — Codex Vaticanus… Кой би казал?

— Знаете ли какво е търсила професор Ескалона в този ръкопис?

— Нямам представа. Защо не попитате човека, който й е възложил работата?

Валентина въздъхна.

— Ами това е един от проблемите ни — призна тя. — Не знаем за кого е работила. Всъщност може би никой друг, освен нея не е знаел. Дори съпругът й. Изглежда, професор Ескалона е гледала на тази задача като на държавна тайна, разбирате ли?

Тази забележка събуди любопитството на Томаш. Държавна тайна? Историкът видя ръкописа в нова светлина; незаслепен от блясъка на уникалната реликва, той осъзна значението му като източник на информация, която би могла да има връзка с престъплението, извършено на това място.

— Патрисия на тази страница ли го е оставила отворен?

— Да. Никой не го е докосвал. Защо?

Томаш не отговори. Предпочиташе да прочете отново текста. Какво беше предизвикало интереса на приятелката му? Какви тайни крият тези редове? Започна да си превежда текста, докато не стигна до съдбовната дума. Произнесе я на глас.

— Phanerón.

— Моля?

Историкът посочи един ред в ръкописа.

— Виждате ли какво пише тук?

Валентина се взря в закръглените символи, един, от които й се стори избледнял, и се засмя, поклащайки глава:

— Не разбирам нищо. На китайски ли е?

Томаш примигна.

— О, моля да ме извините. Понякога забравям, че не всички могат да четат на гръцки. — Той отново насочи вниманието си към думите, които посочваше. — Тук четем едно послание на свети Павел от Новия завет — Послание до евреите. Това е третият стих от първата глава, а думата, която не се вижда, е phanerón. Phanerón, или проявявам, правя видимо. Тук апостол Павел казва, че Исус прави видимо всичко „с мощното си слово“. Но в повечето библейски ръкописи в този откъс се използва думата pherón, която означава държи. Имам предвид, едно е да кажеш, че Исус прави всичко видимо, и друго — че Исус държи всичко. Разбирате ли? Смисълът е различен. — Той посочи избледнялата дума и някакви бележки в края на ръкописа. — Виждате ли това?

— Да.

— При справка с Codex Vaticanus един от преписвачите прочел phanerón и помислил, че има грешка. Какво направил той? Заличил тази дума и я заменил с по-известния израз: pherón. По-късно друг преписвач забелязал поправката, задраскал pherón и отново написал phanerón, оригиналната дума. — Професорът посочи драскулките в края. — И тук отстрани е оставил тази бележка: „Невежи глупецо! Остави старото слово на мира, не го променяй!“.

Валентина смръщи вежди, опитвайки да извлече от това обяснение нещо, което да се връзва с поверения й случай.

— О, много интересно — отвърна тя, очевидно мислейки точно обратното. — И какво общо има тази загадка с разследването?

Томаш замислено скръсти ръце и подпря брадичката си, докато преценяваше значението на откритията, които току-що беше направил.

— Много е просто — отвърна той. — Тази поправка в Codex Vaticanus ни показва един най-големите проблеми на Библията. — Той наклони глава встрани, сякаш внезапно му бе хрумнало нещо. — Ще ви задам един въпрос. Според вас чии думи са представени в Библията?

Италианката се засмя.

— Що за въпрос? — учуди се тя. — На бог, разбира се. Всеки го знае.

Историкът не се присъедини към смеха. Вместо това скептично повдигна вежда.

— Твърдите, че сам бог с написал Библията?

— Е… всъщност не — смути се Валентина. — Летописите са били боговдъхновени… тоест апостолите, които са създали писанията… са били вдъхновени от бог.

— Какво означава боговдъхновени? Че Библията е непогрешима?

Инспекторката се поколеба. За пръв път я заставяха да мисли за това по този начин.

— Предполагам. Нима Библията не ни предава божиите послания? В този смисъл може да се твърди, че съдържанието й е безгрешно.

Томаш надникна в страниците на кодекса и присви устни.

— А ако ви кажа, че Патрисия е търсила грешки в Новия завет?

Инспекторката придоби заинтригуван израз.

— Грешки ли? Какви грешки?

Историкът я погледна в очите.

— Не знаехте ли? В Библията има много грешки.

— Моля?

Томаш се огледа наоколо, за да се увери, че никой не ги чува. Все пак се намираше във Ватикана и не желаеше да предизвика инцидент. Видя двама свещеници до вратата на „Салон Леонина“, единият от които вероятно беше префектът на библиотеката, но прецени, че са достатъчно далеч и няма опасност да го чуят.

Въпреки това се наведе заговорнически към събеседницата си и се подготви да й съобщи една почти две хилядолетна тайна.

— В Библията има много грешки — прошепна той. — Включително лъжи.