Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (40)

XXXIX

Томаш затвори вратата и заопипва стената, за да намери ключа за лампата. Ключът щракна, но лампата не светна.

— По дяволите!

Изруга, ядосан на себе си. Беше забравил да постави ключ-картата в устройството; докато не го направи, оставаше на тъмно. Пипнешком, професорът отново идентифицира ключа и го постави в четеца. И както се казва в Битие — „и биде светлина“.

Човек.

Първото нещо, което Томаш видя, беше един човек, който стоеше пред него. Сепна се и отстъпи назад, облягайки се на вратата. Едва тогава видя лицето на мъжа. Беше той самият. Или по-точно неговият образ, отразен в огледалото, окачено пред вратата.

— Уф! — отдъхна си той. Сърцето му биеше в гърдите като барабан. Погледна в огледалото и се засмя на образа си — тялото му бе изопнато срещу вратата като затворено животно. — Изнервен съм, по дяволите.

Той се съвзе и отиде в банята, но не запали лампата там, защото смяташе, че светлината от стаята ще му бъде достатъчна. После се прокле, защото осветлението не стигаше и малкото помещение тънеше в дълбок мрак. Мързеше го да се върне, а и бързаше да се облекчи, затова предпочете да намери тоалетната чиния слепешком.

Прицели се в мястото, което смяташе за тоалетна чиния; бълбукащият звук на течност, падаща в друга течност, му подсказа, че с уцелил целта. Когато свърши, пусна казанчето и все още на тъмно, отиде да се измие. Завъртя крана и подложи ръцете си под хладката вода.

В този миг усети нечие присъствие зад гърба си.

— Какво има? — попита той и се обърна рязко. — Кой е там?

Никой не отговори.

Изплашен и с разтуптяно сърце, Томаш се хвърли към вратата и най-сетне натисна ключа. След миг лампата освети банята. Нямаше никого.

Историкът си пое дълбоко дъх.

— Не мога да се позная! — прошепна той, едновременно ядосан и успокоен. — Като дете съм, по дяволите! Този случай ще ми скъса нервите!

Излезе от банята и отиде да избере облеклото си за вечерята. Приближи се до гардероба и го отвори с рязко движение. По-голямата част от него тънеше в мрак, но той не му обърна внимание. Имаше три закачалки с дрехи; избра тъмносин блейзър. Искаше да впечатли Валентина и сметна, че ако облече блейзъра тази вечер, ще подчертае средиземноморския си чар. Освен това щеше да си сложи зелена вратовръзка, която отиваше на цвета на очите му. Италианката нямаше да може да му устои. Разбира се, трябваше да внимава за начина, по който говори за Новия завет. Такива неща не можеха да се харесат на католичка като нея. Но наистина, какво би могъл да направи? Да излъже? Да замаже положението? Не беше роден дипломат и вярваше, че истината трябва да се прегръща като жена, която иска да ти се отдаде. Гола. И колкото по-жестока, толкова по-истинска е тя. Извади блейзъра и вратовръзката от гардероба и посегна към ризата. Избра една бяла копринена риза, но откри, че ръкавите й нямаха копчета. Постави дрехите на облегалката на дивана, като внимаваше да не се измачкат, и се отправи към нощното шкафче. Спомняше си, че там беше прибрал ръкавелите, които господин Кащро, негов стар приятел от магазина на булевард „Либердаде“, му беше подарил за Коледа. Отвори чекмеджето, за да ги извади, но вниманието му беше привлечено от една бележка, оставена до нощната лампа.

— Какво е това?

Не си спомняше да е оставял бележка. Дали не е съобщение от чистачките? Навярно рецепционистът беше изпратил да я донесат в стаята му, докато го нямаше. Взе листчето и се загледа в съдържанието му.

Онова, което видя, го накара да отвори широко очи.

— Veritatem dies aperit? — запита се той. — Но какво, по дяволите, означава това?

Взря се в съобщението, опитвайки се да разбере значението му. Знаеше, че има нещо странно познато в тази бележка. Но какво? Струваше му се, че умът му работи бавно, защото изминаха две безкрайно дълги секунди, но всъщност мисълта му летеше, защото в рамките на тези две секунди той успя да осъзнае какво държи в ръцете си. Това беше загадка, подобна на онези, които бе декодирал напоследък за полицията — странните ребуси, открити близо до труповете. Загадките на сикариите.

В същия миг му се стори, че леглото се издига. Една черна фигура внезапно се надигна от чаршафите като изхвърлена от гигантска пружина и се хвърли с разперени ръце върху Томаш.

— Нечестивец!

Първото нещо, което историкът усети, беше натискът на непознатия. Загуби равновесие, удари гърба си в стената и се стовари на пода, събаряйки някаква мебел. Една ваза падна на пода и се пръсна с трясък на мозайката в стаята.

Второто, което усети, вече проснат на твърдия и студен под, беше тежестта и ловкостта на нападателя. Непознатият се уви около жертвата си като ластик. Томаш опита да се освободи, но мъжът показа изненадваща гъвкавост и успя да парира движенията му. Историкът осъзна, че дори не може да помръдне, сякаш беше вързан в усмирителна риза.

— Чуйте ме — каза той, опитвайки се да звучи възможно най-разумно при тези обстоятелства. — Нека поговорим.

Нападателят го държеше здраво и притискаше тялото му надолу с лице към ледената мозайка. Томаш не можеше да го види, но усещаше топлия му дъх в тила си.

— Някога сънувал ли си усмивката на смъртта? — попита мъжът с дрезгав глас. — Или предпочиташ да си говорим за преддверието на ада?

Тонът му беше суров, едва ли не фанатичен, но фактът, че непознатият говореше, макар и странни неща, вдъхна на Томаш известен кураж. Може би щеше да го убеди да го пусне? Не че това му се струваше вероятно предвид трите трупа, които този убиец беше оставил след себе си, но си струваше да опита. В крайна сметка какво щеше да загуби? Живота?

— Няма нужда от насилие — прошепна той с толкова спокоен глас, че сам се изненада. — Кажете ми какво искате и съм сигурен, че ще се споразумеем.

Над главата му прозвуча тих смях.

— Кажи ми — прошепна непознатият в ухото му — какви изкушения очакват душата ми?

— Не знам. — Насили се да се засмее, за да скрие страха, който разпалваше кръвта му, и изрече приглушено: — Пари няма да са…

До ушите му достигна нов смях.

— Искам агнец.

Томаш усети, че сърцето му се свива. При тези обстоятелства това бе последното нещо, което копнееше да чуе.

— Агнец?

— Да, агнец — потвърди тихият дрезгав глас. — Съгреших и трябва да изкупя греховете си. Жертвоприношението ще ми донесе божието опрощение. — Непознатият отново приближи устни до дясното ухо на жертвата си. — Казаха ми, че имаш крехко месо на хубаво агне.

Положението се усложняваше.

— Вижте, моля ви — прошепна историкът, чувствайки, че времето му изтича. — Това с агнетата са стари истории, които вече…

— Стари истории? — изръмжа нападателят. Внезапна ярост пролича в гласа му. — Как се осмеляваш?

— Успокойте се!

Историкът усети бързото движение на мъжа над себе си и в следващия момент пред очите си съзря кинжал с извито острие. Убиецът му го показваше.

— Ами това? Мислиш ли, че е стара история?

Острието беше огромно и блестеше като кристал, отразявайки в хиляди проблясъци светлината в стаята.

— Махнете това — помоли той. — Някой може да пострада!

Нападателят отново се разсмя, този път силно и невъздържано, и приближи острието до очите му.

— Виждаш ли сиката?

— Прекалено добре. Не може ли да я отдръпнете малко? Съвсем малко?

— Тя е на повече от две хиляди години — прошепна мъжът. — Дедите ми са я използвали при жертвоприношенията в Деня на изкуплението. Послужила им е, за да посрещнат езичниците от легиона. — Той замълча. — Сега я използвам отново, за да спася народа си. А ти, бедно заблудено създание, не си нищо повече от жертвено агне. Агнецът, който бог ми прати, за да изкупя греховете на хората си.

След като произнесе тези думи, нападателят смени позицията на сиката в ръката си; сега я държеше особено агресивно. В този миг Томаш разбра, че мъжът се готви да я използва и че разполага само с няколко секунди, за да направи нещо.

— Помощ! — извика той.

Историкът яростно разтърси тялото си. Непознатият за миг загуби равновесие и Томаш внезапно почувства свобода в движенията си. Опита се да се измъкне, но нападателят се съвзе и отново го притисна.

— Умри, агне!

Опря ножа до гърлото на жертвата си и натисна. Томаш усети пронизващото острие отстрани на шията си, до вените, и изпадна в паника. Като животно, хванато в капан, с неимоверно усилие той успя да освободи дясната си ръка. Острието вече пронизваше кожата на шията му, острата болка го заслепяваше и той посегна към острието и го изтръгна, попречвайки му да се забие по-дълбоко.

— Пусни ме!

Това движение, изглежда, изненада нападателя. Томаш успя да отдалечи острието от гърлото си, но усети неприятно чувство на скованост в дланта си. С крайчеца на окото си видя стичащата се кръв и разбра, че острието е порязало дясната му ръка. Изпита непреодолимо желание да пусне острието и да предпази ръката си, но инстинктът му надделя. По-добре порязана ръка, отколкото прерязано гърло.

Нападателят и този път реагира. Успя да измъкне кинжала и с едно движение на тялото отново обездвижи дясната му ръка. След като обезвреди жертвата си, той отново докосна страничната част на шията му с върха на острието и натисна. Не толкова силно, че да направи дълбока рана, но достатъчно, за да разкъса кожата му. Томаш разбра, че е загубен.

С последни сили жертвата напрегна тялото си, като риташе и удряше нападателя с лакът. Непознатият изстена, но не отслаби усмирителната прегръдка.

— Много поздрави на Велзевул.

И натисна кинжала.