Жозе Родригеш душ Сантуш
Последната тайна (75)

LXXIV

Онова, което спаси Томаш, беше комбинация от интуиция, своевременна реакция и бързи рефлекси. След като остави епруветката на лавицата, той отстъпи назад, към нишата в коридора между два рафта с бидони, пълни с течност — вероятно реактив, необходим за работата на лабораторията.

В мига, в който Гросман вдигна ръка, за да стреля, португалецът се вмъкна в нишата и успя да избегне смъртоносния куршум, който изсвистя покрай главата му.

— Проклятие! — извика полицаят, като разбра, че е пропуснал. — Сега ще те хвана!

Португалецът се изправи и хукна да бяга, решен да се измъкне. Но знаеше, че няма да е лесно. Из тези дълги коридори щеше да е като мишена на стрелбище; достатъчно бе Гросман да го зърне, за да го застреля в гръб. По-добре беше да се крие между рафтовете и да се моли да намери Валентина, която сигурно бе готова с импровизираното оръжие.

Бум!

Бум!

Два нови гърмежа отекнаха в залата с грохот; знак, че Учителят на сикариите отново е открил огън. Томаш инстинктивно скри главата си и се запита дали не го е улучил, но веднага след това реши, че въпросът е безсмислен — щом е на крака, значи е невредим.

Внезапен грохот и лумналото жълто-червеникаво сияние заставиха Томаш да се обърне. Огнено кълбо се издуваше като балон по коридора, откъдето току-що бе минал. Отначало реши, че става дума за дългоочакваната контраатака на Валентина с коктейл „Молотов“ или нещо от този род, но не я видя наоколо, а фактът, че експлозията бе точно в този коридор, му подсказа какво се е случило.

Куршумите на неговия преследвач бяха улучили резервоар с леснозапалими вещества. Обхванатите от огън рафтове бяха пълни с бидони и пламъците бяха плъзнали наоколо като хищни пипала, обгръщайки нови резервоари с леснозапалима течност. Последваха още няколко експлозии почти една след друга.

Въздухът сякаш танцуваше под ударите на непрекъснатите взривове.

— Господи!

Новата действителност връхлетя Томаш. Около една пета от Светая светих внезапно се бе превърнала в огнено кълбо и пожарът бързо се разпространяваше към другата част на залата, поглъщайки ненаситно нови и нови коридори. Беше започнала адска надпревара. Скоро огнената стихия щеше да обхване цялото пространство.

Възможностите на историка се свеждаха до една: да бяга. Трябваше да тича към изхода и да се измъкне, докато все още имаше време. Проблемът бе в това, че пътят бе затворен от блиндираната врата и единственият човек, който знаеше паролата, бе мъртвият Арпад Аркан. Оставаше му само надеждата, че догадката за кодовата дума ще се окаже вярна.

Португалецът проучи Светая светих и се отправи към единствения възможен изход, като се промъкваше предпазливо и маневрираше между пламъците, които препречваха пътя му. Накрая се натъкна на онова, което търсеше.

Блиндираната врата.

Последният коридор, в който се беше вмъкнал, го изведе на площадката пред изхода. Томаш беше набрал скорост и спря едва когато опря ръце в металната преграда. Блиндираната врата имаше кръгъл прозорец в средата, но димът бе опушил силно стъклото и го бе направил непрозрачно.

— Добре ли сте?

Историкът погледна през рамо и видя Валентина, която се взираше в него с големите си сини очи. Италианката беше смъкнала горната част на скафандъра и главата й беше открита — пожарът беше превзел залата и в тези обстоятелства нито студът, нито повреждането на скъпоценните образци, съхранявани в Кодеш ха Кодешим, вече не представляваха проблем.

Без да каже нито дума, Томаш я прегърна и я целуна по главата. Миришеше на пушек, но какво значение имаше това? Прииска му се да покрие с целувки цялото й лице, докато стигне до устните й, но се въздържа; със сигурност не беше най-подходящият момент. Имаше други по-важни неща.

Хвана я за раменете и се взря в нея.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза той, като я гледаше в очите. — След малко пламъците ще обхванат всичко.

За пръв път си даде сметка, че италианката е уплашена. Нищо чудно. Беше преживяла нападението на сикария, предателството на Гросман и сякаш това не бе достатъчно, накрая се беше сблъскала с този неконтролируем пожар. Лошото бе, че пламъците приближаваха и трябваше час по-скоро да напуснат залата.

— Но как? — попита Валентина. — Вратата е заключена. Знаете ли кода?

Томаш насочи вниманието си към блиндираната врата.

— Не съм сигурен — отвърна той. — Но мисля, че го знам. Спомняте ли си, че за да влезем…

Не довърши изречението. Съзря Арни Гросман, също гологлав, който изплува иззад димната завеса с насочено оръжие. Историкът се огледа наоколо в опит да открие път за бягство. Но при тези обстоятелства нямаше накъде да бяга. Ако побегне, къде щеше да отиде? При огъня, който се приближаваше?

— Капанът щракна — извика Учителят на сикариите, наслаждавайки се на мига. — Плъховете като вас накрая винаги ги хващат, нали?

Португалецът вдигна ръце с открити длани в знак, че се предава.

— Имайте малко търпение — каза той. — Всички сме на един кораб.

Лицето на Арни Гросман се разтегна в гротескна усмивка.

— Не споделям кораба си с плъхове — изръмжа той. — След малко един от тях ще е труп.

Ситуацията беше безнадеждна. Все още с ръце във въздуха, Томаш отстъпи назад и гърбът му опря в металната врата. Беше заел класическа поза за разстрел.

Той потърси с обречен поглед Валентина. Нали беше казала, че ще измайстори оръжие и няма да се остави да я хванат повторно? Ако имаше оръжие, сега беше моментът да го използва. Историкът не се съмняваше, че след като си разчисти сметките с него, Гросман щеше да застреля и нея.

Беше настъпил решителният час.

— Арни, почакайте!

Думите, с които италианката се обърна към израелеца, разочароваха дълбоко Томаш. В главата му се появиха безброй въпроси. Арни, почакайте? Какво беше това? Да не би да мисли, че подобни думи биха ги спасили? И къде, по дяволите, беше смъртоносното оръжие? Защо не го използваше?

— Защо? — попита Гросман, без да сваля пистолета. — Какво има?

Това беше нова изненада за Томаш. В крайна сметка последните й думи, колкото и глупави и ненужни да му се струваха, явно имаха ефект! Може би се опитваше да печели време, за да пусне в ход оръжието си.

— Генетичният материал у вас ли е? — попита Валентина.

— Разбира се — отвърна израелецът и измъкна епруветката от вътрешния джоб на скафандъра, за да я увери, че е у него. — Мислите, че съм го загубил?

— Само исках да се убедя, че всичко е под контрол — обясни тя. Кимна с глава към историка. — Не го убивайте още!

— И защо?

Валентина посочи вратата.

— Знаете ли кода?

Израелецът погледна металната повърхност и се поколеба; очевидно не си беше давал сметка за този проблем.

— По дяволите! — извика той. — Ами сега?

Инспекторката от Криминалната полиция посочи Томаш.

— Той го знае.

Гросман погледна историка с нови очи, сякаш този факт променяше всичко. Двоуми се един дълъг миг, претегляйки ситуацията отново. Нямаше какво толкова да му мисли, възможностите бяха ясни и ограничени, а времето изтичаше.

Учителят на сикариите направи две крачки към мишената и опря дулото в челото му.

— Каква е паролата?

Томаш го изгледа презрително.

— Какво ще направите, ако не ви кажа? — попита предизвикателно той. — Ще ме убиете?

Израелският полицай обмисли въпроса. Беше очевидно, че жертвата му се чувства обречена. Какъв мотив имаше португалецът да му разкрие кодовата дума, която отключва блиндираната врата, след като знае, че веднага след това ще бъде убит? Реалността го притискате. Беше необходимо да прибегне до тежката артилерия. Осъзнавайки, че с всяка секунда пожарът настъпва към тях, Гросман се приближи до италианката и й подаде пистолета.

— Вземете! — каза той. — Ще трябва да проведа по-сериозен разпит.

Сърцето на Томаш трепна, когато видя, че дава оръжието на Валентина. Тя наистина е гениална, помисли си той. Копнееше отново да прегърне тази жена и този път нямаше да си спести целувката по устните! Прибягвайки до хитрост и преструвки, инспекторката от Криминалната полиция беше успяла да заблуди израелеца и да го убеди да й даде пистолета! Ако не го беше видял със собствените си очи, никога нямаше да повярва! Невероятно! Същински шедьовър в изкуството на манипулацията.

Валентина пое пистолета и в продължение на няколко секунди разглежда автоматичния механизъм. Оръжието беше произведено в Израел и не й бе познато. Но тя все пак беше полицай и бързо разбра какво трябва да прави; в крайна сметка принципът беше един и същ. Твърдо убеден, че след малко ще се сложи край на непоносимата ситуация, Томаш очакваше, че тя ще насочи пистолета към Гросман, но онова, което се случи в следващите секунди, го озадачи. Вместо да се прицели в израелеца, Валентина насочи пистолета към краката на пленника.

— Не мърдайте! — заповяда тя на португалеца. — Ако се опитате да направите нещо, ще отнесете куршум в коляното.

Шок.

Обръщането на италианката срещу него бе абсолютен шок за Томаш. В последните няколко минути той беше попаднал в шеметен въртоп от емоции — след безкрайното отчаяние се бе издигнал до върховете на неудържимата радост, за да пропадне накрая в бездната на разочарованието, след като осъзна ужасната истина.

Валентина беше негов враг.