Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (9)

8.

7 май, 2205

Това беше пролетта на нашето недоволство. О, Боже, какви глупаци сме ние смъртните! Ричард, Ричард, моля те, върни се.

Откъде да тръгна? И как да започна? Смея ли да изям ябълката на раздора? В един миг има проникновение, а в следващия — преоценка… В съседната стая Майкъл и Симон влизат и излизат и си говорят за Микеланджело.

Баща ми винаги ми е казвал, че всеки прави грешки. Защо моята трябваше да е така колосална? Идеята звучеше разумно. Лявото полукълбо на мозъка ми твърдеше, че е логична. Но дълбоко в сърцевината на човешкото същество разумът невинаги побеждава. Емоциите не са смислени. Ревността не е резултат от компютърна програма.

Налице бяха множество предупредителни знаци. Този първи следобед, докато седяхме край Цилиндричното море и прекарвахме нашия „пикник“, по очите на Ричард можех да се досетя, че нещо не е наред. Опа, стой настрана, Никол, си рекох тогава.

Но по-късно той изглеждаше така благоразумен.

— Разбира се — рече Ричард същия следобед, — това, което предлагаш, е правилно от генетична гледна точка. Ще те придружа да съобщим на Майкъл. Нека го оставим зад гърба си час по-скоро. Да се надяваме, че ще бъде необходима само една среща.

По онова време се чувствах с приповдигнат дух. Въобще не ми беше хрумвало, че Майкъл може да се опъне.

— Това ще е грях — изрече вечерта, когато момичетата бяха заспали, само секунди след като разбра какво му предлагаме.

Ричард пое ръкавицата и заспори, че цялостната представа за грях е била анахронизъм дори на Земята, и че той, Майкъл, просто е глупак.

— Наистина ли искаш да го направя? — в края на нашия разговор Майкъл зададе въпроса направо на Ричард.

— Не — отвърна Ричард след кратко колебание, — но това очевидно е в интерес на децата.

Аз трябваше да обърна по-голямо внимание на „не“-то.

Не ми беше хрумвало, че този план може да не успее. Следях овулацията си много внимателно. Когато уречената нощ най-сетне настъпи, аз казах на Ричард и той се измъкна от пещерата за едно от продължителните си скитания из Рама. Майкъл беше напрегнат и се бореше с чувството си за вина, но дори и в най-лошите си представи за Страшния съд не съм си помисляла, че той ще се окаже в невъзможност да осъществи съвкупление с мен.

Когато се съблякохме (на тъмно, така че Майкъл да не се чувства неудобно) и легнахме един до друг на матрака, установих, че тялото му е вкочанено и напрегнато. Целунах го по челото и по бузите. После се опитах да го накарам да се отпусне, като започнах да разтривам гърба и врата му. След около тридесет минути докосване (но нищо, което би могло да бъде разглеждано като любовна игра) аз притиснах подканящо тялото си към неговото. Беше очевидно, че сме изправени пред проблем. Пенисът му беше все още съвсем отпуснат.

Не знаех какво да правя. Първоначално си помислих, разбира се, съвсем неоснователно, че Майкъл не ме намира за достатъчно привлекателна. Чувствах се ужасно, сякаш някой ме беше зашлевил през лицето. Всичките ми потиснати чувства на незадоволеност изплуваха на повърхността. Бях учудващо ядосана. За щастие не изрекох нищо (през цялото това време никой от нас не произнесе нито дума) и в мрака Майкъл не можеше да види лицето ми. Но езикът на тялото ми трябва да беше издал разочарованието.

— Съжалявам — рече тихо той.

— Няма нищо — отвърнах, като се опитвах гласът ми да прозвучи безгрижно.

Повдигнах се на лакът и погалих челото му с другата ръка. Разширих обхвата на лекия масаж, оставих пръстите си да пробягват по лицето, врата и раменете му. Майкъл беше абсолютно пасивен. Лежеше по гръб, без да помръдне, а очите му бяха затворени почти през цялото време. Макар че съм сигурна, че се наслаждаваше на разтриването, той нито каза нещо, нито издаде стонове на удоволствие. Аз вече бях изключително неспокойна. Открих, че желая Майкъл да ме помилва, да ми каже, че всичко при мене е наред.

Най-накрая се претърколих върху него. Отпуснах гърдите си върху тялото му, а дясната ми ръка си играеше с космите по гърдите му. Наведох се да го целуна по устата, с намерение да го възбудя с лявата си ръка, но той бързо се отдръпна и седна.

— Не мога да го направя — изрече Майкъл, докато клатеше глава.

— Защо не? — запитах тихо. Тялото ми изглеждаше някак не на място край неговото.

— Защото е грешно — отвърна много сериозно.

През следващите минути нееднократно се опитах да подхвана разговор, но Майкъл нямаше желание да говори. Тъй като не ми оставаше нищо друго, в края на краищата тихо се облякох в тъмното. Когато си тръгнах, Майкъл едва успя да произнесе едно анемично „лека нощ“.

Не се върнах веднага в моята стая. В коридора осъзнах, че все още не съм готова да се изправя пред Ричард. Облегната на стената, аз се борех със силните чувства, които ме бяха обзели. Защо бях приела, че всичко ще стане твърде лесно? И какво щях да кажа на Ричард сега?

Когато влязох в стаята, дишането на Ричард издаваше, че не спи. Ако бях по-смела, може би още тогава щях да му кажа какво е станало с мен и Майкъл. Но за момент ми беше по-лесно да пренебрегна темата… Това беше сериозна грешка.

Следващите два дни бяха напрегнати. Никой не спомена това, което Ричард веднъж беше назовал „фертилизационно събитие“. Мъжете се опитваха да се държат така, сякаш нищо не се е случило. На втората вечер след вечерята аз принудих Ричард да се разходим, докато Майкъл сложи момичетата да спят.

Стояхме на защитния вал, който се издига над Цилиндричното море, а Ричард обясняваше химията на ферментационния процес при новото му вино. В един момент аз го прекъснах и го хванах за ръка.

— Ричард — очите ми търсеха в неговите любов и успокоение — много ми е трудно… — Гласът ми заглъхна.

Дълго време Ричард ме гледаше втренчено.

— Искаш да кажеш, че той е импотентен?

Първо кимнах, сетне напълно го обърках, като поклатих глава.

— Може би не съвсем — заекнах аз, — но онази нощ с мен беше така… Мислех, че просто е прекалено напрегнат или че изпитва вина, или може би прекалено отдавна не е… — Млъкнах, осъзнавайки, че казвам твърде много.

Ричард се загледа над морето за цяла вечност.

— Искаш ли да опиташ отново? — попита с абсолютно безизразен глас. Не се извърна да ме погледне.

— Аз… аз не знам — отговорих и стиснах ръката му. Готвех се да кажа още нещо, да попитам дали ще може да го преглътне, ако опитам още веднъж, но Ричард рязко се отдръпна от мен.

— Кажи ми, когато решиш — изрече лаконично.

Седмица или две бях сигурна, че ще зарежа цялата идея. Бавно, много бавно някакво подобие на веселие се завърна в нашето малко семейство. В нощта след приключването на менструацията ми, за първи път от една година насам ние с Ричард се любихме два пъти. Той изглеждаше особено удовлетворен и беше много приказлив, докато почивахме в прегръдките си след втория път.

— Трябва да призная, че известно време бях истински разтревожен. Влудяваше ме мисълта, че правиш секс с Майкъл, макар и по една общоприета и логична причина. Знам, че е много глупаво, но ужасно се страхувах, дали няма да ти хареса, разбираш ли? И че по някакъв начин нашите взаимоотношения могат да бъдат повлияни от това.

Ричард очевидно приемаше, че аз вече нямам намерение да правя нови опити да забременея от Майкъл. Тази нощ не спорих с него, защото за момента бях твърде удовлетворена. Няколко дни по-късно обаче, когато се зачетох в медицинските си книги по въпросите на импотентността, установих, че все още не съм се отказала да продължа с този план.

В седмицата преди новата ми овулация Ричард беше много зает със своето вино (и може би го опитваше малко по-често, отколкото беше необходимо, защото на няколко пъти преди вечеря го виждахме леко пийнал) и със създаването на малките роботи по героите на Самуел Бекет. А моето внимание бе изцяло заангажирано с проблема за импотентността. Курсът в медицинското училище на практика беше пренебрегнал този проблем. Моят личен сексуален опит беше сравнително ограничен, така че никога по-рано не съм била изправена пред този проблем лично; ето защо с изненада научих, че импотентността е едно изключително разпространено заболяване, предимно психогенно, което обаче често бива съпроводено от обостряща се физиологична компонента. Съществуват множество подробно дефинирани схеми на лечение, всяка от които се съсредоточава върху отслабването на „сценичната треска“ у мъжа.

Една сутрин Ричард ме видя как се готвя да тествам урината си за овулация. Не каза нищо, но по израза на лицето му разбрах, че е наранен и разочарован. Щеше ми се да го успокоя, но децата бяха в стаята и ме достраша да не последва сцена.

Не казах на Майкъл, че ще правим втори опит. Реших, че напрежението му няма да е толкова голямо, ако не му остане време да мисли за това. Планът ми почти успя. След като сложихме децата да си легнат, отидох с Майкъл в неговата стая и докато се събличахме, му обясних какво става. Той имаше начална ерекция и въпреки умерените му протести аз бързо се приближих, за да я запазя. Сигурна съм, че този път щяхме да успеем, но изведнъж Кати се разпищя „мами, мами“ тъкмо когато се готвехме да започнем сношението.

Разбира се, оставих Майкъл и се втурнах по коридора към детската стая, Ричард вече беше там. Държеше Кати на ръце. Симон седеше на нейния матрак и търкаше очи. Тримата се вторачиха в голото ми тяло.

— Сънувах нещо ужасно — каза Кати, като здраво се притискаше към Ричард. — Един октопаяк ме ядеше.

Влязох в стаята.

— По-добре ли се чувстваш сега? — попитах аз, докато протягах ръце да взема Кати. Ричард продължаваше да я държи и тя не направи никакъв опит да дойде при мен. След миг на неудобство отидох до Симон и обгърнах с ръка раменете й.

— Къде ти е пижамата, мамо? — запита четиригодишната ми дъщеря. Повечето време ние с Ричард спим с рамианския вариант на пижами. Момичетата са доста свикнали с вида на голото ми тяло, защото трите се къпем заедно на практика всеки ден, но през нощта, когато идвам в детската стая, обикновено съм облечена в пижама.

Готвех се да отговоря на Симон с шега, когато забелязах, че Ричард също се е втренчил в мен. Погледът му без съмнение беше враждебен.

— Мога да се справя с положението тук — рече рязко. — Защо не досвършиш това, което правеше?

Върнах се при Майкъл, за да направим нов опит да осъществим сношението и оплождането. Това не беше най-правилното решение. Няколко минути правих безплодни опити да го възбудя, сетне той отблъсна ръката ми.

— Болезнено е. Аз съм почти на шестдесет и три и не съм имал полово сношение от пет години. Никога не мастурбирам и съзнателно се опитвам да не мисля за секс. По-рано ерекцията ми беше просто въпрос на късмет. — За момент замълча. — Съжалявам, Никол — добави, — но няма да стане.

Останахме да лежим един до друг мълчаливи. По-късно взех да се обличам и тъкмо се готвех да си тръгна, когато забелязах, че Майкъл вече диша по онзи равномерен начин, който предхожда заспиването. Внезапно си спомних, че някъде бях чела, че мъжете с психологическа импотентност често получават ерекция по време на сън. Умът ми съчини поредната безумна идея. Доста дълго останах да лежа будна край Майкъл. Чаках докато се убедя, че наистина е заспал дълбоко.

Отначало взех да го галя много деликатно. Зарадвах се, когато реагира, и то прекалено бързо. След известно време засилих леко енергичността на масажа, като извънредно много внимавах да не го събудя. Когато със сигурност беше вече готов, аз се приготвих и се преместих отгоре му. Бях само на косъм от половото сношение, но от припряност трябва да съм му причинила болка, защото той изскимтя и се загледа в мен с безумен и стреснат поглед. Ерекцията му изчезна за секунди.

Изтърколих се на гръб и потиснах една дълбока въздишка. Бях ужасно разочарована. Майкъл ми задаваше въпроси, но аз бях прекалено смутена, за да му отговарям. Сълзи заливаха очите ми. Облякох се набързо, целунах леко Майкъл по челото и се запрепъвах към коридора. Останах там още пет минути, защото нямах сили да се върна при Ричард.

Моят съпруг все още работеше. Беше коленичил пред Позо от „В очакване на Годо“. Малкият робот беше насред една от дългите, разхвърляни тиради за безполезността на всичко. Отначало Ричард не ми обърна никакво внимание. После, след като отне думата на Позо, той се извърна.

— Мислиш ли, че продължи, колкото трябва? — запита саркастично.

— Пак не стана нищо — отвърнах унило. — Предполагам…

— Не ми пробутвай тия номера — избухна в неочакван гняв Ричард. — Не съм ТОЛКОВА глупав. Да не би да очаквай, да ти повярвам, че си прекарала два часа гола с него и не се е случило нищо? Знам ви вас жените! Мислите си, че…

Не помня останалото, което каза. Помня само ужаса, който изпитах, когато той запристъпва към мен с ярост в погледа. Мислех, че ще ме удари и се стегнах. От очите ми избликнаха сълзи и се затъркаляха надолу по бузите. Ричард ме нарече с отвратителни имена, дори направи злостни расистки намеци. Беше загубил разсъдъка си. Когато в яростта си вдигна ръка, аз хукнах навън и се втурнах по коридора към стълбата, която извежда горе в Ню Йорк. Едва не стъпках малката Кати, която се беше събудила от виковете и стоеше втрещена на вратата на детската стая.

На Рама беше светло. Повече от час обикалях безцелно, като от време на време плачех. Бях страшно ядосана на Ричард, но в същото време се чувствах дълбоко нещастна. В яростта си Ричард беше казал, че аз съм обсебена от своята идея, че тя е просто „хитроумен претекст“ да имам полово сношение с Майкъл, така че да мога да се превърна в „царица на кошера“. Не бях отвърнала на нито едно от бомбастичните му заключения. Дали в тях имаше някакъв намек от истина? Дали част от въодушевлението ми към този проект не се дължеше на желание да правя секс с Майкъл?

Размислих и успях да уверя себе си, че мотивите ми са били благопристойни — каквото и да означава това — но че още от самото начало на цялата тази история съм постъпвала невероятно глупаво. От всички хора на света аз най-добре би трябвало да зная, че това, което предлагам, е невъзможно. След като видях първоначалната реакция на Ричард (а и на Майкъл), аз трябваше тутакси да се откажа от идеята. Може би в известен смисъл Ричард беше прав. Може би съм се заинатила, дори съм била маниакално обхваната от идеята да осигуря максимално генетично разнообразие на нашето поколение. Но със сигурност зная, че не съм скалъпила цялата тази работа само и само, за да правя секс с Майкъл.

Когато се завърнах, в стаята беше тъмно. Преоблякох се в пижамата и паднах изтощена върху моята половина на матрака. След няколко секунди Ричард се претърколи, притисна ме ожесточено и каза:

— Моя скъпа, Никол, толкова, толкова съжалявам. Моля те, прости ми.

Оттогава не съм чувала гласа му. Няма го вече шест дни. Онази нощ спах дълбоко и не съм разбрала как Ричард си е събрал нещата и ми е оставил бележка. В седем часа сутринта чух алармен сигнал. Съобщение изпълваше черния екран. То гласеше: „ЛИЧНО ЗА НИКОЛ ДЕ ЖАРДЕН. Натисни «К», когато пожелаеш да го прочетеш“.

Децата още не се бяха събудили, така че натиснах бутона „К“ на клавиатурата.

Най-скъпа моя Никол — започваше съобщението, — това е най-трудното писмо, което някога съм писал. Временно напускам теб и семейството. Известно ми е, че това ще доведе до значителни усложнения за теб, Майкъл и момичетата, но повярвай, това е единственият изход. От снощи за мен е очевидно, че не съществува друго разрешение.

Скъпа моя, обичам те от дъното на душата си и зная, когато мозъкът ми не се управлява от чувствата, че това, което се опитваш да направиш, е в интерес на семейството. Чувствам се отвратително заради обвиненията, които ти отправих миналата нощ. Още по-ужасно се чувствам заради имената, с които те наричах, особено расистките определения и честата употреба на думата „курва“. Надявам се, че можеш да ми го простиш, въпреки че не съм сигурен дали аз самият мога да си го простя. Надявам се също, че ще запомниш моята любов към теб, вместо налудничавия и необуздан гняв.

Ревността е отвратително нещо. „Тя прави за посмешище жертвите си“ е слабо казано. Ревността е разяждаща, съвършено ирационална и всепоглъщаща. Най-прекрасните хора на света се превръщат в побеснели животни, когато бъдат обхванати от гърчовете на ревността.

Никол, скъпа, не съм ти разказал цялата истина за краха на моя брак със Сара. От месеци хранех подозрения, че през нощите, които прекарва в Лондон, тя се среща с други мъже. Налице бяха множество предупредителни признаци — непостоянният й интерес към секса, нови дрехи, които никога не обличаше, когато беше с мен, неочаквано пристрастяване към нови пози или различни сексуални изпълнения, телефонни обаждания с мълчание от другата страна на жицата. Но аз я обичах безумно и бях твърдо убеден, че с брака ни ще бъде свършено, ако й се противопоставя, така че не предприех нищо, докато не побеснях от ревност.

В действителност, когато си лежах в леглото в Кеймбридж и си представях Сара, която прави секс с друг мъж, ревността ми набираше такава мощ, че не можех да заспя, докато във въображението си не я видех мъртва. А когато господин Синклер ми телефонира онази нощ и аз разбрах, че вече няма как да се преструвам, че Сара ми е вярна, отпътувах с експреса за Лондон с намерението да убия както жена ми, така и нейния любовник.

За мой късмет нямах пистолет; а когато ги видях заедно, гневът ме накара да забравя за ножа, който бях пуснал в джоба на палтото си. Но със сигурност щях да ги убия, ако шумът от борбата не беше разбудил съседите и не ме бяха възпрели.

Може би се питаш какво общо има всичко това с теб. Виждаш ли, моя любов, всеки от нас изгражда през живота си определен модел на поведение. А моят модел на безумна ревност вече беше налице още преди да съм те срещнал. И двата пъти, когато ти отиде при Майкъл, аз не бях в състояние да попреча на спомените за Сара да се завърнат. Зная, че ти не си Сара и че не ме мамиш, но въпреки това моите чувства се връщат към същия ненормален модел. Не е ясно защо (може би защото мисълта, че ти ми изневеряваш, е толкова неприемлива), но сега, когато си с Майкъл, аз се чувствам по-зле, по-силно изплашен, отколкото, когато Сара беше с Хюго Синклер или който и да било друг от нейните приятели актьори.

Надявам се, че ще разбереш поне част от това. Тръгвам си, защото не мога да контролирам своята ревност, нищо че признавам, че е неоснователна. Нямам желание да заприличам на баща ми — да удавям в пиянство нещастието си и да съсипя живота на всички около себе си. Усещам, че по един или друг начин ти ще постигнеш това оплождане и предпочитам да ти спестя лошото си поведение по време на този процес.

Очаквам да се върна скоро, освен ако не се сблъскам с непредвидени опасности, но не зная точно кога. Необходимо ми е време, за да оздравея и отново да се превърна в пълноценен член на нашето семейство. Кажи на момичетата, че съм тръгнала пътешествие. Бъди особено мила с Кати — на нея ще липсвам най-много.

Обичам те, Никол. Зная, че ще ти бъде трудно да проумееш защо те напускам, но моля те, опитай да ме разбереш.

 

 

13 май, 2205

Днес отидох горе в Ню Йорк и пет часа търсих Ричард. Ходих до шахтите, до двете решетки, до трите площада. Обиколих целия остров по продължение на защитния вал. Раздрусах скарата над пещерата на октопаяците и за кратко се спуснах в леговището на птицеподобните. Навсякъде виках името му. Припомних си, че преди пет години Ричард ме откри с помощта на навигационния маяк, който беше инсталирал в Шекспировия робот Принц Хал. Днес и аз имах възможността да използвам маяка.

Никъде нямаше и следа от Ричард. Мисля, че е напуснал острова. Ричард е отличен плувец — с лекота може да е стигнал до Северния полуцилиндър. Ами странните същества, които обитаваха Цилиндричното море? Дали са му позволили да прекоси?

Върни се, Ричард. Липсваш ми. Обичам те. Той очевидно беше обмислил заминаването си няколко дни преди това. Беше опреснил и подредил каталога за взаимовръзка с рамианите, за да го направи възможно най-лесен за мен и Майкъл. Беше взел най-голямата торба, с която разполагахме, както и любимия си приятел ТВ, но беше оставил роботите на Бекет.

Откак Ричард ни напусна, времето за хранене е най-ужасното за нашето семейство. Кати почти винаги е ядосана. Иска да знае кога ще се върне нейният Тати и защо го няма толкова дълго. Майкъл и Симон понасят скръбта си мълчаливо. Връзката между тях продължава да се задълбочава — изглежда, че доста добре съумяват да се успокояват взаимно. Що се отнася до мен, аз се опитвам да обръщам по-голямо внимание на Кати, но не мога да заместя любимия й Тати.

Нощите ми са мъчителни. Не спя. Отново и отново премислям всичките си контакти с Ричард и възпроизвеждам грешките. Прощалното му писмо беше много изчерпателно. Никога не бих си помислила, че по-раншните му затруднения със Сара могат да имат какъвто и да било ефект върху брака ни, но сега вече съм в състояние да проумея онова, което спомена в писмото си за моделите.

В моя емоционален живот също има модели. Смъртта на майка ми, когато бях едва десетгодишна, ми показа ужаса на това да бъдеш изоставен. Оттогава за мен беше станало трудно да се сближа с някого и да му се доверя — от страх, че мога да загубя и него, след като съм се привързала силно. След майка си загубих Женевиев, баща си, а сега (поне временно) и Ричард. Всеки път, когато моделът се повтори, всички химери от миналото оживяват. Когато преди две вечери трябваше да се наплача, за да заспя, осъзнах, че ми липсва не само Ричард, но също майка, Женевиев и прекрасния ми баща. Отново и отново преживявах всички тези загуби. Така че разбирам, как оставането ми при Майкъл е провокирало болезнените спомени на Ричард за Сара.

Човек се учи, докато е жив. Ето ме — на четиридесет и една години, аз тепърва откривам нова частица от истината за човешките взаимоотношения. Очевидно бях наранила Ричард много дълбоко. Липсата на логична предпоставка за тревогата на Ричард, че моето преспиване с Майкъл може да доведе до отчуждение от него, няма никакво значение. Тук логиката е неприложима. Важат единствено възприятията и чувствата.

Бях забравила колко унищожителна може да бъде самотата. Ние с Ричард бяхме заедно цели пет години. Той може и да не притежава всички достойнства на принца от сънищата, но е прекрасен приятел и без съмнение най-умното човешко същество, което някога съм срещала. Ще бъде невероятна трагедия, ако той не се завърне никога. Обзема ме дълбока скръб, когато дори и за момент си помисля, че може би онази вечер съм го видяла за последен път.

Нощно време, когато съм особено самотна, често чета поезия. Бодлер и Елиът са мои любимци още от университетските дни, но през последните няколко вечери намирам успокоение в стихотворенията на Бенита Гарсия. Докато е била кадет в Космическата академия в Колорадо, нейната безумна страст към живота й е докарала сума главоболия. Тя се хвърляла в изучаването на космонавтиката и в ръцете на заобикалящите я мъже с еднакъв устрем. Бенита била призована пред Кадетската дисциплинарна комисия да отговаря не за нещо друго, а за неприкритата си сексуалност, и тогава осъзнала колко шизофренични могат да бъдат мъжете, когато става въпрос за секс.

Повечето литературни критици предпочитат първия том с нейни стихове „Мечтите на едно мексиканско момиче“, (който й създава име на зрял поет още в юношеска възраст), пред по-зрялата и по-малко лирична стихосбирка, която е публикувала през последната си година в Академията. Сега, когато Ричард си отиде и моят разум все още се опитва да проумее какво в действителност се случи през тези последни месеци, у мен намират отзвук по-късните стихове на Бенита, които са изпълнени с юношеските й страхове и въпроси. Нейният път към зрелостта е бил изключително труден. Макар че творбите й остават богати на образи, Бенита вече не е Полиана, която се разхожда сред руините на Уксмал. Тази вечер на няколко пъти препрочетох една от поемите й, писани в Академията, която харесвам особено.

Роклите ми пълнят стаята със светлина,

също като пустинни цветя след дъжда.

Тази нощ, моя най-нова любов, ти ще дойдеш,

но коя ли от всички мен ще пожелаеш?

Бледите пастелни рокли подхождат най-добре на книгите,

сините и зелените — реша ли да съм в ролята на твой приятел или дори съпруга.

А ако мислиш за любов, тогава

червеното и черното и потъмнелите очи

ще вървят на проститутката, която трябва да представям.

Но не това бе мечтата на моето детство.

Моят принц се явяваше само за целувка

и после ме отнасяше надалеч от болката.

Нима не мога да го видя аз отново? И тези маски ме обиждат, колежанино. И нося дрехата си без голяма радост. Цената, дето плащам да държа ръката ти, ме унижава — точно както пожела.