Метаданни
Данни
- Серия
- Рама (3)
- Включено в книгите:
-
- Оригинално заглавие
- The Garden of Rama, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Надежда Гаврилова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 15 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Артър Кларк; Джентри Лий
Заглавие: Градината на Рама
Преводач: Надежда Гаврилова
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Печатница: Полиграфия АД — Пловдив
Редактор: Полиана Атанасова
Технически редактор: Мариета Суванджиева
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-00
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5793
Издание:
Автор: Артър Кларк; Джентри Лий
Заглавие: Градината на Рама
Преводач: Надежда Гаврилова
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК Калпазанов
Град на издателя: Габрово
Година на издаване: 1995
Тип: роман
Печатница: „Абагар“ ООД — Велико Търново
Редактор: Полиана Атанасова
Технически редактор: Стефка Димитрова
Коректор: Юлия Бързакова
ISBN: 954-17-0092-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5794
История
- — Добавяне
Сватбена песен
1.
Влакът от Позитано беше пълен. Той спря на малката гара край брега на езерото Шекспир, на половината път до Бовоа, а оттам се изсипа пъстра тълпа от хора и хуманоиди. Мнозина от тях носеха кошници с храна, одеяла и сгъваеми столове.
По-малките деца още от перона се втурнаха към ливадата, покрита с дебел пласт току-що окосена трева, която заобикаляше езерото. Те се смееха и се търкаляха надолу по полегатия склон, прострян на сто и петдесет метра между гарата и брега на езерото.
Хората, които не желаеха да седят на тревата, можеха да се настанят на дървените трибуни, издигнати срещу тесния кей, който навлизаше на петдесет метра във водата и едва тогава се разширяваше в правоъгълна платформа. На платформата бяха разположени микрофон, ораторска трибуна и няколко стола. Именно оттук, след като приключеше зарята, губернатор Уатанабе щеше да произнесе обръщението си по повод Деня на Заселването.
На петдесет метра вляво от трибуните семействата Уейкфийлд и Уатанабе бяха разположили дълга маса, покрита с парче плат в синьо и бяло. По нея с вкус беше подредена храна саморъчно приготвена. Охладителите отдолу бяха пълни с напитки. Семействата и техните приятели стояха наоколо, хапваха си, играеха на разни игри или пък разговаряха дружелюбно. Сред хората се движеха два биота Линкълн и предлагаха напитки и дребни закуски на онези, които се намираха по-далече от масата и охладителите.
Следобедът беше горещ. Даже прекалено горещ, трети в поредицата от изключително горещи дни. Но когато изкуственото слънце в купола високо над главите им завърши дъговидния си път и светлината полека-лека започна да избледнява, изпълнената с очакване тълпа по брега на езерото Шекспир забрави за горещината.
Само минути преди светлината да се скрие напълно, пристигна един последен влак. Този път идваше от централния град и возеше колонисти, които живееха в Хаконе или Сан Мигел, Закъснелите не бяха много. Повечето хора бяха пристигнали рано, за да се разположат за пикника на тревата. Епонин пътуваше с последния влак. Първоначално бе решила изобщо да не идва на тържеството, но в последната минута промени намеренията си.
Когато пристъпи от перона в тревата. Епонин се обърка. Имаше толкова много хора! Тук трябва да е целият Ню Идън — помисли си тя. За миг й се прииска да не беше идвала. Всички бяха тук семейно или с приятели, а тя беше сама.
Когато Епонин слезе от влака, Ели Уейкфийлд играеше на конче с Бенджи. Дори и отдалече тя веднага разпозна своята учителка по яркочервената лента на ръкава.
— Епонин, мамо! — Ели изтича към Никол. — Може ли да я поканя при нас?
— Разбира се — отвърна Никол.
Глас по високоговорителя прекъсна малкия оркестър, който свиреше, за да съобщи, че фойерверките ще започнат след десет минути. Чуха се единични ръкопляскания.
— Епонин — извика Ели, — насам! — И тя й помаха с ръка. Епонин чу името си, но в спусналия се здрач не виждаше много добре. След няколко секунди се загледа в посока към Ели. Отправи се натам, но неволно блъсна едно току-що проходило дете, което се мотаеше само по тревата.
— Кевин — изпищя майка му, — дръж се настрана от нея! След миг широкоплещест рус мъж сграбчи малкото момче, за да го отдръпне от Епонин.
— Мястото ти не е тук, не и при почтените хора.
Леко разтреперана, Епонин продължи към Ели, която идваше да я пресрещне.
— Върви си у дома. Четиридесет и първа! — извика една жена, която бе видяла случилото се преди малко. Дебело десетгодишно момче с камбест нос посочи Епонин с пръст и обясни на сестра си нещо, което Епонин не чу.
— Толкова се радвам да те видя — рече Ели, когато доближи своята учителка. — Ще дойдеш ли да хапнеш нещо?
Епонин кимна.
— Жал ми е за тези хора — изрече Ели с достатъчно висок глас, та всички наоколо да я чуят. — Срамота е да са толкова невежи.
Ели поведе Епонин към голямата маса и я представи: — Хей, за всички, които не знаят, това е моята учителка и приятелка Епонин. Тя няма второ име, така че не питайте за него.
Епонин и Никол се бяха срещали няколко пъти. Поприказваха си мило, докато един Линкълн предложи на Епонин няколко зеленчукови пръчици и сода. Най Уатанабе нарочно доведе своите близнаци Кеплер и Галилео, които едва преди седмица бяха навършили две годинки, за да ги представи на новодошлата. Голяма група колонисти от Позитано многозначително млъкнаха, когато Епонин пое Кеплер.
— Хубаво — детето посочи с пръстче лицето на Епонин.
— Трябва да ти е доста трудно — изрече на френски Никол и кимна с глава към групата ококорени зрители.
— Oui — отвърна Епонин. — Трудно ли? Това е най-сдържаното определение за тази година. Как ще звучи „Непоносимо“? Не стига, че съм болна от някаква ужасна болест, която почти сигурно ще ме довърши. Не. На всичкото отгоре, трябва да нося тази превръзка, за да знаят другите и да ме избягват.
Макс Пъкет вдигна поглед от шахматната дъска и забеляза Епонин.
— Здрасти, здрасти — Ти трябва, да си учителката, за която съм слушал толкова много.
— Това е Макс — представи го Ели, докато водеше към него Епонин. — Той е флиртаджия, но е безопасен. А по-възрастният господин, който не ни обръща внимание, е съдия Пьотр Мишкин… Правилно ли го произнесох, съдия?
— Да, разбира се, млада госпожице — отвърна съдия Мишкин, а погледът му не се откъсваше от шахматното табло. — По дяволите, Пъкет, какво се опитваш да направиш с този офицер? Както обикновено играеш или глупаво, или блестящо, а аз не мога да реша кое от двете е сега.
Най-накрая съдията вдигна глава, видя червената лента на Епонин и се измъкна от стола, за да се изправи и да я поздрави.
— Съжалявам, госпожице, искрено съжалявам. Принудена сте да търпите достатъчно, за да трябва да понасяте дори най-дребните жестове на невъзпитание от този самовлюбен стар глупак.
Минута или две преди началото на фойерверките откъм западната част на езерото започна да се приближава голяма яхта. Дългата палуба беше украсена с ярки цветни светлини и припкащи млади хубавици. По продължение на борда беше изрисувано името „Накамура“. На главната палуба до руля. Епонин разпозна Кимбърли Хендерсън, която стоеше до Тошио Накамура.
Веселата група от яхтата помаха на хората от брега. Патрик Уейкфийлд дотича до масата. Беше възбуден.
— Виж, мамо, Кати е на борда.
Никол си сложи очилата, за да види по-ясно. Действително това беше дъщеря й по бански костюм — тип бикини, която махаше от палубата.
— Точно това ни трябваше сега — промърмори на себе си Никол, а първата ракета избухна над главите им и изпълни притъмнялото небе с цветове и светлина.
— На този ден преди три години — започна Кенджи Уатанабе речта си, — един разузнавателен отряд от „Пинта“ за първи път пристъпи в този нов свят. Никой от нас не знаеше какво ни очаква. По време на двата дълги месеца, когато всекидневно прекарвахме по осем часа в сомнариума, ние си задавахме въпроса дали в Ню Идън е възможно нещо, което поне да наподобява нормалния живот. Ранните ни страхове не се оправдаха. Нашите чуждоземни домакини, които и да са те, нито веднъж не се намесиха в живота ни. Възможно е, както твърдят Никол и някои други, те непрекъснато да ни наблюдават, но ние не усещаме присъствието им по никакъв начин. Извън нашата колония корабът РАМА се е насочил към звезда, наречена Тау Цети, и се движи с невероятна скорост. Но тук във вътрешността, ежедневните ни дейности изобщо не са повлияни от изумителните външни условия, при които съществуваме.
Преди дните, прекарани в сомнариума, докато все още пътешествахме в планетарната система около нашата родна звезда Слънцето, мнозина от нас вярваха, че „периодът на наблюдение“ ще бъде кратък. Мислехме си, че след някой и друг месец ще ни върнат на Земята или на мястото, за което първоначално вярвахме, че сме се запътили — Марс, а третият космически кораб РАМА ще изчезне в дълбините на Космоса като двата свои предшественика. Но днес, преди да се изправя пред вас, нашите навигатори ми съобщиха, че продължаваме да се отдалечаваме от Слънцето със скорост, надвишаваща половината, от тази на светлината. Така е вече повече от две и половина години. Очевидно е, че ако имаме достатъчно късмет някой ден отново да се завърнем в нашата Слънчева система, то този ден явно стои достатъчно далече в бъдещето.
Всичко това определи главната тема на моето последно обръщение към вас по случай Деня на Заселването. А тя е много прозаична: приятели, съграждани, НИЕ трябва да поемем цялата отговорност за съдбата си. Не можем да очакваме от великите сили, които създадоха за нас този малък свят, да ни спасяват от нашите грешки. Трябва да ръководим Ню. Идън така, сякаш ние и децата ни ще останем тук завинаги. В нашите ръце е да подредим живота, който ще живеем, както ние, така и бъдещите поколения.
В настоящия момент колонията е изправена пред редица предизвикателства. Забележете, че използвам думата „предизвикателства“, а не „проблеми“. Ако застанем рамо до рамо, ние можем да се справим с тези предизвикателства. Ако внимателно премислим дългосрочните последици на действията си, ще направим правилния избор. Но ако не сме в състояние да възприемем идеята „за възнаграждение в бъдещето“ и „за общото благо“, тогава бъдещето на Ню Идън ще бъде безрадостно.
Ще илюстрирам с един пример това, за което става въпрос. Ричард Уейкфийлд обясни както пред телевизията, така и на срещи с обществеността, че главната схема, която контролира времето при нас, се основава на определени допускания за атмосферните условия вътре в поселището. И по-специално алгоритъмът за контрола на времето приема, че както нивото на въглеродния двуокис, така и концентрацията на праховите частици, са по-ниски от дадена определена стойност. Не е нужно да разбирате много-много от математика, за да ви стане ясно, че ако възприетите допускания не са точни, изчисленията, които управляват външните входове на нашето поселище, ще бъдат погрешни.
Но днес аз нямам намерение да изнасям научна лекция по един толкова сложен проблем. В действителност възнамерявам да говоря за политиката. Повечето наши учени смятат, че необичайното време през последните четири месеца е резултат от прекалено високи нива на въглеродния двуокис и от запрашване на атмосферата. Ето защо моето правителство направи съответните предложения, за да се справи с тези проблеми. Всички наши препоръки обаче бяха отхвърлени от Сената. И то с какви мотиви!
Предложението ни постепенно да се наложи възбрана върху камините — които в Ню Идън са напълно безсмислени — бе окачествено като „ограничаване на личните свободи“. Бе отхвърлена и препоръката ни, подкрепена с много подробно предварително проучване да се възстанови част от мрежата на СОГ с цел да се компенсира загубата на растителна покривка, причинена от разработването на части от Шеруудския лес и северните тревни площи. Мотивите? Опозицията изтъкна като аргумент, че колонията не може да се справи с тази задача и в допълнение изтъкна, че СОГ ще консумират много, енергия, което ще доведе до болезнени и значителни ограничения в консумацията на електричество от населението.
Дами и господа, смешно е да си заравяме главата в пясъка и да се надяваме, че тези проблеми с околната среда ще изчезнат от самосебеси. Всеки път, когато отлагаме нещо, това води до по-големи трудности за колонията в бъдеще. Не вярвам, че мнозина от вас възприемат самозалъгването на опозицията, че някак си ще успеем да разберем как функционира чуждоземният алгоритъм за времето и ще го настроим да действа в съответствие с повишеното количество на въглеродния двуокис й запрашеност. Каква самонадеяност!
Никол и Най внимателно наблюдаваха реакцията на хората към речта на Кенджи. Неколцина от неговите поддръжници му бяха намекнали да говори за приятни и оптимистични неща, без да обсъжда критичните проблеми. Губернаторът обаче, беше твърдо решен да произнесе знаменитата си реч.
— Изгуби ги — пошепна Най на Никол. — Прекалено педантичен е.
По трибуните, където в този момент седяха приблизително половината от присъстващите, се забеляза известно раздвижване. Яхтата на Накамура, която по време на фойерверките беше пуснала котва близо до брега, многозначително отплува малко след като губернатор Уатанабе започна речта си.
От околната среда Кенджи се прехвърли към ретровирус РВ-41. Това беше въпрос, събудил силни страсти сред колонистите, затова вниманието на публиката нарасна значително. Губернаторът разказа за героичния напредък, постигнат от медицинския персонал на Ню Идън под ръководството на доктор Робърт Търнър, но подчерта, че все още са необходими огромни проучвателни работи, за да се намери начин за лечението й. Сетне заклейми хистерията, която беше наложила прокарването на указ (независимо от наложеното на него вето), който задължаваше всички колонисти с РВ-41 антитела през цялото време да носят червени ленти.
— У-у-у — развикаха се голяма група азиатци от другата страна на трибуните.
— … нещастните хора и без това са подложени на достатъчно страдания… — продължаваше Кенджи.
— Те са курви и педерасти — извика един мъж иззад, групата на Уейкфийлд и Уатанабе. Хората около него се разсмяха и заръкопляскаха.
— … Доктор Търнър неколкократно е потвърждавал, че това заболяване, подобно на повечето болести, причинени от ретровируси, се предава само по кръвен и полов път…
Тълпата стана неуправляема. Никол се надяваше, че Кенджи е забелязал това и ще пропусне някои части от речта си. Той имаше намерение да обсъди също така и благоразумието (или неблагоразумието) да се разширяват проучвателните работи в РАМА извън пределите на Ню Идън, но вече разбираше, че е изгубил вниманието на слушателите си.
За миг губернатор Уатанабе замълча, сетне изсвири пронизително в микрофона. Това временно възцари тишина.
— Искам да кажа още няколко, думи и те няма да засегнат никого… Както ви е известно, ние със съпругата ми Най имаме близнаци. Чувстваме се така, сякаш сме получили Божията благословия. Днес, на този Ден на Заселването, призовавам всекиго от вас да си помисли за своите деца и да си представи някой друг Ден на Заселването, след сто или може би дори след хиляда години. Представете си, че сте изправени лице в лице с тези, които сте създали — децата на децата на вашите деца. И както им говорите и ги прегръщате, дали ще можете да им кажете, че сте направили всичко възможно, за да им оставите един свят, в който да имат шанса да открият щастието?
Патрик пак беше възбуден. Към края на пикника Макс го беше поканил да прекара нощта и следващия ден във ферма „Пъкет“.
— Новият семестър започва в сряда — осведоми младият мъж майка си. — Нали мога да отида? Моля те!
Никол беше разтревожена от реакцията на тълпата към речта на Кенджи и в първия момент не проумя за какво моли синът й. След като го накара да повтори въпроса, тя хвърли поглед към Макс.
— Ще си грижиш ли добре за сина ми?
Макс Пъкет се ухили и утвърдително закима с глава. Двамата с Патрик изчакаха, докато биотите разчистят боклуците от пикника, и сетне заедно се отправиха към перона. Половин час по-късно те бяха на гара Сентръл Сити в очакване на редките композиции, обслужващи селскостопанския район. На отсрещния перон група съколежани на Патрик се качваха на влака за Хаконе.
— Защо не дойдеш? — извика един от тях към Патрик. — Цяла нощ пиенето е безплатно!
Макс наблюдаваше как Патрик проследява с поглед приятелите си, които се качваха на влака.
— Бил ли си някога във Вегас? — запита той.
— Не, сър. Майка ми и чичо…
— Ходи ли ти се?
Колебанието му беше достатъчно за Макс. Секунди по-късно двамата се качиха на влака за Хаконе с веселата компания.
— Самият аз не си падам особено по това място — продължи Макс, когато вече бяха на път. — Изглежда фалшиво и безсъдържателно… Но определено си струва да се види и става за развлечение, когато си сам.
Преди малко повече от две години и половина, много скоро след като престанаха периодите на ежедневно ускорение, Тошио Накамура съвсем точно си направи сметката, че вероятно колонистите ще останат в Ню Идън и РАМА за доста дълго време. Още преди конституционният съвет да се събере за първи път и да избере Никол дьо Жарден за временен губернатор, Накамура беше решил, че ще стане най-богатият и най-властен човек в колонията. Разчитайки на подкрепата на затворниците, която беше спечелил по време на пътуването със „Санта Мария“ от Земята до Марс, той разшири личните си контакти и веднага след въвеждането в колонията на банки и парична система започна да изгражда своята империя.
Накамура беше твърдо убеден, че в Ню Идън най-добрата стока за продан ще бъдат удоволствието и възбудата. Първото му начинание, малко игрално казино, тутакси се увенча с успех. Следващата му стъпка бе да закупи част от селскостопанската земя, разположена източно от Хаконе, и да построи първия хотел в колонията заедно с още едно казино, което се намираше редом с него. Добави малък, дискретен клуб, където домакини бяха жени, обучени в японските обноски. Той бе последван от клуб с по-долнопробни момичета. Всичко, с което се заловеше, преуспяваше. Боравейки ловко със своите капитали, много скоро след избирането на Кенджи Уатанабе за губернатор, Накамура беше в състояние да закупи от правителството една пета от Шеруудския лес. Това даде възможност на Сената да отложи налагането на по-високи данъци, необходими за финансирането на проучвателните работи по РВ-41.
Част от младата горичка бе изсечена и на нейно място се издигна личният дворец на Накамура, а също и нов луксозен комплекс от хотел, казино, ресторант, стадион за развлечения и няколко клуба. Укрепвайки своя монопол, Накамура усилено (и успешно) действаше за прокарването на закон, който да ограничава хазарта само в района на Хаконе. След това неговите гангстери убедиха всички бъдещи предприемачи, че всъщност никой не би желал да навлиза в хазартния бизнес и да се конкурира с „крал Джап“.
Когато властта му вече не можеше да бъде оспорвана, Накамура позволи на своите сподвижници да се захванат с проституцията и наркотиците; те не бяха обявени извън закона в обществото на Ню Идън. Към края на мандата на Уатанабе, когато политиката на правителството започна все по-често да влиза в противоречие с неговите лични интереси, Накамура реши, че трябва да контролира и официалната власт. Но не искаше той самият да се впряга в тази отегчителна работа. Имаше нужда от някой, когото можеше да води за носа. Така че завербува нещастния бивш командир на „Пинта“ — Ян Макмилън, който беше загубил в първите губернаторски избори срещу Кенджи Уатанабе. Накамура предложи на Макмилън губернаторския пост в замяна на отстъпчивостта на шотландеца.
Нищо във Вегасдори и най-бегло не можеше да се сравни с колонията. По проекта на Уейкфийлд и Орела основният архитектурен стил на Ню Идън беше до крайност функционален и опростен, линиите — изчистени, геометрията — обичайна, фасадите — прости. Вегас беше претрупан, крещящ, в разрез с всичко наоколо, смесица от архитектурни стилове. Но беше интересен и младият Патрик О’Туул остана видимо впечатлен, когато двамата с Макс Пъкет преминаха през парадните двери на комплекса.
— О! — възкликна той, докато зяпаше огромния мигащ надпис над портала.
— В никакъв случай не искам да ти развалям впечатлението, моето момче — рече Макс, докато си палеше цигара, — но енергията, необходима за да работи само този знак, може да захранва един квадратен километър СОГ.
— Говориш като мама и чичо — отвърна Патрик.
Преди да влезе в казиното или в който и да е от клубовете, всеки посетител трябваше да се разпише в регистъра на собственика. Накамура не оставяше нищо на случайността. В архивите му се пазеха подробни досиета за това, какво е правил всеки един от тях, докато е бил вътре. По този начин Накамура разбираше кои клонове на бизнеса му трябваше да се разширят и най-вече кой е специалният и предпочитан порок (или пороци) на всеки един от неговите клиенти.
Макс и Патрик влязоха в казиното. Докато стояха край една от двете маси за игра на зарове, Макс се опитваше да обясни на младежа правилата на играта. Патрик обаче не можеше да отклони погледа си от оскъдното облекло на разнасящите коктейлите сервитьорки.
— Чукал ли си някога, момче? — запита Макс.
— Не разбрах, сър — отвърна Патрик.
— Правил ли си някога секс, искам да кажа, имал ли си полово сношение с жена?
— Не, сър.
Един глас вътре в Макс му казваше, че не е негова работа да въвежда младежа в света на удоволствието. Същият глас му напомняше, че тук е Ню Идън, а не Арканзас, в противен случай той щеше да заведе Патрик в Ксанаду и да го почерпи с първото сексуално изживяване.
В казиното се намираха повече от сто души, огромна тълпа, като се има предвид числеността на населението в колонията. И всички те, изглежда, се забавляваха чудесно. Сервитьорките действително раздаваха безплатни питиета — с най-голямата бързина, на която бяха способни. Макс успя да докопа две „Маргарити“[1] и подаде едната на Патрик.
— Не виждам никакви биоти — отбеляза Патрик.
— В казиното няма такива — отвърна Макс. — Не обслужват дори и масите, където щяха да са по-ефективни от хората. Крал Джап вярва, че тяхното присъствие потиска инстинкта на хората към хазарта. Но ги използва широко в ресторантите си.
— Кого виждам! Макс Пъкет!
Макс и Патрик се извърнаха. Към тях се приближаваше красива млада жена в елегантна розова рокля.
— Не съм те виждала от месеци.
— Здравей, Саманта — отвърна Макс, след като няколко секунди остана неестествено мълчалив.
— А кой е този красив младеж? — запита Саманта, потрепвайки с дълги мигли към Патрик.
— Това е Патрик О’Туул — отвърна Макс. — Той е…
— О-о-о, мили господи — възкликна Саманта. — Никога по-рано не съм се срещала с някой от ПЪРВИТЕ колонисти. — Преди да продължи, няколко секунди тя го разгледа изпитателно. — Кажете, господин О’Туул, вярно ли е, че сте проспали години?
Патрик кимна срамежливо.
— Приятелката ми Голди твърди, че цялата история е измислица и че всички вие сте агенти на MPV. Тя дори не вярва, че изобщо сме напускали марсианската орбита… Голди казва, че досадното време, което изкарахме в контейнерите, също е част от измамата.
— Уверявам ви, ма’ам — отвърна любезно Патрик, — че ние действително прекарахме много години в сън. Когато родителите ми ме затвориха в спалния контейнер, аз бях само на шест години. Когато се събудих, изглеждах така, както изглеждам сега.
— Намирам го удивително, макар че не разбирам за какво друго е… И така, Макс, накъде си се запътил? Между другото, няма ли да ме представиш?
— Извинявай… Патрик, това е госпожица Саманта Портър от големия щат Мисисипи. Тя работи в Ксанаду…
— Аз съм проститутка, господин О’Туул. Една от най-добрите… Срещал ли си преди проститутка?
Патрик се изчерви.
— Не, ма’ам.
Саманта повдигна с пръст брадичката му.
— Сладък е — обърна се тя към Макс. — Доведи го. Ако е девствен, мога да го обслужа безплатно. — Тя целуна леко Патрик по устните, сетне се врътна и се отдалечи.
След напускането на Саманта Макс не можеше да измисли какво да каже. На езика му се въртеше нещо като извинение, но реши, че не е необходимо. Постави ръка на рамото на Патрик и двамата се отправиха обратно към казиното. Вътре масите, на които се правеха високи залози, бяха оградени с кордони.
— Хайде сега, ЙО — извика млада жена, която стоеше с гръб към тях. — Пет и шест правят ЙО.
Патрик погледна удивено Макс.
— Това е Кати — рече и побърза да се приближи към нея. Кати беше напълно погълната от играта. Дръпна набързо от цигарата, обърна питието, което й подаде един мургав мъж отдясно, после вдигна зара високо над главата си.
Всички числа. — Подаде чиповете на крупието. — Тук са двадесет и шест плюс пет марки на твърдо осем… Сега, ела, четиридесет и четири — изрече и с извъртане на китката метна зара към противоположната страна на масата.
— Четиридесет и четири — изкрещя в хор тълпата около масата.
Кати подскачаше на място, прегърна гаджето си, гаврътна още едно питие и всмукна дълго и упойващо от цигарата.
— Кати — обади се Патрик точно когато тя отново се готвеше да хвърли зара.
Тя се спря по средата на движението и се обърна; изглеждаше заинтригувана.
— Да ме вземат мътните, ако това не е малкото ми братче. Кати се препъна, докато дойде да го поздрави. През това време крупието и другите играчи около масата й крещяха да продължи.
— Ти си пияна, Кати — рече тихо Патрик, докато я държеше в ръцете си.
— Не, Патрик — отвърна Кати и се втурна отново към масата. — Аз летя. Качила съм се на моя собствена ракета и летя към звездите.
Тя се извърна към масата за зарове и вдигна високо дясната си ръка.
— Е, хайде сега, ЙО. Тука ли си, ЙО? — извика високо.