Артър Кларк, Джентри Лий
Градината на Рама (3)

2.

6 януари, 2201

От цели два дни съм в депресия. И съм така изморена, така изморена. Макар да съм съвсем наясно, че представлявам типичен случай на послеродов синдром, аз не съм в състояние да се освободя от чувството си за потиснатост.

Тази сутрин ми беше най-тежко. Събудих се преди Ричард и останах да лежа безшумно върху моята половина от матрака. Хвърлих поглед към Симон, която кротичко спеше в рамианската люлка, до стената. Независимо от обичта, която изпитвах към нея, не успявах да измисля нищо оптимистично относно бъдещето й. Избликът на въодушевление, съпроводил нейното раждане и продължил седемдесет и два часа, беше напълно изчезнал. През ума ми се нижеше непрекъснат поток от безизходни констатации и въпроси, които нямат отговор. Какъв живот те очаква, моя малка Симон? С какво ние, твоите родители, можем да допринесем, за да бъдеш щастлива?

Моя скъпа дъще, заедно с твоите родители и техния добър приятел Майкъл О’Туул, ти живееш в една подземна пещера на борда на грамаден космически кораб от извънземен произход. Тримата възрастни в твоя живот са космонавти от планетата Земя, част от екипажа на Нютоновата експедиция, която бе изпратена преди около година да изследва цилиндричния свят, наречен Рама. Баща ти, майка ти и генерал О’Туул бяха единствените човешки същества, останали все още на борда на този чуждоземен кораб, когато Рама неочаквано промени своята траектория, за да предотврати анихилирането си от ядрената фаланга, изстреляна от една параноична Земя.

Над нашето леговище се намира град от тайнствени небостъргачи, разположен върху остров. Ние го наричаме Ню Йорк. Заобиколен е от замръзнало море, което минава през центъра на този огромен космически кораб и го разполовява. Според изчисленията на бащата ти ние се намираме точно в орбитата на Юпитер (макар че самото огромно газово кълбо е доста далеко, чак от другата страна на Слънцето) и следваме хиперболична траектория, която най-вероятно ще ни изведе далеч от Слънчевата система. Не знаем накъде сме се запътили. Не знаем кой и защо е построил този космически кораб. Знаем само, че на борда му има и други обитатели, но нямаме никаква представа откъде идват те, а в добавка имаме основание да подозираме, че поне някои от тях са враждебно настроени.

През последните два дни мислите ми се въртят в един порочен кръг и всеки път стигам до едно и също потискащо заключение: непростимо е, че ние, предполагаемо зрелите възрастни хора, ще изложим едно безпомощно и невинно същество на опасностите на околна среда, която разбираме толкова малко и върху която нямаме абсолютно никакъв контрол.

Рано тази сутрин, веднага щом осъзнах, че днес е тридесет и седмият ми рожден ден, аз се разплаках. Отначало плачът бе кротък и безгласен. Но когато в мен нахлуха спомените за всички изминали рождени дни, безмълвните сълзи бяха изместени от покъртително ридание. Изпитвах остро, прерязващо съжаление не само към Симон, но и към самата себе си. А когато се сетих за великолепната синя планета, от която произхождаме, и особено когато не успях да си я представя в бъдещето на Симон, аз продължих да си задавам същия въпрос: защо родих детето сред подобна неразбория?

Ето я отново тази дума. Една от любимите думи в речника на Ричард. За него „неразбория“ има на практика неограничено приложение. Всичко, което е хаотично или неуправляемо, независимо дали е проблем от техническо естество или семейна криза (като например ридаеща съпруга, обхваната от ясно изразена послеродова депресия), се отнася към неразборията.

Та рано тази сутрин мъжете не можаха да ми помогнат с нищо. Безплодните им опити да ме разведрят само засилиха моята меланхолия. Въпрос: защо се случва така, че почти всеки мъж, изправен лице в лице с нещастна жена, тутакси предполага, че по някакъв начин това е свързано с него? Всъщност не съм права. На земята Майкъл е имал съпруга и три деца, така че знае нещичко за чувствата, които преживявам. Преди всичко ме попита с какво може да ми помогне. Но Ричард беше съкрушен от сълзите. Когато се събуди и чу плача ми, той се изплаши. Първоначално реши, че изпитвам някаква нетърпима физическа болка. Успокои се едва когато му казах, че просто се чувствам потисната.

След като се убеди, че няма вина за моето настроение, Ричард мълчаливо ме изслуша, докато аз обяснявах колко съм загрижена за бъдещето на Симон. Признавам, че бях леко напрегната, но той сякаш не схвана нищо от това, което говорех. Непрекъснато повтаряше една и съща фраза — че бъдещето на Симон не е по-несигурно от нашето — и си вярваше, че щом няма логична причина да бъда толкова разстроена, депресията ми трябва мигом да изчезне. В края на краищата, след като повече от час говорихме на различни езици, Ричард съвсем правилно заключи, че не ми помага с нищо, и реши да ме остави сама.

Шест часа по-късно.

Сега съм малко по-добре. Все още остават три часа преди рожденият ми ден да изтече. Тази вечер си направихме мило тържество. Току-що привърших с кърменето на Симон и тя отново лежи до мен. Майкъл ни напусна преди около петнадесет минути, за да се върне в стаята си по-нататък по коридора. Ричард заспа пет минути след като главата му докосна възглавницата. По моя молба беше прекарал целия ден в разработването на по-добри пелени.

Ричард обича да прекарва времето си в наблюдение и систематизиране на нашите взаимовръзки с рамианите, или по-точно с тези, които работят с компютрите, които ние задействаме чрез клавиатурата в нашата стая. Никога не сме виждали някого или нещо в тъмния тунел непосредствено зад черния екран, така че не знаем със сигурност дали на другия край действително съществуват някакви индивиди, които реагират на нашите искания и разпореждат на заводите си да произведат странните неща, за които ги молим. Все пак е удобно да наричаме нашите домакини и благодетели рамиани.

Процесът на общуване с тях е колкото сложен, толкова и прост. Сложен е, защото разговаряме чрез изображения върху черния екран и точни количествени формули на езика на математиката, физиката и химията. Прост е, защото фактическите изречения, които въвеждаме с помощта на клавиатурата, са с удивително елементарен синтаксис. Най-често използваното от нас начало на изречение е „Бихме искали“ или „Желаем“ (разбира се, няма как да знаем точния превод на исканията ни, и просто приемаме, че сме учтиви — твърде възможно е поръчките, които задействаме, да са под формата на грубиянска заповед, започваща с „Дай ми“), последвано от подробното описание на това, което бихме желали да ни бъде осигурено.

Най-трудната част е химията. Обикновените неща, които използваме в ежедневието си като сапун, хартия, стъкло, са много сложни от химическа гледна точка и е изключително трудно да бъдат определени в зависимост от броя и вида на химическите им съставки. Докато работеше с клавиатурата и черния екран, Ричард установи, че понякога трябва да опишем целия процес на производство, включително температурните режими, защото иначе това, което получаваме, не наподобява ни най-малко това, което сме поръчали. Процесът на искане съдържа много опити и грешки. В началото взаимовръзката беше доста неефективна и обезкуражаваща. И тримата бихме желали да си спомняме повече неща от химията, изучавана в колежа. Тази неспособност да постигнем задоволителен напредък в оборудването с ежедневно необходимите неща се оказа един от катализаторите за Голямата екскурзия (както обича да я нарича Ричард), която започна преди четири месеца.

По това време температурата на околната среда в Ню Йорк, както и в останалата част на Рама, вече беше с пет градуса под нулата, и Ричард беше потвърдил, че Цилиндричното море отново е сковано от здрав лед. Все повече се безпокоях, че няма да успеем да се подготвим както трябва за раждането на бебето. Всяко нещо от подготовката изискваше прекалено много време. Да се сдобием и да инсталираме функционираща тоалетна например, ни костваше цял месец усилия, а резултатите все още бяха далеч от задоволителните. Най-често проблемът беше в това, че подаваме на нашите домакини недостатъчно подробности. Понякога обаче затруднението идваше от самите рамиани. Чрез универсалния език на математиката и химическите символи те ни информираха, че не могат да завършат производството на даден предмет от списъка в определения от нас срок.

Както и да е, една сутрин Ричард съобщи, че възнамерява да напусне бърлогата ни, за да се опита да стигне до все още намиращия се на док военен кораб от нашата Нютонова експедиция. Обоснова се с желанието да открие и донесе ключовите компоненти на научната база данни на корабните компютри (това щеше да ни помогне изключително много при формулирането на исканията, които отправяхме към рамианите), но си призна, че всъщност изпитва страхотен глад за свястна храна. Поддържахме живота и здравето си с химически буламачи, осигурени от рамианите, но по-голяма част от храната беше или безвкусна, или отвратителна.

В интерес на истината трябва да кажем, че нашите домакини реагираха коректно на исканията ни и нямаха вина. Макар да знаехме как най-общо да опишем основните химически съставки, от които се нуждаят телата ни, никой от нас не беше изучавал в подробности сложния биохимичен процес, който се осъществява, когато опитваме нещо на вкус. Така че в ония първи дни храненето беше необходимост, но никога удоволствие. Много често лепкавата маса се поглъщаше трудно, ако това въобще беше възможно. Неведнъж храненето биваше следвано от гадене.

Тримата прекарахме по-голямата част от деня в обсъждане на всички „за“ и „против“ Голямата екскурзия. Аз бях на онзи етап от бременността, който се характеризира с киселини, и се чувствах доста неразположена. Макар че не ми допадна идеята да остана сама в нашата бърлога, докато двамата мъже прекосят леда, открият роувъра, минат през Централната равнина и после се издигнат или се изкатерят до превключвателната станция Алфа, аз осъзнавах, че в много отношения те двамата ще могат да си помагат един на друг. Съгласих се с тях, че едно самотно пътуване би било безразсъдно.

Робърт беше почти сигурен, че роувърът ще може да тръгне, но не беше толкова оптимистично настроен по отношение на седалковия лифт. Обстойно обсъдихме пораженията, които можеше да е понесъл Нютоновият военен кораб. Тъй като се намираше от външната страна на Рама, той беше изложен на ядрения взрив, избухнал зад защитния мрежест щит. Ричард изказа предположението, че след като липсват видими поражения в структурата му (използвайки достъпа до изхода на сензорите на рамианите, през изминалите месеци ние на няколко пъти бяхме разглеждали изображението на Нютоновия военен кораб върху черния екран), възможно е самата Рама непреднамерено да е защитила кораба от всички ядрени експлозии, така че вътре в него да липсват каквито и да било повреди от радиацията.

Аз бях по-песимистично настроена. От дългите години работа с инженери и специалисти по околната среда върху проекти за защита на космически кораби бях наясно с радиационната чувствителност на всяка една от подсистемите на „Нютон“. Макар да вярвах, че има голяма вероятност научната база данни да е непокътната (както процесорът, така и паметта й бяха изработени от елементи с подсилена устойчивост спрямо радиация), бях почти сигурна, че хранителните запаси ще се окажат заразени. Винаги сме знаели, че нашата пакетирана храна се намира в относително незащитен участък. Всъщност още преди изстрелването съществуваше известно безпокойство, че неочаквано слънчево изригване може да предизвика радиация, достатъчна да направи храната ни опасна за консумация.

Не се страхувах да остана сама за няколко дни, дори за седмица, през която мъжете щяха да осъществят пътуването до военния кораб и обратно. По-тревожна ми се струваше възможността единият от тях или и двамата да не се завърнат. Не ставаше въпрос само за октопаяците или за другите чуждоземци, които вероятно населяваха обширния космически кораб редом с нас. Трябваше да се вземе предвид и съществуващата неустойчивост в заобикалящата ни среда. Ами ако Рама внезапно започнеше да маневрира? Ами ако се случеше нещо друго, също толкова неблагоприятно, и те не можеха да се върнат до Ню Йорк?

Ричард и Майкъл ме успокоиха, че няма да поемат никакви рискове и че не възнамеряват да правят нищо друго, освен да отидат до военния кораб и да се върнат. Отпътуваха точно след пукването на зората на двадесет и осем часовия рамиански ден. За първи път оставах сама след онзи случай в Ню Йорк, когато бях пропаднала в шахтата и стоях там в пълна изолация порядъчно дълго време. Разбира се, сега вече не бях съвсем сама. Можех да усетя Симон, която риташе вътре в мен. Да носиш бебе в себе си, е удивително усещане. Има някакво неописуемо вълшебство в това да знаеш, че вътре в теб се намира друга жива душа. Особено като се има предвид, че до голяма степен детето се формира от твоите собствени гени. Колко жалко, че мъжете не могат да преживеят бременност. Може би тогава щяха да осъзнаят защо ние, жените, сме така загрижени за бъдещето.

До настъпването на третия земен ден от тръгването на мъжете аз бях изпаднала в тежка форма на нервна свръхвъзбуда от престоя си в затворено помещение. Реших да се измъкна от нашата бърлога, да се изкача нагоре и да поскитам из Ню Йорк. На Рама беше тъмно, но бях толкова неспокойна, че въпреки това излязох. Въздухът беше доста студен. Дръпнах ципа на тежкото пилотско яке върху стърчащия напред корем и тръгнах. Няколко минути след това в далечината дочух някакъв звук. По гърба ми полазиха тръпки и аз тутакси спрях. Адреналинът явно нахлу и в Симон, защото тя зарита енергично, докато аз се ослушвах за шума. След около минута го чух отново — звук, издаван от четки, които се влачат по метална повърхност, придружен с високочестотен вой. Този шум не можеше да бъде сбъркан с друг: очевидно из Ню Йорк се мотаеше октопаяк. Припряно се завърнах в пещерата и зачаках изгрева на Рама.

Когато се развидели, аз отново отидох в Ню Йорк и взех да скитам наоколо. Докато обикалях покрай онзи любопитен хамбар, където навремето бях пропаднала в шахтата, започнах да се съмнявам в нашето заключение, че октосите излизат навън само през нощта. В самото начало Ричард настояваше, че те са нощни същества. Първите два месеца след като Земята остана зад гърба ни, ние още не бяхме изградили защитната скара, която да предотвратява спускането на нежелани посетители в нашето леговище; тогава Ричард беше разположил серия от примитивни приематели (все още не беше усъвършенствал способността си да уточнява необходимите му електронни части пред рамианите) над прикритието над пещерата, което бяхме направили срещу октопаяците, и потвърди, поне за свое собствено удовлетворение, че те се появяват отгоре само през нощта. В края на краищата октосите откриваха всичките му монитори и ги унищожаваха, но не и преди Ричард да се сдобие с количеството данни, които смяташе, че подкрепят неговата хипотеза.

Заключението на Ричард обаче не ми донесе никакво успокоение, когато неочаквано чух откъм страната на нашето леговище да се носи силен и съвършено непознат шум. Намирах се в хамбара и зяпах шахтата, в която преди девет месеца едва не умрях. Пулсът ми мигом се учести, кожата ми настръхна. Най-много ме разтревожи фактът, че шумът се предизвиква някъде между мен и рамианския ми дом. Изключително предпазливо запълзях нагоре, съпроводена от звука, който имаше променлив характер. Всеки път, преди да се хвърля напред, надничах иззад ъгъла на сградите. Най-накрая открих източника на звука — Ричард режеше парчета решетъчна конструкция с помощта на циркуляр, който беше донесъл от „Нютон“.

Всъщност, когато ги открих, той и Майкъл водеха спор. Сравнително малката решетъчна конструкция с квадратна форма на плетката и дължина на страната приблизително три метра (всичко на всичко около петстотин точки на пресичане) беше прикрепена към един от онези ниски и неподлежащи на описание хангари, който се намираше на около стотина метра от отвора, водещ към нашата пещера. Майкъл поставяше под съмнение смисъла да се захващат с решетката с помощта на циркуляра. В момента, когато ме зърнаха, Ричард оправдаваше постъпката си, като превъзнасяше достойнствата на гъвкавия материал, от който бе направена решетката.

Тримата се прегръщахме и целувахме в продължение на няколко минути, а после те ми дадоха отчет за Голямата екскурзия. Пътуването се оказало лесно. Роувърът и седалковият лифт не създали никакви проблеми. Апаратурата им показала, че на военния кораб все още има остатъчна радиация, така че не било възможно да останат твърде дълго и не донесли никаква храна. Научната база данни обаче се оказала в отлично състояние. Ричард използвал ежедневната практика за свиване на данните, за да побере по-голямата част от базата върху кубове, съответстващи на нашите портативни компютри. Бяха донесли и голяма раница, пълна с инструменти (като циркуляра), за които бяха решили, че ще ни бъдат от полза за довършването на нашите жилищни помещения.

От този ден нататък до раждането на Симон Ричард и Майкъл се трудеха непрестанно. С допълнителната информация, която се съдържаше в базата данни, ни беше много по-лесно да поръчваме необходимото на рамианите. Аз дори експериментирах с малки количества безвредни естери и други по-прости органични вещества в храната, а резултатът беше известно подобряване на вкуса й. Майкъл довърши своята стая в долната част на коридора, освен това беше конструирана люлката на Симон, а банята ни бе значително усъвършенствана. Като се сетя за всички неудобства до този момент, мисля, че сега условията ни на живот са доста приемливи. Може би скоро… но дочувам край себе си тих плач. Време е да храня дъщеря си.

Преди да са се превърнали в история и последните тридесет минути от рождения ми ден, искам да се върна към ярките спомени от предишни рождени дни, които подсилиха депресията ми от тази сутрин. За мен рожденият ми ден винаги е бил най-значителното събитие през годината. Времето между Коледа и Нова година също е от специално значение, но по различен начин, защото е празник, в който участват всички. А рожденият ден се съсредоточава предимно върху индивида. За мен рождените ми дни винаги са били време за размисъл и обмисляне на планове за бъдещата насока на живота ми.

Ако направя опит, вероятно бих могла да си припомня по нещо за всеки един от тях още от петата си годишнина насам. Разбира се, някои спомени са по-мъчителни от останалите. Тази сутрин много от картините на отминали празненства събудиха у мен силна носталгия и копнеж по дома. В депресията, в която се намирах, аз възроптах само срещу своята неспособност да осигуря ред и сигурност в живота на Симон. Но дори от глъбините на меланхолията, дори сред необятната несигурност, която ни заобикаля тук, аз не бих си пожелала Симон да я няма при мен. Не, ние сме пътешественици, свързани с най-тясната връзка между родител и дете, и ще споделяме чудото на способността да мислим, което наричаме живот.

И по-рано съм участвала в подобна връзка не само с майка ми и баща ми, но също и с първата ми дъщеря Женевиев. Дааа. Удивително е, че всички спомени за майка ми все още изпъкват така отчетливо в мислите ми. Макар че си отиде от този свят преди двадесет и седем години, когато бях само на десет, тя ми остави изобилие от прекрасни спомени. Последният ми рожден ден с нея беше твърде необичаен. Тримата заминахме за Париж с влак. Татко беше издокаран в новия италиански костюм и изглеждаше изключително красив. Мама беше избрала една от своите ярки, многоцветни туземни рокли. Косата й беше подредена на пластове и тя приличаше на принцесата от Сенуфо, каквато е била, преди да се омъжи за баща ми.

Вечеряхме в един луксозен ресторант малко встрани от Шанз-Елизе. После отидохме на театър и гледахме трупа от чернокожи, които изпълняваха различни туземни танци от западните райони на Африка. След спектакъла ни пуснаха зад кулисите, където мама ме представи на една от танцьорките — висока, красива жена, с изключително тъмен цвят на кожата. Тя се оказа далечна мамина братовчедка от Брега на Слоновата кост.

Слушах разговора им на диалекта на племето Сенуфо, припомнях си това-онова от моята подготовка за Поро преди три години, и отново се удивлявах на това, колко по-изразително ставаше лицето на майка ми, когато се намираше сред хора от своя народ. Но макар и омаяна от вечерта, аз бях едва десетгодишна и бих предпочела един нормален рожден ден с всичките ми приятели от училище. Докато пътувахме с влака обратно към дома в предградието Шили — Мазарен, мама разбра, че съм разочарована. Не бъди тъжна, Никол, каза тя. Следващата година ще можеш да си поканиш гости. Баща ти и аз искахме да се възползваме от тази възможност отново да ти припомним другата половина от твоето наследство. Ти си френска поданица и си прекарала целия си живот във Франция, но част от тебе е чиста Сенуфо, с дълбоки корени в племенните обичаи на Западна Африка.

Припомних си danses ivoiriennes,^[1] изпълнени от мамината братовчедка и нейните другари. Представих си за миг как заедно с десетгодишната си дъщеря и аз влизам в един красив театър, но тогава измислицата изчезна. Около орбитата на Юпитер няма театри. Вероятно цялостната представа за театър никога няма да има истинско значение за дъщеря ми. Беше толкова смущаващо.

Част от сълзите ми тази сутрин бяха предизвикани от мисълта, че Симон никога няма да се запознае с дедите си. И обратно. В плетеницата на нейния живот те ще представляват митологични образи, познати единствено чрез фотографиите и видеото. Никога няма да изпита радостта да чуе удивителния глас на майка ми. И никога не ще види кротката, нежна любов в очите на баща ми.

След като мама умря, татко много се стараеше да превърне всеки един от рождените ми дни в нещо много специално. На дванадесетия ми рожден ден, след като току-що се бяхме преместили във вилата в Бовоа, татко и аз се разхождахме под сипещия се сняг из подкастрените и оформени градини на Шато дьо Виландри, Този ден той ми обеща, че ще бъде край мен винаги когато имам нужда от него. Вкопчих се по-здраво в ръката му, докато вървяхме покрай живия плет. И тогава плаках, след като му признах (а и на себе си) колко съм изплашена, че той също ще ме напусне. Приласка ме до гърдите си и ме целуна по челото. Никога не наруши обещанието си.

Единствено миналата година (време, което вече ми изглежда като друг човешки живот), моят рожден ден настъпи в ски-влак, веднага след пресичането на френската граница. В полунощ все още бях будна и преживявах отново обедната си среща с Хенри в дървената хижа откъм Вайсфлухьох. Когато той ме запита по заобиколен път дали не е баща на Женевиев, аз не му отговорих. Не бих му доставила това удоволствие.

Спомнях си как тогава във влака си мислех дали е честно да крия от дъщеря си факта, че баща й е крал на Англия? Дали моята гордост и себеуважение са достатъчни да ме оправдаят пред дъщеря ми, на която съм попречила да разбере, че е принцеса? Отново и отново премислях безрезултатно тези въпроси, отправила невиждащ взор в нощта, когато в моето спално купе като по поръчка се появи Женевиев. Честит рожден ден, мамо, усмихна се тя. Прегърна ме. Едва не й казах за баща й. Сигурна съм, че щях да го направя, ако знаех какво ще ми се случи на Нютоновата експедиция. Липсваш ми, Женевиев. Ще ми се да имах възможността за подобаващо сбогуване.

Спомените са нещо много особено. Тази сутрин в депресията пороят от спомени за минали рождени дни засили моето чувство за изолация и загуба. Сега, когато настроението ми е по-стабилно, същите тези спомени носят наслада. В този спомен вече не съм така ужасно тъжна, че Симон няма да може да преживее това, което е познато за мен. Нейните рождени дни ще бъдат различни от моите и единствени по рода си в нейния живот. Мое изключително предимство и задължение е да ги направя толкова незабравими и изпълнени с обич, колкото мога.